Зимен вятър с новогодишна магия - Новогодишен разказ - Томислав Кирилов
Лея никога не беше мислила, че ще посрещне Нова година, катоброи стъпките си по мокри павета и се опитва да не изпусне последния сиавтобус. И все пак, ето я с куфар на колелца, който подскачаше като инатливокуче, с шапка, нахлупена ниско над ушите, и с дъх, който излизаше на белиоблачета и се разпадаше в студения въздух.
Единственото, което не подскачаше, беше мисълта ѝ. Тя бешезаседнала някъде между „какво ти трябваше да идваш“ и „добре, че дойде“.
Старата част на Единбург изглеждаше като сцена от филм,каменни фасади, изрязани от вятъра и времето, и гирлянди от светлини, коитовисяха като златни нишки между сградите. Някъде по-надолу, от посоката наПринсес стрийт, се чуваха далечни гласове, смях, музика, градът вече се готвешеда празнува, сякаш току-що беше получил разрешение да бъде щастлив.
Лея спря за миг под една улична лампа и погледна телефонаси. Сигналът беше слаб, екранът беше студен, пръстите ѝ, още по-студени.Адресът беше записан в бележките: 19 Calton Lane, апартамент 3B. А под него:Ключът е под саксията. Не се смей. А..
Тя се усмихна без да иска.
А. беше Алис, нейна приятелка от университетските години,човекът, който пишеше дълги съобщения в три през нощта и винаги започваше с„Окей, слушай ме“. Алис беше заминала за Шотландия преди две години, зарадимагистратура и поради една поредица от решения, които Лея никога не бешеразплитала напълно. Понякога приятелствата са като плетиво, дърпаш една нишка ивместо да се оправи, всичко се разнищва.
Но преди седмица Алис ѝ беше писала: „Ела. Имам нужда да несъм сама. И ти също. Не ми спори.“
Лея беше спорила, разбира се. Дори с човек, който те познаватвърде добре, ти пак пробваш да се правиш на силна. Но в един момент, следпореден работен ден, който беше приключил с пореден „ще ти се обадим“, тя бешеседнала на пода в кухнята, облегната на шкафа, и беше осъзнала, че не иска дапосрещне новата година в тишина, която звучи като подигравка.
И така, Единбург.
Когато стигна до улицата, която търсеше, дъждът бешепреминал в онзи фин, почти невидим шотландски ръмиж, който не се усеща катокапки, а като влажна идея. Лея намери входа: тежка дървена врата с металнадръжка, над която се виждаше малка табелка с номера.
Ключът наистина беше под саксията.
Лея се засмя тихо, сякаш да не събуди някого. После се качипо стълбите, тесни, каменни, миришещи на стара боя и кафе. На третия етажнамери апартамент 3B и отключи.
Вътре беше топло. Не просто топло, уютно. От онзи вид, койтоте кара да спреш на прага, да оставиш раменете си да паднат и да си позволиш даиздишаш.
Стаята беше осветена от малки лампички по перваза. На масатаимаше купа с мандарини и една свещ, която гореше леко накриво. Някъде в дъното,до прозореца, се виждаше елха, не висока, но истинска, с няколко дървенииграчки и една хартиена звезда на върха.
Лея свали шапката си и загледа всичко това с онзи странентрепет, който идва, когато влезеш в чужд дом и усещаш, че някой е мислил затеб, докато го е подреждал.
– ЛЕЯ! – гласът на Алис се чу от другата стая, преди саматаАлис да се появи.
Тя излетя в коридора по чорапи, с огромен пуловер иразрошена коса, която изглеждаше така, сякаш е водила сериозен спор свъзглавницата.
– ТИ ДОЙДЕ! – Алис я прегърна толкова силно, че Лея замомент забрави какво е да държиш равновесие.
– Дойдох. – Лея се засмя, но в очите ѝ се появи нещоводнисто и тя се обърна бързо, сякаш да си разгледа обувките.
Алис отстъпи, огледа я от глава до пети и каза:
– Добре изглеждаш. И си мокра. И измръзнала. И вероятногладна.
– Това е доста точна диагноза.
– Супа. – Алис посочи към кухнята, сякаш обявявашеспасителна операция. – Имам супа и кафе и… и, ъъ, няколко бисквити, коитоизглеждат като нещо между „планирано“ и „слукафено се получи“.
