Пътека

 

Най-бавно се топи снегът,

където имаше пътека.

Покрай отъпкания път

почти не стъпва с крак човекът,

а в рохкавото като пух

на утринната си разходка

врабци със героичен дух

разказват вицове за котки.

Там в първия по-топъл ден

снегът въздъхна и потече,

и до следобед – разтопен,

и даже локви няма вече,

и твърда, стегната стои

една изпъкнала пътека.

Ледът е истински стоик,

а слънцето го гледа меко,

и само го побутва с пръст.

А той, от стъпките пресован,

отвсякъде околовръст

в по-топъл въздух опакован,

не се предава и мълчи,

когато някой го прегази.

Но ето, вече си личи,

че стъпките, които пази,

се стапят, стават на вода,

на тънка ледена дантела,

и вече се прокъсва, да,

и после от пътека смела

превръща се в следа от път,

от охлюв диря треперлива…

И от пътеката снегът,

стопен последен, си отива.