Внучката на ходжата

 

Черна змия пролази по плочника в двора на Житарови. Скри се в сенките, дето падаха от асмата с натежалото грозде. Въртя се, сука се, пък накрая пропълзя през отворената врата и влезе в къщата. Запищя Стефана като попарена с гореща вода, щом видя гадината. Захвърли си плетивото и почна да мята по нея де що свареше. Като се сви змията в едно кьоше, стопанката грабна сатъра и с тежка ръка я посече на парчета. Комшиите чуха настаналата гюрултия и се надигаха на пръсти над дуварите си, за да видят що ставаше. Само Недко гаче не чу виковете на жена си, щото не излезе от собата, дето се бе прибрал да подремне по пладне. Разтреперана отиде Стефана при него, готова да го гълчи, задето не се бе спуснал да ѝ помогне. Ама го намери умрял в постелята. Главата му бе отпусната настрани, а струйка кръв се спускаше като алена нишка от устата му върху възглавницата.
След като порева за мъжа си, Стефана покри с бяла кърпа огледалото в одаята с огнището, дето всяко утро се оглеждаше, щом си умиеше очите. Облече си черни одежди и извика комшийките да дойдат. Заръча на едната да прати хабер на сина ѝ Васил да си дойде бързо от града. Другите две пък остави да пазят умрелия край запалените свещи. А тя самата се захвана да омеси питка - пътник, с която да помогне на душата на Недко да си иде спокойна от тоз дом.
До залез слънце всичко беше вече готово. Тялото на мъртвеца бе измито и облечено в чисти дрехи. Оплаквачки от цялото село бяха дошли, за да реват за покойника. Ковчегът до сутринта щеше да бъде скован от дърводелеца. Само Васил още го нямаше. Тревожеше се вече Стефана. Все като си прибърсваше очите с крайчетата на черната шамия, поглеждаше крадешком към вратата. Надяваше се скоро да види сина си да прекрачва прага на къщата и да подири утеха в обятията му. Инак беше немислимо за нея да погребе Недко, без единствената им рожба да се е сбогувала с баща си.
На разсъмване се чу тропот от конски копита. Кола спря пред къщата на Житарови и Стефана побърза да излезе навънка. Васил идваше с цялото си домочадие – с жена си Божура и двете им деца, момиченца на пет и шест годинки. Спусна се опечалената вдовица да реве на рамото на сина си. После целуна внучките си и прегърна снаха си. Ама чак като я доближи видя, че Божура пак бе трудна. И то вече от бая време, щото коремът много стърчеше пред нея.
- Аз не знаех, че още едно дете ще имате? – пак се разплака Стефана, ала тоз път сълзите ѝ не бяха само от печал, а и от радост.
- Пазехме го в тайна от всички, майко – обясни ѝ Васил. – Хич не вървяха на добре нещата. Затуй Божура все у нас седи, че да износи бебето. Туй ни спираше и да пътуваме дотука толкоз време.
- Ах! – прегърна Стефана пак снаха си. – Ти недей да влизаш при покойника, Божуро. Идете с децата на горния кат на къщата и там си почивайте, че цяла вечер сте будували. Не искам да се разстройвате.
- Ама и аз искам да изпратя татко в последния му път – обади се с тих глас хубавата булка.
- Не, не – беше категорична свекърва ѝ. – Ако нещо ти стане, той нивга не ще намери покой на оня свят. Затуй отивайте горе с децата, докато мине всичко.
Малко след изгрева на слънцето къщата на Житарови утихна. Изнесоха покойника в ковчега и го натовариха на каруцата. Тръгна черната процесия към селското гробище. Васил вървеше редом до майка си, държейки я под ръка. А ревът на оплаквачките караше да настръхне всеки, който го чуеше. Докато попът редеше слова над разкопания гроб, неволно Стефана вдигна премрежения си от сълзи поглед. Съзря фигурата на забулена жена. Като привидение в черно беше. Тя стоеше зад оградата на гробището и наблюдаваше оттам погребението на Недко.
- Змия черна... – процеди през зъби Стефана, а лицето ѝ стана грозно, страшно дори.
- Що рече, майко? – приведе се към нея синът ѝ.