Лея остави куфара си до стената и тръгна след нея.
Кухнята беше малка, но пълна с живот, бурканчета сподправки, магнитчета по хладилника, рисунка на котка, залепена с тиксо надмивката. На котлона къкреше тенджера и миришеше на моркови, чесън и нещоприятно.
– Това ухае невероятно – каза Лея и седна на столчето домасата.
– Супа от леща. – Алис размаха дървена лъжица. –Най-добрият ми талант е да правя неща, които изглеждат като че ли съмздравомислещ човек.
Лея се засмя.
– Ти си здравомислещ човек.
Алис я погледна с повдигната вежда.
– Окей, добре. – Лея вдигна ръце. – Понякога.
Алис сложи две купи на масата и сипа супата. Димът се вдигнакато малки облаци, а Лея усети как нещо в гърдите ѝ се отпуска, като възел,който най-сетне се развързва, не защото си го дърпал, а защото някой внимателного е разплел.
– Разкажи ми за пътуването – каза Алис, докато наливаше кафе.
– Летището беше хаос. Един мъж реши, че може да носиколедна елха като ръчен багаж. – Лея духна лъжицата си и опита супата. Очите ѝсе разшириха. – О, това е страхотно.
– Благодаря. Елхата на мъжа не беше.
– И после автобусът… автобусът в Единбург кара така, сякашпреследва смисъла на живота.
– Може би го преследва. – Алис се усмихна, но усмивката ѝимаше ръб. – Тук хората са драматични. Времето също.
Лея остави лъжицата и я погледна по-внимателно.
– Как си?
Въпросът не беше случаен. Не беше „как е Шотландия“. Не беше„как е университета“. Беше „как си“, онзи прост въпрос, който понякога епо-тежък от целия куфар на Лея.
Алис се поколеба, после сви рамене.
– Дишам. Работя. Пия прекалено много кафе. И се правя, четова е достатъчно.
Лея кимна. Това беше честен отговор, а честността междуприятели е като топла вода, понякога те изгаря, но поне знаеш, че е истинска.
– А ти? – попита Алис, опитвайки се да звучи леко. –Старата работа? Новата работа? Големите планове?
Лея се засмя кратко.
– „Големи планове“ звучи като… реклама за здравословенживот.
– Така ли? А аз точно мислех да започнем от утре да тичамесутрин.
– В никакъв слукафе. – Лея се наведе напред. – Ако тичамсутрин на първи януари, това ще е, защото ме гони пожар.
– Или котка. – Алис посочи към рисунката на котката надмивката.
– Дори не ме започвай.
Тишината, която последва, не беше неприятна. Беше катоодеяло, тежко, но топло.
– Дойдох, защото… – Лея спря. Думите ѝ се подредиха бавно,сякаш се страхуваха да излязат. – Защото в един момент не можех да си понасяммислите. И защото ти ме покани.
Алис я гледаше внимателно.
– Радвам се, че дойде – каза тя тихо. – И… благодаря.
Лея сведе поглед към супата. Повърхността ѝ леко се люлеешеот топлината, а в това движение имаше нещо успокояващо, като доказателство, чесветът все още се движи, дори когато ти си заседнал.
След вечерята Алис настоя Лея да се изкъпе и да се преоблечев „нормални дрехи“, което в нейния речник означаваше огромен удобен комплект отмека материя, който не ти позволява да бъдеш тъжен твърде дълго.
– Това е моят ритуал – каза Алис, докато вадеше от шкафаоще едно одеяло. – Ако си в пижама и имаш кафе, животът не може да те ударитолкова силно.
– О, може. – Лея се зави до брадичката. – Просто удряпо-меко.
– Точно.
Те се настаниха на дивана до прозореца. Оттук се виждашечаст от града, светлини, които мигат, и хора, които се движат като цветни точкипо улицата. Някъде далеч камбаните удариха, сякаш се упражняваха за полунощ.
Алис включи малка колонка и пусна тиха музика, нещо джазово,с пиано, което звучеше като разговор между двама непознати.
– Планът за тази вечер – обяви тя – е следният: няма даходим на огромното празненство, няма да се блъскаме в тълпи, няма да сепреструваме, че сме хора, които обичат фойерверки.
– Аз обичам фойерверки.
– Добре, ще ги гледаме оттук. От безопасно разстояние. Катокотки.
