„Непоискано добро II“: Малкото четене (откъс втори)

Приятели, продължаваме (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде втората част на „Непоискано добро“ от казанлъшкия клуб „Светлини сред сенките“.

По-долу ви предлагаме откъс от нея. А междувременно може да ни помогнете, като ни пишете (до 13 април):

– дали ще искате хартиени бройки от романа и колко.

– и дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Непоискано добро II“ заслужава да излезе.

Приятно четене. (:

(Откъс първи)

~

– Спрете! Спрете… ще дойда. Спрете!

Кериан приближи Кийра в гръб. Закова се точно зад нея и тя трепна.

– Спрете…

Гласът на Етиен звучеше продрано. Беше онзи глас, другият, който познаваха отскоро. Кериан загърна коженото си яке. В коридора беше хладно. Вратата, която ги делеше от каютата на Етиен, му заприлича на леден блок.

– Става все по-зле, нали? – Кериан плъзна погледа си по дългия врат на Кийра. Тя отново се беше подстригала много късо.

– Това те устройва, предполагам? – Кийра се извърна към него и повдигна вежда.

– Напълно.

– Стига, Кериан! Толкова време издържахме. Открихме толкова много. Само той може да убеждава така. Да ни задържи заедно.

– Не може да спи, а когато успее, се случва това. – Кериан я изгледа гневно. – Цената да имаме сигурно убежище.

– Той я плаща – ядоса се и Кийра. – Винаги си показвал, че не ти пука. Какво се промени сега?

– Пак ли има кошмари? – Мая се появи безшумно.

Гласът ù ги стресна. Тя се закова на пръсти, както пристъпяше към каютата на Етиен.

– Сложих му гривни и на краката – каза Кийра, избягвайки очите на Кериан. – Говорихме си, докато заспи, и веднага го вързах за леглото. Сега няма да се нарани. Той го приема. Всичко, което предложих.

– Борец за свобода, който спи вързан. – Кериан им обърна гръб. Искаше да се отпусне в своето легло и да се опита да не мисли.

– Ален легна ли си? Днес дежури Кийра, нали? – Мая се затича след него. – Почакай!

Той спря, без да се обръща.

– Какво има? Какво мислиш, че… – Мая протегна ръце към лицето му, но се спря. – Кериан, вече не мога да те разбера. Не говорим. Когато решиш да кажеш нещо… толкова си груб, саркастичен. На кого си ядосан? Етиен приема това.

– Кошмарите нощем.

– Да, той каза, че може да се справи.

– Знае ли с какво има да се справя? А ти?!

Кериан влезе в каютата си. Тя остана на вратата.

– Не ме ли искаш вече?

– Не става въпрос за теб и мен. Влизай! – Той я изчака и седна на леглото. – Вече не знам какво искам. Няма какво да си кажем, затова не говорим. Бяхме шестима. Един умря.

– Инцидент.

– Умря, а втори е на път да се побърка.

Тя разшири очи.

– Нещата не са каквито ги виждаш. Вярваш на Етиен, той казва, че ще се оправи, и ти го приемаш за истина. Той няма да се оправи, Мая! Ще стане по-зле и ще ни повлече след себе си.

– Не е заразно.

– Напротив.

Тя седна до него.

– Етиен беше вирусоносител от самото начало. Още от „Дуел“! Дори и преди това е бил. – Кериан се изтегна, изпъна крака и сложи ръце под главата си. – Той няма какво да губи, също като тези хора на Земята. Ор, старецът Йоан, Тони. Абсолютни неудачници. Аутсайдери. Кой друг тръгва да прави революции?

– Помогнаха ни. Без тях нямаше да можеш да влезеш в системата.

– Мина много време. Вече не изглеждаме като на снимките, ако изобщо пазят снимки. – Кериан говореше на себе си. – Сега е моментът да „загинем“ и да „възкръснем“.

– Ти наистина го искаш, нали? – Мая стана от леглото. – Искаш да се разделим. Не, не говоря за нас. Искаш групата да се разпадне. Кошмарите на Етиен са твой съюзник.

– Искам това да свърши! – Кериан затвори очи. – Когато спасим момичето, ще се върнем на Земята. Ще продадем кораба в Ливан и аз ще взема моя дял. Мога да им подаря по една нова самоличност за довиждане.

– Защо?! Как ще продължим без теб? – изплака Мая.

– Не съм казал, че искам да продължите. – Той се усмихна криво. – Последен опит да вразумя Етиен.

Мая закри очи и си тръгна. Кериан се обърна към стената. Спомни си думите на Тони Виола – тийнейджъра с коса като каска от Втората световна война.

„Разбивам кодове на ключалки. Практически мога да премина през всяка врата, но сам не е интересно. Имам нужда от Етиен… от тях, за да намеря смисъла.“

– Нуждата да бъдеш воден – промърмори Кериан. – Човекът така и не успя да излезе от стадото.