Тя само му посочи с глава посоката, в която искаше той да погледне. И тогава я видя. След толкова време, в което бяха разделени, Васил отново зърна Азра. Щом срещна погледа ѝ, в него сякаш се пробуди някакъв спящ вулкан. От сърцето му изригнаха отдавна пренебрегнати чувства, които го заляха целия. Забрави гаче за миг къде се намираше. От очите му започнаха да се сипят едри, парещи сълзи. Всички присъстващи на погребението решиха, че Васил ревеше за баща си, щото скоро щяха да го заровят под земята. Ала никой не се досещаше, че неговите сълзи бяха за Азра.


* * *


От идването си на белия свят още, Азра носеше дамгата на нещастието в живота си. Докато я раждаше на одъра, майка ѝ не издържа на болките и умря. Разпориха корема ѝ, че да могат да изкарат бебето от нея. Веднага го дадоха на една селянка християнка, родила наскоро, да кърми детето. Инак след няколко глътки въздух, Азра щеше да умре от глад. А семейството ѝ гаче не можа да се зарадва на появяването ѝ на тоз свят. Баща ѝ я гледаше няколко седмици, надвесил се над люлката и не можеше ни за миг да изпита обич към собствената си рожба. Обвиняваше я за смъртта на любимата си!
- Не е хубаво да гледаш с такива очи дъщеря си, Кенан – думаше майка му Хатидже.
- Какво да направя, майко?! Не мога да се преструвам, че обичам туй бебе. По-добре то да беше умряло, отколкото моята скъпа Иляйда.
- Пепел ти на езика! – Сопна му се старата и му покри устата с дланта си. – Не ти решаваш тия неща, а Аллах! Само баща ти да не чуе какви ги говориш!
Кенан знаеше, че няма да бъде разбран. Продължи да живее, ала сякаш само тялото му бе още на таз земя. Погледът му все блуждаеше, а две години поред нощите му бяха безсънни и мъчителни до собствената му дъщеря. Затуй един ден излезе и се запиля нанякъде. Повече никой не видя очите му. Жив ли беше, или умрял, никаква вест не дойде от него. Остави Азра на грижите на родителите си, без дори да се поинтересува какво се случваше с нея. 
- Аллах ще го вразуми – казваше Илхан ходжа на жена си. – Ако е писано, Кенан ще се прибере с подвита опашка. Бащиният му дом винаги ще бъде отворен за него.
Чака го майка му всяка вечер да си дойде. Излизаше пред вратника с малката Азра. Сядаше на един камък уж да поиграе детето на ливадата, пък тя да похортува с комшийките. Ала очите ѝ все шареха наоколо, очаквайки да види Кенан да се задава към родния си дом. Но туй не се случи никога. И сякаш чакането уби Хатидже. 
Събуди се една вечер Илхан ходжа и усети постелята до себе си пуста. Поопипа с ръка в тъмното и разбра, че жена му я нямаше на одъра. Стана да я потърси. Погледна първо край детското креватче. Азра спеше там непробудно. Значи друго ще е накарало Хатидже да будува, помисли си Илхан ходжа. Обиколи къщата с газеник в ръка, но нийде не намери жена си. Накрая излезе на двора. Видя, че пътната врата бе зейнала широко. С разтуптяно от тревога сърце, той отиде да провери на улицата. И там намери Хатидже. Седнала беше пак на камъка, взряла се в пътя, огрян от пълната месечина. Бе се опряла на дувара, а очите ѝ – застинали. Просълзи се Илхан ходжа. Коленичи до жена си. С нежно движение на ръката си, склопи клепките ѝ. Започна да реди тихо молитви към Аллах в мрака, чак докато не чу гласчето на Азра от къщата.
- Само аз останах, за да се грижа за детето – рече си Илхан ходжа. И сякаш тези думи го изкараха от унеса, в който бе изпаднал край безжизненото тяло на Хатидже.