– Значи планът е да бъдем котки.
– Да. И да правим first-footing.
Лея присви очи.
– Това е…?
Алис се ухили, сякаш беше чакала този момент.
– Хогманай традиция. Първият човек, който прекрачи прагаслед полунощ, носи късмет. И трябва да носи символични подаръци. Обикновено,въглен, хляб, сол, уиски…
– Уиски? – Лея се оживи.
– Мислех, че ще ти хареса.
– И кой ще е първият човек? – попита Лея, вече подозирайки,че Алис има план.
– Ти. – Алис посочи към нея с драматичност. – Ти си гостът.И ще ми донесеш късмет.
– Но аз нямам въглен.
– Имам. – Алис стана и извади от шкафа малка торбичка. – Неме питай защо. Дълга история.
– Не искам да знам.
– Имам и хляб. – Тя извади малко хлебче, увито в кърпа. – Исол. И… – тя се наведе и извади бутилка уиски отдолу. – Та-да.
Лея се засмя.
– Това е най-абсурдното и най-чудесното нещо, което смеправили.
– И още не сме го направили. – Алис погледна часовника. –Имаме време. До полунощ ще направим списък.
Лея наклони глава.
– Списък?
– Да. – Алис седна обратно и извади тетрадка. – Не„новогодишни обещания“, защото това е капан. А списък с неща, които искаме даоставим. И неща, които искаме да вземем със себе си.
Лея се загледа в тетрадката. Беше обикновена, с мека корицаи леко протрити ъгли. Понякога най-важните решения се записват в най-обикновенитетрадки.
– Окей – каза тя. – Започни.
Алис сложи химикала между пръстите си и погледна къмпрозореца.
– Искам да оставя… – започна тя бавно. – Онзи навик да сеобвинявам за всичко. Все едно мога да контролирам света, ако се чувствамвиновна достатъчно.
Лея преглътна. Това беше по-близо до истината, отколкотоочакваше.
– Добре – каза Лея тихо. – А какво искаш да вземеш?
Алис се усмихна, този път по-истински.
– Искам да взема спокойствието, когато правя супа. И онезимоменти, когато си мисля, че може би всичко няма да е катастрофа.
Лея кимна.
– Твоя ред.
Лея пое химикала. Ръката ѝ леко трепереше, не от студ, а оттежестта на това да кажеш истината на глас.
– Искам да оставя… – тя замълча, търсейки точните думи. –Чувството, че закъснявам за живота си. Че ако не съм „успяла“ до определенадата, значи всичко е загубено.
Алис я гледаше внимателно, без да я прекъсва.
– Искам да взема… – Лея се усмихна малко, макар инесигурно. – Любопитството. Да се събудя и да си кажа „какво ли ще стане днес“,без да ми се свива стомахът.
Алис записа думите ѝ с някаква сериозност, сякаш това бешедоговор между тях и Вселената.
В този момент се чу леко почукване по вратата.
И двете замръзнаха.
– Очакваш ли някого? – попита Лея.
– Не. – Алис се намръщи. – Абсолютно не.
Почукването се повтори. Този път по-ясно. И след него, гласот коридора, леко приглушен:
– Алис? Знам, че си вътре. Само за минутка.
Алис пребледня толкова бързо, че Лея усети как въздухът сепроменя. Като когато някой отваря прозорец през зимата, топлината си тръгва безпредупреждение.
– Кой е това? – прошепна Лея.
Алис не отговори веднага. Пръстите ѝ се стиснаха околотетрадката, а после тя издиша:
– Това е… съседът ми. Нейтън.
– Приятелски съсед? Или…
Алис се изсмя кратко, без хумор.
– Или „сложна история“ съсед.
Трето почукване. По-нежно, но настойчиво.
– Алис, моля те. Не искам да спорим. Просто… трябва да тидам нещо.
Лея усети как в нея се надига любопитство, но и онзиинстинкт да застанеш като стена до приятелката си, без значение кой чука.
– Искаш ли да отворя? – попита тя.
Алис поклати глава бързо.
– Не. Аз ще…
Тя стана, тръгна към вратата, после спря, сякаш сеотказваше, и се обърна към Лея с поглед, който беше едновременно молба иизвинение.
– Ако стане странно… – прошепна тя. – Просто… остани. Окей?
Лея кимна.
– Оставам.
Алис отвори вратата само малко, колкото да се види лицето начовека отвън.
