керуак греши - бог не е плюшено мече

миналата седмица гледах екранизацията на по пътя

която завърши с последния пасаж на романа:

Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят...