Имам си колелото и риска
Изглежда лявата ми ръка никога няма да се оправи напълно.
Не знам как я ударих така, че продължава да ми създавачувство за дискомфорт. Ако трябва да държа пълна чаша с нея, половината ще яизплискам навън. Толкова трепери. Ако трябва да подам химикал – треперенето еочевидно. До към 30-35 години така ми трепереха и двете ръце. Особено когато серазвълнувам. После…не разбрах кога и как превъзмогнах този много неприятенфизически дефект, но след падането с колелото миналия юни – лявата ми ръка екакто някога. Сега и наболява. Китката ми бързо се уморява. Иначе пак вдигам отлежанка 8-9 пъти 90 килограма, но си боли.
Чакам с нетърпение да се стопли. За да се кача на шосейкатаи да подкарам по околностите. Лявата ръка е особено важна, защото отляво ми едвижението. Блъскан съм вече два пъти. Първият път от тир, но тогава самоизпсувах и се разминах с една счупена ръкохватка на кормилото и вдигнат адреналин.Вторият път беше около два месеца след голямото падане. Този път бешепо-сериозно, но си продължих пътешествието. Удариха ме пред Пордим, но макар имного уплашен стигнах до Деветашката пещера, а после още по-уплашен по шосетодо Крушуна. След Крушуна много дълго не карах. При Летница спуках гума и Бобиме взе с колата.
Голямо облекчение, защото нямаше да се предам. Все като чуехзвук усещах как пак ще ме блъснат, този път фатално. Мразя да се страхувам ищях да се боря до последно със страха, който все пак е обясним след катоняколко часа преди това ме бяха блъснали…доста яко.
Съзнавам, че с тази ръка и фобията, която си развихувеличавам опасността с поне 40%. Всъщност…не знам с колко. Така се говори завсичко днес. Слага се някакъв процент, който не е точен, а само илюстрира. Завсеки случай наистина ще е по-опасно от друг път.
И колкото и по-остро да чувствам опасността заради фобиятаси, толкова по-сладко ми става, че рискувам.
Най-опасното ми каране беше в София. Направих си единчудесен лек крос от централна гара до Панчаревското езеро. После сбърках иреших да карам по една магистрала. Даже не помня колко ленти беше, но в някоимоменти бях между два камиона. Засмукваха ме от двете страни, като в същотовреме ехтяха клаксони от нерваци, които ме виждаха, че съм там където нетрябва, като че ли, като го разбера, ще се телепортирам на безопасно място.Поне 7-8 километра съм карал така, докато излязох на тротоар, после намерихвелоалея.
Само като си помисля, че пак ще съм по шосетата чувствамтръпките като тогава.
Ужасно, но си имаше и един гъдел, много приятен гъдел,сравним по острота само със сексуална възбуда; имаше и друго, съпровождащогъдела: много цветове, много цветове в съзнанието ми; около мен кипеше от коли,прелитащи в посоките си с бясна скорост, но в главата ми движението беше ощепо-бясно и по-цветно.
Рискът понякога е сладък, много сладък.
Усещам, че искам да се върна към него, най-вече за това, четогава се чувствам…своя собственост. Аз съм се наврял в тази ситуация. Не ме епоставила житейска необходимост в нея. Не ме е принудил някой урод, който симисли, че има власт над мен.
Няма ТЦК.
Няма НПО-та, които са толкова нагли, че обсебват и сиприсвояват свободни територии, заплашват туристи и така-нататък.
Сам съм! Сам.
Със съдбата (?), а не вярвам в съдба.
Ако нещо стане ще съм си виновен сам. И в този миг сидоказвам, че над мен е само моята и Божията воля.
Могат да ми вземат парите от джоба, колко му е. Както сменихавалутите ще сменят и носителя им. Ще изчезнат материалните пари, а станат ливсички дигитални, тогава реално ТИ НЯМАШ ПАРИ.
Разполагаш с част от тези, които си заслужил, но останалитене са в теб, ако „Големия брат, Дигиталния татко, Световният настойник реши…нямада ти даде, нищо, че се заблуждаваш, че е било твое. Не е ли в теб, не е твое.
Дори справедливостта не е ли в теб не е твоя.
Дори любовта. Всъщност – любовта не може да е нечия.
Много скоро няма да имаме нищо материално.
Ще разполагаме като деца с това, което им дават родителите,нас – неправителствени организации и други содомити.
Като решат ще ни сложат и трите шестици на ръката.
И както хващат украински мъже по улиците и ги пращат нафронта, могат да ни вземат за това или онова най-скъпите хора.
Искам до последно да знам, че поне МОЕТО ТЯЛО СИ Е МОЕ. МОЯТАДУША СИ Е МОЯ. И ВОЛЯТА МИ ИМА ПОВЕЧЕ ПРАВА НАД ТЯХ, ОТКОЛКОТО БРУТАЛНИТЕ КРАДЦИНА СЪЩНОСТИ, КОИТО ПРОЯВАВАТ ПРЕТЕНЦИИ НАД СОБСТВЕНОТО МИ СЪРЦЕ, НАДСОБСТВЕНИТЕ МИ РЪЦЕ И ЗАДНИК!
Майната ви! Имам си колелото и риска!