Лея не го виждаше добре, но видя силует, висок, с тъмнопалто, мокра коса и очи, които сякаш търсеха нещо.
– Благодаря, че отвори – каза той. Гласът му беше нисък,внимателен. – Знам, че е късно. И знам, че вероятно не искаш да ме виждаш.
– Правилно знаеш – отвърна Алис, но не звучеше твърда.Звучеше уморена.
Мъжът протегна ръка. В нея имаше малка хартиена торбичка.
– Това е за теб. Не е… не е опит да се подмажа. Просто…обещах.
Алис се колеба. После взе торбичката, сякаш беше гореща.
– Какво е това?
– Нещо за Хогманай. – гласът му омекна. – Не искам да тиразвалям вечерта. Само… честита Нова година, предварително.
Той направи крачка назад. За миг погледът му се плъзна къмЛея, като светкавица, която осветява стая за секунда. Тя видя, че той не бешеядосан. Беше нервен. И сякаш малко тъжен.
– Кой е…? – започна той.
– Това е Лея – каза Алис бързо. – Приятелка. Дойде да меспаси от самотата и от моите кулинарни експерименти.
– Радвам се. – Мъжът кимна леко към Лея. – Нейтън.
Лея отвърна с малка усмивка и кимване. Не беше моментът заповече.
– Лека вечер – каза Алис, вече затваряйки вратата.
– Лека. – каза Нейтън.
Вратата се затвори. В коридора остана тишина, коятобръмчеше.
Алис стоеше с торбичката в ръка, сякаш не знаеше дали да яхвърли, или да я прегърне.
– Е? – попита Лея внимателно. – Това… нормално ли е?
Алис издиша и се облегна на вратата.
– Нищо в тази сграда не е нормално.
Лея се приближи и посочи торбичката.
– Какво ти даде?
Алис я отвори бавно. Вътре имаше малка опаковка, като отпекарна, и от нея се носеше миризма на масло и канела. До нея, малко пакетче с черенчай и една малка кутия кибрит, върху която беше нарисуван фенер.
– Това са… – Лея примигна. – Кроасани?
– Не. – Алис се засмя тихо. – Това са cinnamon rolls.Канелени рулца. От онази пекарна долу. Той знае, че ги обичам.
Лея я погледна. Алис гледаше рулцата така, сякаш вътре имацяла история, която тя не иска да разказва, но и не може да забрави.
– Сложна история, а? – каза Лея.
Алис кимна.
– Много.
Лея не настоя. Понякога уютът не е в това да знаеш всичко, ада седиш до човека, докато той реши да ти каже.
– Добре – каза Лея, взимайки тетрадката от масата иотваряйки я отново. – Тогава в списъка: „вземаме със себе си канелени рулца“.
Алис се разсмя. Истински този път. И смехът ѝ стопли стаятаповече от радиатора.
– Съгласна – каза тя и избърса очите си бързо, сякаш товабеше прашинка. – И… Лея?
– М?
– Благодаря, че си тук.
Лея преглътна.
– И аз благодаря, че ме покани.
Часовникът тиктакаше спокойно. Навън градът се готвеше даизбухне в празник. Вътре, между две приятелки, супа, кафе, тетрадка и торбичкас канела, нещо започваше да се подрежда.
Не като голям план.
Като малка, топла, упорита надежда.
Алис сложи торбичката с канелените рулца на масата така,сякаш се опитваше да я превърне в нещо обикновено. Не успя. Миризмата на канелаи масло се разля като спомен, който се прави на аромат.
Лея се върна на дивана с одеялото, а Алис стоеше права ощемиг, между кухнята и хола, сякаш подът под нея беше по-хлъзгав от мокритепавета навън.
– Окей – каза Лея с тон на човек, който нарочно говорилеко. – Официално добавяме към „оставям“: хора, които чукат на вратата вдраматични моменти.
– Не е драматично. – Алис се засмя сухо. – Това е… добре,да. Драматично е.
Тя се отпусна най-сетне на дивана до Лея и издиша така,сякаш държеше въздуха от часове.
– Искаш ли да ми разкажеш? – попита Лея. Не беше натиск.Беше покана. Същата, която Алис ѝ беше отправила преди седмица: Ела.
Алис погледна към прозореца. По стъклото се стичаха тънкикапки. Светлините на града се размазваха в тях като акварел.