Илхан ходжа го знаеха много хора и дохождаха при него, когато бяха изпаднали в нужда. Той никой никога не връщаше, дори посред нощ да се потропаше на вратата му. Беше приел своята мисия в тоз живот – да помага на людете отблизо и далече. Дори не само мюсюлмани идваха да го търсят, а и мнозина християни. Той можеше да бае за здраве, да чете молитви, с които да избави от болест някого. Правеше муски за предпазване от лоши очи, от назар - уроки, от черна магия и зли помисли. В джамията пък се сбираше голямо множество, за да слуша проповедите му.
Откакто стана тъй, че Илхан ходжа трябваше сам да се грижи за внучка си Азра, всички в селото почнаха да гледат на стареца с още по-голямо уважение. Много люде на негово място биха се замислили да дадат детето в някоя къща, дето булката е ялова. Други пък вероятно биха го изоставили в някой имарет и, ако му е писано, да си намери само мястото в тоз живот. Но не, Илхан ходжа дори за миг не бе помислил да се раздели с Азра. Тя бе кръв от кръвта му. Вярно, не можеше да полага за нея тез грижи, дето една жена би дала на момичето, но се стараеше, доколкото му бе по силите. Все я държеше край себе си, учеше я от малка на Корана и вменяваше у нея добродетели, които според него бяха задължителни за всеки един човек. Когато пък дохождаше някой да дири изцеление от ходжата, той изпращаше малката си внучка да иде в другата одая. Даваше ѝ някоя задача и после проверяваше дали е свършила, каквото ѝ е заръчал.
Ала колкото повече растеше Азра, толкоз по-любопитна ставаше към онуй, дето се случваше там, откъдето дядо ѝ я пъдеше, щом дойдеше непознат човек. Научила се бе на разни хитрости, с които да наднича и подслушва какви тайнства ставаха под покрива на дома ѝ. Знаеше, че някакви магични неща бяха заключени в оня долап, до който тя никога не беше допускана да надникне. Ключът от него все висеше на врата на дядо ѝ и тъй никой нямаше възможност да отключи тайника, чак до смъртта му. Но дори само като слушаше изцелителните слова на Илхан ходжа зад вратата, Азра запомняше заръките му към нуждаещите се от него люде. Тя все по-силно усещаше желанието си един ден да притежава способностите на дядо си за вършене на добрини!
С всяка изминала година, внучката на ходжата ставаше все по-хубава и по-умна. Буйните ѝ черни коси винаги бяха покрити с кърпа, ала лицето ѝ оставаше открито и грееше като същинско слънце. Кожата ѝ бе бяла като мляко, а очите големи, тъмни – почти черни. Като изрисувана от някой зограф беше Азра и имаше една магнетичност, дето привличаше вниманието на всеки, който я зърнеше. Тя рядко можеше да бъде видяна, не излизаше от къщата сама, а само в компанията на дядо си. През останалото време се бе научила да върши всичката домашна работа и да се учи във всяка една свободна минута. Вече имаше знания, каквито дори мнозина учили по медресетата не успяваха да овладеят. Знаеше наизуст Корана и Илхан ходжа се гордееше, че внучка му е станала хафъз още на седемнадесет години. Но туй го пазеха в тайна, защото не се гледаше с добри очи по онуй време на много начетените моми. И все пак туй бе едно успокоение за ходжата – като си отидеше един ден от този свят, Аллах щеше да се погрижи за внучка му, защото тя можеше да обучава жени на свещеното мюсюлманско писание по целия свят.
Тогава в живота на Азра се появи Васил.
Ни жив, ни умрял беше той, когато майка му и баща му го доведоха при Илхан ходжа. Хилав беше, висок и с руси коси. Светли очи имаше, дето приличаха на два бистри потока. От две седмици той лежеше в постелята и се тресеше. Никой лекар не успя да му помогне, затуй накрая Стефана и Недко се решиха да подирят помощ от ходжата в селото. Колкото и да се бояха да прекрачат прага на дома му, родителите се надяваха, че щом нищо друго не е помогнало, то туй ще вдигне на крака отново сина им. Тъй и стана. След няколко молитви, прочетени от Илхан ходжа, а после и муската, дето той направи като амулет за младия момък, още на третия ден Васил беше напълно здрав. За благодарност, Житарови заклаха едно яре и тръгнаха да го носят като дар за ходжата. На вратата обаче ги посрещна Азра.
