Юли

Тази сутрин, която е дело на лятото и съответно – нежелаеща нищо,
вися на въжето на тишината, опънато на балкона, и съхна.
Почти съм забравила тежестта
на гръмкия залез, само камбаните на съня
още тактуват на главобола под мокрите кичури.
Не, не съм изпила сама бутилката вино,
която настояваше да бъде изпита само защото е юли.
Този месец традиционно твърди, че е вечно последен,
както е вечно светлото му сърце с учестения пулс.
Аз наистина трудно пропускам възможността да поспоря,
но луната, изкачила отсрещния блок, запуши ентусиазма ми с тапа,
и ме изгони навън.
Недостъпни са думите, които се омотаха около моите смешни движения,
около опитите ми да преплувам
съвършената радост, от която денят не се интересува;
притежаваха сладост, от която тялото  – някакъв вид плод – се подуваше.
Видях ключици, които трепереха бледо   над фолиото на дюнер,
видях политици с изрусени коси да  играят със дронове,
деца да подритват капачки от бира малко преди полунощ,
видях книги, подпиращи старо дърво, и въздух, пиян от ливанто,
и кучета с благи очи да се надбягват със тъмното,
и либели, накацали по нагорещените камъни,
насекоми, които не хапят, прозрачни възможности,
яхнали вампирския бриз, видях вода във очите на сухоземни,
крака и бастуни, прескочили век, да се кръстосват под масите,
видях безсънието да крачи с походка на дива и грим от анемия,
листо в прегръдката на река, имитираща вятър,
видях гласа си да се отдалечава от гърлото сякаш
по погрешка е минал от там. И часовете, които не принадлежат
на никой часовник, го настигнаха като нетърпеливи любовници.
Какво друго можех да пожелая? Прибрах се сама,
изпрах потните дрехи в светлината на изгрева и ги прострях.