– Нейтън… – започна тя и спря, сякаш името беше камъче вустата ѝ. – Нейтън беше причината да остана тук.
Лея не каза нищо. Само се намести по-удобно, готова даслуша.
– В началото беше просто съсед. – Алис се усмихна леко,този път с нежност, която я изненада. – Помогна ми да кача куфарите, когатопристигнах. После се появяваше с „слукафено“ купени допълнителни яйца, защото„в магазина имало промоция“. А аз… аз бях нова, сама, уплашена, но се правех намного независима.
– Звучи като теб – промърмори Лея.
– Точно. – Алис се засмя, после лицето ѝ се стегна. – Посленещата станаха… близки. И хубави. И глупави. И… изведнъж много важни.
Лея усети как в нея се появява онази позната тревога, коятоидва, когато чуеш „изведнъж“. Все едно някой казва: и после паднахме.
– И? – попита тихо.
Алис прокара пръсти през косата си.
– И аз се уплаших. Не от него. От това, че ми пука. Оттова, че мога да загубя нещо. – Тя сведе поглед към коленете си. – И направихнай-логичното: започнах да го бутам.
– Алис…
– Не ме съжалявай. – Алис вдигна ръка. – Знам как звучи.Но… имаше и друго.
Лея се напрегна.
– Какво?
Алис се поколеба, после каза:
– Той искаше да се мести. Да напусне Единбург. Получил епредложение за работа в Глазгоу. Добро. Голямо. От онези „ако не го приемеш, щесе обвиняваш цял живот“ предложения.
Лея примигна.
– И ти…?
– Аз му казах да го приеме. – Алис се усмихна тъжно. – Ноне по начина, по който би го казал човек, който обича някого. Казах му го така,сякаш нямам никакво значение. Сякаш не ме боли. Сякаш… ако се държа студено,няма да изглеждам отчаяна.
– И как реагира той?
Алис извърна лице.
– Каза, че не може да реши, ако аз се преструвам, че съммебел. – Тя преглътна. – И че ако го боли толкова, не иска да го прави начасти. После… се скарахме. Аз казах неща. Той каза неща. И от тогава… – тяпосочи към вратата. – ето това. Чукания. Торбички. Опити да сме цивилизовани.
Лея усети как всичко това се подрежда: уютният апартамент,страхът в очите на Алис, рулцата с канела, които „той знае, че обичам“.
– А той мести ли се? – попита.
Алис поклати глава.
– Още не. Срокът е до… следващата седмица. – Тя се засмянервно. – И разбира се, това трябва да се случи точно по празниците, защотоВселената обича драмата.
– И какво искаш ти?
Алис замълча. Дълго. После, много тихо:
– Искам да не съм страхлива.
Лея се усмихна.
– Това е добра цел. Може да я сложим в тетрадката. „Взимамсъс себе си смелост“.
Алис се разсмя, но този път в смеха ѝ имаше сълзи.
– А ти? – попита тя, обръщайки се към Лея като човек, койтосе хваща за спасителен въпрос. – Ти какво искаш?
Лея се поколеба. В главата ѝ изникнаха лица от интервюта,имейли без отговор, празни дни, които приличаха един на друг. И после, тозиапартамент, тази супа, тази приятелка.
– Искам… – Лея си пое въздух. – Искам да си позволя да имамначало, дори да не знам края. Да не чакам всичко да е „готово“, за да живея.
Алис кимна. И в очите ѝ се появи онова „разбирам“, коетопонякога е по-ценно от съветите.
Часовникът показа 23:42.
– Добре – каза Алис, изтривайки лицето си с ръкава напуловера. – Време е за подготовка. За first-footing.
Тя скочи и започна да подрежда „символите“ на масата катогенерал пред битка: торбичката с въглен, хлебчето, солта, бутилката уиски… икъм тях, канелените рулца и кибрита с нарисувания фенер.
– Това не е по правилата – каза Лея, сочейки рулцата.
– Това е по моите правила – отвърна Алис. – Новата годиназапочва с канела. Това е наука.
Лея се засмя и стана. Започнаха да се суетят, да подреждат,да сгъват одеялата, да пускат музика по-тихо, да отварят прозореца за „да чуемфойерверките“, макар че студът влетя вътре като непоканен гост.
В 23:55 Алис извади две чаши и наля по малко уиски.