Очите на Васил щяха да изтекат по тая мома. Гледаше я и не можеше погледа си да обърне на друга страна. Гаче само като я видя и магията на хубостта ѝ го улови. Дни наред я сънуваше всеки път, щом заспеше на одъра. Не можеше да я изпъди от мислите си и на яве, когато вършеше някоя работа, когато ядеше или разговаряше с някого. В ума му все беше тя – Азра. Накрая се реши да стори всичко възможно, за да я види още веднъж поне. 
Скри се зад наровете, дето бяха посадени пред къщата. Оттам наблюдаваше, докато Илхан ходжа напусна дома си, за да иде в джамията за вечерния намаз. Васил знаеше, че туй е времето, в което хубавата Азра оставаше сама. Почака още някоя минута да се мине и тогава се доближи до вратника. Заоглежда се. След малко съзря девойката да излиза на двора. Тя си постла едно килимче на плочника и се канеше да почете там, на прасковената светлина от залязващото слънце, когато забеляза младия мъж, застанал на вратника. Позна го. Очите му нямаше как да забрави тя! Смути се за миг. Оправи си забрадката и отиде да провери защо бе дошъл той. 
- Дядо ми го няма, ако него си дошъл да дириш.
- Не... Аз... – запелтечи Васил. – Тебе дойдох да видя. – Настана мълчание. – Исках още веднъж поне да се огледам в очите ти. Не мога да спра да мисля за тях, откакто за пръв път ги видях оня ден.
Азра потрепери. Понечи да се усмихне, но бързо осъзна, че не бе правилно. Покри си устните с длан, но руменината по бузите ѝ не можеше да остане незабелязана. 
- Е, видя ме – рече тя, мъчейки се да си даде нехаен вид. – Можеш вече да си вървиш.
Васил сведе поглед. Не се надяваше на това. На какво всъщност се надяваше? И той не можеше да си даде отговор на този въпрос. Кимна с глава, за да покаже на Азра, че е разбрал думите ѝ и че ще се покори на волята ѝ. Обърна се, готов да си ходи, когато я чу да казва зад гърба му с тих, неуверен глас:
- Утре пак можеш да дойдеш, за да се огледаш в очите ми по същото време.
Момъкът се усмихна и си отиде доволен.
Няколко седмици тия откраднати мигове между Азра и Васил по залез слънце се повтаряха. Те бяха кратки, невинни и изпълнени с чистота. Роди се обич помежду им. Ала хорските очи всичко виждаха! Бързо клюкарките от махалата донесоха на Стефана хабер, че синът ѝ се е залюбил с внучката на ходжата. Тъй бяха украсили нещата, че изпълниха с голяма тревога майчиното ѝ сърце. Тя веднага реши, че магия имаше направена! Прокле мига, в който се бе съгласила с мъжа си да закарат болния им син при Илхан ходжа. Сигурна бе, че от едно го е излекувал старият, но друго нещастие му е подхвърлил!
С хитрост Стефана успя да осуети следващите няколко срещи на Азра и Васил. Все намираше работа на сина си, с която той да бъде зает точно в онуй време, в което знаеше, че двамата млади се виждаха. Пращаше го с каруцата в града, хващаше го да посвърши нещо из двора или в къщата, оправдавайки се, че баща му е вече стар и не иска да го мъчи. Надяваше се туй да помогне поне временно, докато момъкът се осъзнае и спре да дири турската девойка.
Един ден обаче, Азра дойде да търси Васил в бащиния му дом. 
През джама от горния кат на къщата я видя Стефана. Бързо скочи навънка като хала, преди Васил да е разбрал, че внучката на ходжата е дошла. Поздрави я, преструвайки се, че не знае що е застанала на прага ѝ таз хубава мома.
- Васил тука ли е? – с притеснение запита Азра. Тя бе прекрачила всичките си принципи, заставаше срещу честта си и името на дядо си, идвайки тука. Затуй трепереше цялата, а гласът ѝ бе тих.
- Тука е – отвърна Стефана. – Ама що ти е, мари?
- Аз... да го видя искам...
- Ха, хубава работа! Че какво ще му гледаш?! Той си има годеница – Божура. Тя да го гледа.
