Игра с времето

Юли е, здрачава се. На беседката в двора съм. Хладът пълзи като милувки по тялото. Нощниците и на трите са прозрачни. Зърната им прозират. Едната чурулика. Другата говори глупости, третата мълчи, тя все мълчи. Аз също. Колегата развива теорията си за антигравитацията. Опитват се да го слушат. Не го разбират, но са заблудени, че го разбират. Той също не се разбира. Някъде в сянката наблизо някой моли за цигара, ридае. Ридание се слуша и зад решетките на остро, мъжко отделение. От женско пак долитат песни. Вечер е така. Много се пее. Мълчаливата нимфа е много хубава. За пръв път е пусната навън. Не съм я виждал, а от седмица съм на свободен режим. Иска ми се да я заговоря. Струва ми се, че трепери. Мога да я прегърна. Сигурно ще
-Искаш ли да направя да ти е хубаво?-попита ме, гласа й беше толкова наивен, че ме трогна до сълзи.
-Опитай.-кратко й отвърнах.
-Ще опитам.-рече ми, а миг след това, ръката и стана топла, потече като восък по моята. Щях да извикам, но устните не ме слушаха. Гласът ми се върна обратно в дробовете, разтвори се бездна в тях и ме погълна. Попаднах другаде. 
Бях на седемнадесет. Пръстите ми биеха клавишите на пишещата машина. Лист след лист дърпах от валяка и хвърлях върху купчината на земята. Септември, хладен септември беше, а прозореца ми отворен, аз по потник. Топло ми беше. Пепелника ми преобърнат. Навсякъде пръснати запалени, неизпушени и до половина цигари. Чувствах се по-голям. Нещо ме беше обзело. Казваше ми повече. То познаваше света по-добре и имаше по-богат житейски опит и от този на родителите ми. То преценяваше добре нещата, изглежда и думите, освен битовото и всичко което е вън от него. Романът вървеше сам. Искаше пръстите ми, а очите ми го искаха. Все едно правех любов. За месец пораснах с година, а когато го свърших, чувствах се толкова голям, че не ми беше проблем да споделя чувствата си които таях дълбоко към една своя съученичка от години, и тъй да го направя, че тя да го сподели с мен. Тогава имах чувството, че се пренесох в романа си. Толкова лесно ми се стори, толкова прекрасно, колкото не ставаше в реалността. Сега когато го изживявах повторно, чувството беше десетократно по-силно, защото тогава имаше тревога, сега го разбирам. Имало е тревога, че прекрасният сън ще свърши, а сега когато знаех какъв ще е печалният му финал се отдадох напълно на самото изживяване. И имах за няколко часа годината, най-прекрасната година от живота си. 
Опомних се под акациите. С лудата още се държахме за ръце. Сега нейната ми се стори суха. Много суха.
-Вълшебница ли си? – попитах я.
-Да.-отвърна ми – Нали за това съм тук. Опасна съм навън, нарушавам икономическият механизъм. 
-Какво?-избухнах в смях.
-Ми да. Не е смешно, пък. Хайде да се прибираме, че е чудесно, пък тук не дават антибиотици.
Тръгнахме. Забелязах, че е прегърбена. Нищо чудно. След като се върнах двадесет и четири години насам, не ми изглеждаше толкова млада. Сестрата й се накара, че е закъсняла, а на мен ми каза, че съм освен шизофреник и пълен задник. Трябвало да ми го пишат в диагнозата. „Пълен задник”. Разсмя ме, падаше си по мен. 
На другата вечер се срещнах отново с вълшебницата. Изглеждаше по-възрастна от вчера. Малко горчиво ми се усмихваше, като че ли четеше мислите ми и знаеше каква я виждам сега. Знаела е, че такава ще я виждам, върне ли ме в младостта и все пак го е направила. Вечерта беше още по-топла, вятър нямаше. Като в миналата излязохме хванати за ръце и пак излъгах портиера, че имам пари и ще му купя лекарства. Легнахме на същото място. Този път не ме обзе ужас когато започна да се разтапя и потича. 