– Само за ритуала – каза тя строго. – Аз не съм човек,който пие уиски на празен стомах.
– А ти не си и човек, който спазва правила – отвърна Лея.
Алис се усмихна криво.
– Е, да. Това е проблемът.
Лея взе чашата си, помириса уискито и усети как миризмата надъб и дим се смеси с канелата. В този момент тя осъзна: уютът не е само одеялои лампички. Уютът е да имаш с кого да дишаш на една и съща честота.
Часовникът приближаваше полунощ. В далечината вече се чувахавъзгласи.
– Окей – каза Алис и застана до вратата. – Планът: всекундата след полунощ ти излизаш в коридора, затваряш вратата, броиш до десет…и после влизаш първа. Носиш всичко това. – тя посочи купчината символи. – Иказваш нещо… шотландско.
– Аз не знам нищо шотландско.
– Кажи „Happy Hogmanay“. Това ще мине.
Лея присви очи.
– А ако не мине?
– Тогава ще кажеш „Съжалявам“ и всички ще те приемат забританка.
Лея се разсмя.
Останаха последните трийсет секунди. Алис хвана ръката ѝ.
– Лея… – каза тя и гласът ѝ трепна. – Ако тази година… акозапочна да се връщам към старото, ако започна пак да се крия…
– Ще те намеря – каза Лея. – Дори и да трябва да долетяпак. Ще те намеря и ще ти донеса супа и реалност.
– Добре. – Алис се засмя. – Страшно успокояващо.
– Знам.
И тогава, камбаните. Първо една, после още, и още, и градътсякаш спря да диша за миг… и после избухна.
– ЧЕСТИТА! – извика Алис.
– ЧЕСТИТА! – извика Лея и усети как нещо в нея се разтваря,като лед в кафе.
Фойерверките започнаха. Светлината им проблясваше постените, по прозореца, по лицата им. Шумът беше далечен, но достатъчен данапомни, че светът празнува.
– Давай! – прошепна Алис.
Лея грабна торбичката с въглен, хлебчето, солта, кибрита,рулцата… и дори бутилката уиски, която се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше.Излезе в коридора, затвори вратата и остана там, сама за десет секунди.
Тишината на стълбището беше странна. Сякаш сградата същочакаше.
Лея брои наум: едно… две… три…
На седем чу стъпки по стълбите.
На девет чу тихо „по дяволите“.
На десет се обърна и видя Нейтън.
Той стоеше на площадката по-надолу, с шапка в ръка, лекозадъхан, сякаш е бързал. В ръцете си държеше малка хартиена торба. И някакъвпакет, увит в кафява хартия.
– О, ти си… – започна Лея.
– Лея, нали? – каза той и очите му се плъзнаха къмкупчината в ръцете ѝ. – Ти правиш first-footing.
– Да – каза Лея, понеже това беше очевидно.
Нейтън се засмя леко. Не подигравателно. Просто от онзисмях, който казва „животът е абсурден“.
– Алис вътре ли е?
Лея се колеба. После каза:
– Да.
– И… – той преглътна, сякаш това му струваше усилие. – Можели да ѝ дам това? Не като натиск. Просто… като „нека започнем годината катохора“.
Лея го огледа. В него нямаше самоувереност. Имаше тревога инадежда, които се блъскат една в друга.
– Имам идея – каза Лея. – Ти ще влезеш първи.
Нейтън замръзна.
– Аз?
– Да. – Лея кимна сериозно. – Ако традицията е „първиятчовек носи късмет“… мисля, че Алис има нужда от твоят късмет. И ти, от нейния.
Нейтън изглеждаше така, сякаш някой му е подал карта къмизхода от лабиринт, но той не е сигурен дали има право да я използва.
– Но… тя ме изгони.
– Тя затвори вратата. Това не е същото като „махай сезавинаги“. – Лея го погледна право в очите. – А и… аз съм гост. Имамдипломатически имунитет.
Нейтън се засмя. После се намръщи.
– Ако тя не иска…
– Тогава ще излезеш обратно – каза Лея. – Но поне ще сиопитал. А новата година… понякога започва точно от това.
Той пое дъх. Сякаш реши нещо.
– Добре – каза тихо. – Добре.
Лея подаде част от нещата на него, хлебчето и солта, икибрита с фенера. Той взе и своите торбички. Лея задържа въглена и рулцата,защото някой трябваше да носи най-важното, очевидно.
