Разказ спечелил първа награда от Международния литератур...

Разказ спечелил първа награда от Международния литературен конкурс „Изящното перо – 2024“, организиран от Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина и Салона за българска култура и духовност – Чикаго, САЩ а разказът ми "Сапунени балони"

Сапуненибалони

(Даниела Паскова)

Звънна монета, завъртя се, проблесна на слънцето и се търкулна край прашното кепе на плочките.

– Е, неуцелих! – извика детето и се загледа в паричката, спряла се до голямата обувка слачено бомбе. Псегна плахо, хвана я и вдигна поглед. Над себе си видя дъга. Цветоветесе преплитаха и танцуваха, люшнати от топлия летен бриз. Шарени кръгове се въртяха във безкрайна пъстроцветнаспирала. Детето премигна и се изправи рязко. Пук! Около него се изсипа дъжд отмокри капки.

– Упс! Спукахго – каза то и сведетъжно главица.

– Нищо! Щенаправим нов, по-голям . Ела – каза собственикът на лачените бомбета и разроши закачливо косата на момчето . – Как се казваш?

– Аз ли? – каза детето и се изпъчигордо с блеснали очи. – Митко!

Облечен с къси бели панталони и моряшка фланелка , Димо всеки ден правеше сапуненибалони за децата на площада. Усмивките им радваха душата му, но и събуждахаболката по изгубения му собствен син. На четири замина с майка си за Канада.Димо остана. Сърце не му даде да изостави баща си. И повече не видя детето си,но радваше всеки ден чуждите деца… вече десет години.

Сапуненият балон на Митко се изви като шарен тунел, блесна на слънцето и се спука, разпръсквайки лъскавикапчици по плочките.

– Яко! Видя ли, мамо? – извика момчето, изтича до майка си и заподскача весело. После отвори шепата си, в коятооще стискаше монетата, върна се и внимателно постави паричката в прашното кепе.Димо му намигна и махна за довиждане.

На крайната пейка, под кестена седеше старец, зареял поглед към хоризонта.В краката му, ято гладни врабци кълвяха трошици. Откъм площада се чуха малкитропащи стъпки и птичките се разлетяха стреснато.

– Митко, уплашиврабчета та .Извинете, детето им се радваше – каза мил женски глас.

– Няма нищо.Врабците ще дойдат пак. А ти , пакостнико, внимавай като тичаш – каза топло старецът и се усмихна .

– Да знаеш, дядо, какъв голям сапунен балоннаправих! Виждаш ли онзи добър чичко ей там? – Митко посочи Димо и разпаленопродължи: – Видя ли го?

– Да, зная го – въздъхна старецът и без да поглежда додаде: – Хубаво е, че ти е донесъл радост , нали… Митко?

Детето кимна, загледа се в страннитеочи на непознатия, после в белия бастун, опрян отстрани на крака му и хукнаслед майка си. Слепецът с трепереща ръка посипа трошици в краката си и притихна.Врабците долетяха отново. Откъм алеята се дочуха познати тътрещи стъпки.

– Георге, ти ли си? Не плаши врабците пак –каза строго старецът.

– Добре де. Не мрънкай. Нямаме какво да ядем,а той храни проскубани птички. Само някой гларус да не ти изкълве малкото останал мозък , че без очи и акъл закъде си,старче? –каза мъж на средна възраст , седна от другата страна на пейката и запали цигара.

– Нямаме, да – въздъхна слепия, чулщракането на запалката и усетил мириса на тютюн.

Денят преваляше. На площада падна широка сянка . Димо прибра кепето с монетите и бавно сенасочи към крайната пейка под кестена .

– Здрасти Гоше, дошъл си при татко ? – каза той.

Слепецът взе бастуна си, стана изачака. Дочуха се отново тътрещите стъпки на Георги. Бързо се отдалечиха.Старецът свъси вежди.

– Днес беше добре , татко – започна Димо. – Децата се радваха. Един симпатяга направисам балон. Де да можеше да го видиш колко беше горд и щастлив.

– Зная, Димо. Видях го. Митко нали?

Синът извърна учуден поглед.

– Ама ти всичко знаеш и всичко виждаш – каза той, усмихна се и подхвана баща си под ръка.

– И друго виждам , Димо – продължи старецът и тежко въздъхна. – Пак му даде …

Димо мълчеше.

– Знаеш, че вече е в кръчмата нали? Грехота еда харчи парите на децата там.

Старецът млъкна. Слепите му очисе напълниха със сълзи, а брадичката му потрепера. Димо го стисна по-здраво иказа тихо:

– Дадох му, татко. Брат ми е. Останаха захляб , не се безпокой. И за врабците ще има. Утре ще дойда пак.

Слънцето се скри там някъде на запад. Моретопритъмня и по вълните се плъзнаха неонови светлини. Димо и баща му се изгубихав тъмната алея. Врабците се приготвиха за сън с пълни коремчета. Незнаеха, че в края на лятото слепецът, който ги хранеше, ще си замине от тозисвят, потраквайки с белия си бастун по пътя към светлината. Смъртта на бащатасъкруши Димо. И ако не беше дал дума, щеше да го последва, за да го води и вотвъдното. „Георги е паразит, Димо. Ще те завлече. Бягай далече, сине – бешепромълвил старецът преди да издъхне. – Замини за Канада. Обещай ми…“ Димо обещас натежало сърце. Брат му, Георги, го изпрати с крясъци:

– Заминавай, предателю! И дазнаеш, че ти уби татко. Прочетох му имейла на жена ти, Надя. Той разбра, че сиго лъгал и си останал тук само заради него. Затова умря татко. От мъка. Ти сивиновен!

Ярост заля Димо тогава. Едва се удържада не удари пияния си брат. Стисна силно юмруци и тръгна. На самолета за Канадасе качи мъж с горда осанка, решителност в погледа и изпълнено с надежда сърце.Носеше малко багаж, двете пръчки, свързани с връв за сапунените балони итежките мисли, че брат му, Гошо, един ден, за да си набави алкохол, ще започне да рови в кофа за боклук .

На площада в Торонто всяка неделямлад мъж с моряшка фланелка, капитанска шапка и обувки с лачени бомбета, правешесапунени балони за децата. На устните му грееше широка усмивка, защото това мупомагаше да се разтовари след тежката седмица напрегната работа.

– Иха! Майко, виж този човек.Когато бях малък ми даде да направя сапунен балон на площада у дома, вБългария. Помниш ли? Сигурен съм, че е той. Ха! – каза младеж и поведе майка сикъм близката пейка, на която седеше старец, стискащ торбичка с хляб. В кракатаму няколкото гълъба се разлетяха стреснато. Дочул родна реч, непознатият трепнаи вдигна глава. После се загледа в младежа и на лицето му се разля усмивка. Тойпосочи напред и каза на чист български език:

– Пробвай пак, Митко. Хайде, идипри сина ми и направи нов балон.

В секи сапунен балон все някога трябва да сеспука. Пук! И тежките мисли от миналото се пръсват поплощада като капки дъжд, а ти правиш нов балон с надежда, вяра и любов къмцелия свят и новото време. Пук! И отново, и отново, и отново…