Със синът ми играехме шах. По-скоро той си мислеше, че играем докато го учех да подрежда фигурите. Беше с каубойска шапка, наблизо ромолеше малка планинска река. Зад мурите пробягваше жена ми като нимфа. Криеше се ту зад една, ту зад друга. Искаше да ни издебне така, че да не очакваме и да ни снима без да позираме. Толкова се стараеше обаче, че прекаляваше и я усещахме. Все замръзвахме в момента когато натискаше бутона. Накрая ни се разсърди и ни нарече: „конспиратори” приличаше на дете. Разсмя ни. А със смеха си разсмяхме нея. Вечерта в хижата нямаше места и се осъществи желанието на малкият да опънем палатката. Студено беше, а той весел. Малко го тресеше в следващите дни и очите му зачервени, но усмивката му лъчезарна. Често съм си спомнял онези дни. Какво ли не бих дал да ги изживея повторно, а повторното изживяване беше десетократно по-силно от първото, защото бях подготвен да изживея това щастие. Преди да се приберем в града се опомних под акациите. Вълшебницата тракаше със зъби. 
-Да вървим! – рече ми. Стори ми се, че е сърдита. Свила се беше от студ, приличаше на шушулка.
Този път не закъсняхме и никой не ме нарече задник. 
На следващата вечер беше по-красива от всякога. Строг вид имаше, стори ми се, че е намалила косата й. Погледът й режещ, би трябвало да ме уплаши.
-Е?-попита. – Обикна ли повече живота?
-Винаги съм го обичал.
Усмихна се хладно.
Приближих се до нея. Отначало блъсна ръцете ми, изгледа ме като дива котка. 
-Какво ти е? – запитах я.
-Желаеш от мен спомените си, нали….
Замълчах. Изсмя се, а после я обля благината.
-Не знаеш какво искаш от мен?-рече ми тъжно.
Мисля, че обърка. Искаше да каже: „Не знаеш какво да искаш от мен.”
Легнахме отново под акацията. Държах друга за ръка. Имаше черна дълга коса и разкошен бюст, вървяхме по плажната ивица. Също ми връщаше вярата в живота. Не знаех, че ще е толкова млада, че ще е толкова хубава тази с която ще се сближа на самият праг на самоубийството. С жена си се бях разделил от година. Карах я самотно. Имах известни литературни успехи. Често сънувах, че сутрин съм огромна книжна мишка. Чувствах се като такава. Животът наистина ме плашеше и сега разбирах, че е имало за какво. Пишех в едно бунгало. Почти не излизах на слънце. Тя пък не слагаше горнище. Седмица мина, сближихме се пийнали. Стана от само себе си. Сутринта изрече:
-Колко сладичко бие сърцето ти.
Беше сложила глава на гърдите ми. И заради тези думи, разбрах, че си заслужава да бие. Тъй и не разбрах повече за нея.
Когато се озовах под акацията вълшебницата я нямаше. Ръката ми лепеше, тревата където лежеше беше влажна и ухаеше на нея, лек дим се издигаше. Хрумна ми, че не се е материализирала. Кажа ли го някъде ще ми увеличат лекарствата.
Сигурно се е прибрала. Това е единственото ми обяснение.
На другият ден разпитвах. Приятелките й не се сетиха. Но те бяха замаяни от медикаменти. Сетих се за сестрата която ме нарече „задник”, попитах я за момичето. Не си спомни веднага, че момиче от отделението й е закъснявала заради мен. Попита ме, сигурен ли съм, че ми се е случвало нещо подобно. 
Не исках да настоявам, но тогава щракна с пръсти.
-Аха, да. Сетих се. Транспортираха я, тя не е за тази болница. 
Повече подробности не ми даде. Не знаела, дори не била сигурна за коя точно става въпрос. 
Отидох сам на нашето място.
Тревата още ухаеше на нея. Не е възможно толкова дълго да се задържи аромат. 
„Ти не знаеш какво искаш от мен.”
Превръщала се е в нещо друго за да ми върне спомените. 
С всеки път силата й е отслабвала. Накрая се е изчерпала за да изживея прекрасните си спомени, а сега как ще си върна най-прекрасният от всички тях. 
Спомена за нея.