– Готов ли си? – попита тя.
– Не – каза Нейтън. – Да.
Лея почука на вратата на 3B.
Отвътре се чу гласът на Алис:
– Лея? Влизай!
Лея погледна Нейтън.
– Сега.
Той отвори внимателно и пристъпи вътре първи.
– Happy Hogmanay – каза той, малко неловко, но ясно. – И…честита Нова година, Алис.
Лея влезе след него и видя как лицето на Алис се промени,сякаш някой завъртя ключ в ключалка, която е ръждясвала твърде дълго.
– Ти… – Алис изрече и спря. Очите ѝ се разшириха. – Каквоправиш тук?
Нейтън вдигна ръцете си леко, като човек, който показва, ченяма оръжие.
– Аз съм first-foot – каза той и се опита да се усмихне. –Лея каза, че имам дипломатически имунитет.
Алис погледна Лея с израз „Ще те убия по-късно“, но в тозиизраз имаше и облекчение.
– Това не е смешно – каза тя.
– Малко е – каза Лея и постави въглена на масата. – Иканелените рулца са тук, така че всичко е наред.
Алис въздъхна. Нейтън пристъпи напред и сложи хлебчето исолта на масата, после кибрита с фенера.
– Донесох топлина и храна и… – той се поколеба и погледнапакета в кафява хартия. – И това.
Подаде го на Алис. Тя не го взе веднага. Гледаше ръцете му,сякаш се страхуваше да ги докосне.
– Какво е? – прошепна тя.
– Фенер – каза той. – Малък. За свещ. Ти каза преди време,че обичаш светлини, които не са прекалено ярки. Като… светлини, които не сенатрапват.
Лея усети как нещо се свива в гърдите ѝ, не тъга, а оновачувство, когато виждаш двама души да стоят на ръба на нещо важно.
Алис пое пакета. Пръстите ѝ леко трепереха. Разви хартията.Вътре наистина имаше малък метален фенер с прозорчета от стъкло, простичък,красив. Вътре, свещ.
Тя го погледна, после вдигна очи към Нейтън.
– Защо? – попита.
Нейтън преглътна.
– Защото… аз не искам да започвам нова година, в която съмти чужд. Дори и да се местя. Дори и да се караме. Дори и да… – той спря, послеказа тихо: – Дори и да ме е страх.
Алис се засмя невярващо.
– Теб те е страх?
– Да – каза Нейтън. – От това, че ако си тръгна така, щеоставя нещо недовършено. А аз… не искам. Не този път.
Алис гледаше фенера, сякаш виждаше в него не свещ, авъзможност. После вдигна глава.
– Аз… – започна тя и гласът ѝ се счупи. – Аз се правех настудена, защото мислех, че ако ми пука, ще изглеждам… слаба.
Нейтън направи крачка по-близо.
– Не изглеждаш слаба – каза той. – Изглеждаш като човек,който се опитва да се защити.
– И го правя ужасно – прошепна Алис.
– Да – каза Нейтън и в това „да“ имаше нежност. – Но… понеси честна.
Лея се огледа бързо. Диванът, тетрадката, чашите,светлинките. Тя беше дошла тук, за да избяга от самотата. И беше попаднала вчужда история, която се отваряше точно пред нея.
Понякога животът ти дава нова година не като страница, акато врата. И ако имаш смелост, я отваряш.
Лея взе тетрадката от масата и я изправи като водещ нацеремония.
– Добре – каза тя. – Ритуалът не е завършен. Има още едноправило.
Алис и Нейтън я погледнаха едновременно.
– Какво правило? – попита Алис подозрително.
– Правило „Лея“. – Лея се ухили. – Когато влезеш в новагодина, казваш на глас какво оставяш и какво взимаш. И го казваш предсвидетели.
Алис присви очи.
– Това го измисли преди пет минути.
– Да. И е гениално. – Лея се обърна към Нейтън. – Ти първи.Ти вече си first-foot, така че си длъжен.
Нейтън изглеждаше объркан, но после се усмихна леко, сякашприемаше играта като спасителна лодка.
– Добре – каза той и погледна към Алис. – Оставям…гордостта си. Онази, която ме кара да се правя, че не ме боли. Взимам…смелостта да кажа какво искам, без да натискам, без да бягам.
