сбогом

Есен е вече! Но защо да жалим за вечното слънце, щом сме се заели с откриването на божествената светлина – далече от хората, които умират заедно със сезоните.

Есен. Нашата ладия, извисила се сред неподвижните мъгли, поема към пристана на нищетата – огромния град под небе, опръскано с огън и кал. Ах, прогнилите дрипи, и хлябът, разкиснат от дъжд, пиянството, хилядите страсти, които са ме разпънали. Няма ли да изчезне тази ламя, повелителка на милиони души и мъртви тела, чакащи Страшния съд! Виж...