Камъчето

 

Камъчето им свърши –

онова за искрите.

Времето го окърши.

Изхабено, изтрито,

тихо, гладко се хлъзва

като хладна коприна.

И гърбът й замръзва.

И дъхът му изстина.

И какво ще ги грее,

и какво ще ги пали?

И дали тя умее

още нежно да гали?

И дали той си спомня

как добре да прегръща?

Уморено и скромно

тишината се връща.

Те мълчат, но си знаят,

че са вече самички.

И това ли е краят?

И това ли е всичко?