Алис преглътна.
Лея кимна и се обърна към нея.
– Твоя ред.
Алис държеше фенера в ръце.
– Оставям… – започна тя и гласът ѝ беше тих, но стабилен. –Оставям страха, че ако се привържа, ще ме изоставят. И оставям навика датествам хората, вместо да им вярвам.
Тя погледна Нейтън.
– Взимам… – продължи. – Взимам правото си да имам нужда. Ида го казвам. И… – тя се усмихна през сълзи. – Взимам фенера. Защото минапомня, че светлината може да е тиха и пак да е достатъчна.
Нейтън затвори очи за миг, сякаш това го удари по-дълбоко,отколкото очакваше.
Лея издиша.
– Добре. Сега аз.
Тя постави тетрадката на коленете си, погледна и двамата иусети как думите идват по-лесно, защото вече не беше сама.
– Оставям чувството, че закъснявам – каза Лея. – И оставяммисълта, че ако нещо не е перфектно, не си струва да започвам.
Тя се усмихна.
– Взимам любопитството. И взимам… – Лея погледна къмсветлинките по прозореца. – Взимам тази вечер. Защото ми доказва, че понякоганай-доброто, което можеш да направиш, е да отидеш някъде, където има супа,одеяло и приятел, който те чака.
Алис се засмя и избърса сълзите си.
– Мразя те малко – каза тя на Лея.
– Знам – отвърна Лея. – Това е любов.
Фойерверките навън продължаваха. Светът се беше превърнал вшум и светлина. А вътре, в този малък апартамент, имаше тишина, която нетежеше. Тишина, която беше избор.
Нейтън се прокашля.
– Мога ли… – започна той несигурно. – Мога ли да остана замалко? Не като… натрапник. Просто… за кафе. Или… за канелено руло. И да говоримнормално.
Алис го гледа дълго. После погледна Лея. После отновоНейтън.
– Можеш – каза тя. – Но само ако обещаеш едно.
– Какво?
– Да не ме оставяш да се крия – прошепна Алис. – Дорикогато съм ужасна.
Нейтън кимна бавно.
– А ти… – каза той. – Обещай да не ме гониш с лед, когатосе страхуваш.
Алис се засмя през сълзи.
– Това ще е по-трудно.
– Тогава ще го упражняваме – каза Нейтън.
Лея се изправи и започна да вади чинии за рулцата.
– Окей. Значи това е моят знак – каза тя с театралност. –Аз ще бъда в кухнята, за да не ви преча да бъдете… хора.
Алис хвана ръката ѝ.
– Не – каза тя. – Не искам да излизаш от момента. Остани.Поне още малко.
Лея усети как сърцето ѝ се сви приятно.
– Оставам – каза тя. – Все пак… аз съм дипломат.
Те седнаха тримата около масата. Алис запали свещта въвфенера. Малката светлина трепна и се отрази в стъклата. Нейтън сложи още водаза кафе. Лея разчупи канеленото руло и ароматът се разля отново, като обещание.
И в този момент Лея осъзна нещо просто: няма магия в датата.Магията е в решението да бъдеш тук, точно сега. Да не избягаш. Да не затворишвратата отвътре.
– За новата година – каза Лея и вдигна чашата си.
– За смелостта – каза Алис.
– За светлината, която не се натрапва – каза Нейтън,поглеждайки фенера.
Чашите се чукнаха тихо.
Навън фойерверките рисуваха небе, което никой не можеше дазадържи. А вътре, в този малък апартамент в Единбург, три души започвахагодината не с обещание да бъдат други, а с решение да бъдат по-истински.
И понякога това е достатъчно.
©Томислав Кирилов, автор
Всички права на този разказ са запазени. Никаква част от него не може да бъде разпространявана без разрешението на автора.
t.o.m.m.y_s@dr.com
info@tkbooks.bg.cm
Този разказ е за онези тихи нови начала, които не идват сгръм и фойерверки, а със супа, кафе и хора, които остават. За моментите, вкоито не сме готови, но сме тук и това едостатъчно. Ако сте го прочели в края на една година или в началото на друга,пожелавам ви да вземете със себе си точно толкова светлина, колкото ви е нужна.Моля ви, ако имате желание оставете коментар с вашето мнение за разказа, той щебъде публикуван анонимно.
Можете да прочетете и останалите ми разкази в блога.
