Простѝ

В книгата, която четох днес, един мъж се опитваше да напише прощално писмо преди да се самоубие. Образът е примамлив, но не защото мисля или някога ще мисля да сложа край на живота си. Харесва ми идеята за трудността на начинанието – невъзможността да кажеш всичко с няколко параграфа (в книгата той си беше задал лимит от 30 думи, по принцип може и да са повече, но някак не върви цялото да надвишава 2 страници). Как да се обясни болката, когато всяка причина бива изтрита и омаломощена в момента, в който я натикаш в думи? Всичко е толкова голямо, когато е вътре в главата, и толкова мъничко, когато излезе. Това е и единственият смисъл в писането – поне в моя личен случай – да се намери начин голямото да излезе във вида (или поне във формата), в който е обитавало черепната ми кутия. Цял живот пиша това писмо вероятно, което, за разлика от мъжа в книгата, не искам да довърша (и той не успя).
Нищо не е по-приятно и по-тъмновъзбуждащо от завършен текст, нищо не е и по-страшно. Да, понякога човек умира и предварително, умира заедно с други или вместо тях. Но не и когато пише писмо. И не успява.