НЕпротестна ДЕКЛАРАЦИЯ
В неделя излизам на протеста – официално.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
За да непротестирам. Нямам и искания.
Протестите винаги са насочени срещу някого или нещо – с подтекст НЯКОЙ (не ние) да оправи забелязаната нередност или направо безобразие. Исканията – и те предполагат НЯКОЙ външен фактор да се намеси и “да вземе мерки”. Затова не правя протест, затова не излагам искания. Привърженик съм на прякото действие. Има нередност – старая се да я поправя. Ако не мога сам, приканвам съгласните с мен да се включат в поправянето, като поправянето често иска отначало пълно разрушение на източника на белята. Иначе поправките стават хронични, мъчителни, безплодни – бутане на Сизифов камък.
И така, не протестирам, не отправям искания. Имам призив към хората, които могат да чуят и желаят да разберат какво предлагам.
Днес обществото ни се лута. Не цялото – привилегированата част от него прекрасно знае какво иска и си е утъпкала пътечки (цели магистрали) как да си го вземе, било направо и брутално, било прикрито и с измама. Останалите граждани на страната ни наистина се лутат в мъглата на когнитивния дисонанс. Казано на разбираем език – в мъглата на обърканите си мисли. Отчасти тази обърканост е “заслуга” на управниците и медиите. Отчасти – страх на всеки от нас да мисли докрай. За някои пък мисленето е трудно поради мързел.
Приносът към мисловното объркване от страна на властващите се състои в подмяна на понятията. Логично е: ако не искаш подчинените да се борят за свобода, компрометирай самия термин “свобода”. Ерик Блеър (Джордж Оруел) го е забелязал и описал в романа “1984”: свободата е робство, мирът е война, истината е лъжа. Най-широко разпространеното у нас объркване е, че смятаме “държава”, “страна”, “народ” за синоними. Те не са. Държавата е машината от бюрократични институции, които яздят народа. Страната е територията, на която народът е употребяван от държавата. Държавата служи на богатите (кой е забогатял честно?), защитава тяхното богатство, тяхното право да отнемат права на по-бедните, да ги ограбват според удобни за тях закони.
Това е главният ми призив. Нека не се подлъгваме на постлани кръгли маси, нека не храним илюзии за “граждански контрол над институции”. Партийният модел е изчерпан – казват го протестиращите днес улици и площади. Но щом е изчерпан той, значи е изчерпан и парламентът – поначало инструмент за партийни игри. Изчерпана е самата система за представително управление, ако изобщо някога е имала потенциала да защитава интересите на всички граждани. Затова аз съм за пряко самоуправление. За подобрен “Исландски модел”. За подобрен “Швейцарски модел”. Подобрен чрез социализация на собствеността. Но нека на този етап започнем с прякото самоуправление, въпросът за собствеността ще се постави сам – и то остро.
---
Сега, чисто технически. Излизам сам със своите призиви. Индивидуална изява. Не искам да крещя и скандирам – това е хлапашко. Не искам да вдигам шум, да се бия с полицаи или идеологически опоненти. Шумът не е аргумент, нито прави истината по-истинска. За бой още не е дошло време – и дано не дойде. Дано, ама надали... Нямам и особено желание да споря – за спор са необходими две съизмеримо информирани за предмета на спора страни. А повечето потенциални спорещи с мен се намират в състоянието на когнитивен дисонанс: искат хем държава, хем да е справедлива; хем самоуправление, хем правителство; хем власт, хем свобода – взаимно изключващи се неща. Коктейл-компромис между каца с мед и канче катран.
Затова (засега) просто излизам с призивите си – да ги видят. Излизам под черно знаме – защото черното е противоположно на бялото капитулантско, противоположно на цветните държавни, а и защото животът ни наистина е станал черен. Знамето на анархизма.
Който иска да се присъедини към моята акция на некреслив и ненасилствен призив, защото споделя моите възгледи, защото е съгласен с тези лозунги и този транспарант – да заповяда в градинката пред “Кристал” в 10:15 часа в неделя, 24 февруари 2013.
Който просто държи да мине да ми каже “здрасти”, без да е съгласен с мен, ще си кажем “здрасти” – и всеки по пътя си.
Благодаря за вниманието.
No comments have been added yet.