Като отровни змии захапаха тия думи сърцето на Азра. Пуснаха отровата си в него и то сякаш скоро щеше да бъде умъртвено. Скри си сълзите девойката и побягна бързо към дома си. Успя да се прибере, преди Илхан ходжа да се е върнал от джамията и да разбере, че тя е излизала без негово позволение. Легна в постелята си и не стана цяла седмица. Дядо ѝ се тревожеше за нея. Молитви ѝ чете, баеше ѝ, илачи ѝ прави. Ама тя все като болна лежеше и не искаше ни да яде, ни да пие. 
- Само ти ми остана на тоя свят, Азра – казваше ѝ Илхан ходжа, приседнал до нея. – Баща ти си замина, щом майка ти умря. Аллах взе душата на баба ти, а нас ни остави да се учим двамата още от тоз живот. Да те гледам тъй, аз не мога. На колко хора съм помогнал, та на тебе ако не успея, никога не ще си простя!
Сякаш тия думи накараха Азра да се замисли. Не можеше да остави дядо си току-така. Не искаше да му причинява болка, щото прекалено много вече бе страдал той за другите си обични люде. Пък той я бе отгледал и дарил с толкоз обич! Затуй порева още една вечер в постелята си и на другия ден отново стана на крака, за да посвърши малко къщна работа. Зарадва се Илхан ходжа, щом видя внучка си да се оправя. Повече от час редеше благодарствени слова на Аллах, че е помогнал на момата да оздравее.
Щом ходжата отиде пак в джамията, Азра реши да откъсне няколко узрели нара от дърветата пред къщата. Искаше да приготви от любимото сладко на дядо си, че да го поглези малко след дните на тревога, които имаше той заради нея. И когато излезе навън, тя веднага срещна очите на Васил. Той я чакаше. Азра понечи веднага да се върне назад, но той я възпря.
- Чакай! Защо бягаш от мене?
- Няма за какво да си говорим повече. Ти ще минеш скоро под венчило с Божура.
- Как?! – изненада се той. – Откъде знаеш?
- Селото ни не е голямо. Всичко се научава рано или късно.
- Прощавай, че не ти казах. Аз не искам да се женя за Божура. Тебе... Само тебе люби сърцето ми, Азра!
- Тръгвай вече – рече му тя, стискайки зъбите си, за да не заплаче. – Лошо направи, дето идваше тука при мене, когато дядо го нямаше. Недей да идваш повече.
И без да му каже нищо друго, Азра се прибра в къщата. Погледа го малко, скрита зад пердето. Васил стоеше като замръзнал на мястото си пред вратника и не помръдваше. Ама накрая се обърна и си отиде. Повече не дойде. От този ден нататък, Азра вече беше друга. Нямаше я оная светлина, която излъчваше лицето ѝ, щом някой го погледнеше. Нямаше го оня пламък на живота в очите ѝ, нито бодростта на всяко нейно движение. 
Денят, в който Васил се ожени за Божура, Азра се облече в черно и се зарече да носи тоз цвят до края на дните си.

Стефана беше доволна, когато мина сватбата. До последно имаше някаква тревога в себе си, че може нещо да се обърка, заради задявката на Васил с внучката на ходжата. Но щом двамата млади минаха под венчило и заживяха на горния кат на къщата, тя реши, че вече може да бъде спокойна. Ала майчиното ѝ сърце подсказваше, че още не е свършило всичко. Че влиянието на Азра дълго ще се усеща в живота на семейството ѝ.
Разчу се скоро новината, че Илхан ходжа ще даде внучка си за жена на един момък от начетена мюсюлманска фамилия. Цялото село говореше за туй. И щом тая работа достигна до ушите на Васил, той залиня. Хич даже не можеше да прикрие тъгата си, недоволството, което изпитваше. Сякаш си мислеше, че щом той се е оженил, то от своя страна Азра ще остане чиста и недокосната от никой мъж, каквото бе значението на името ѝ. Божура веднага долови тая меланхолия, застигнала мъжа ѝ. Търпя, търпя, пък накрая отиде да говори със свекърва си. Всичко, дето ѝ тежеше си каза, та после седнаха да умуват как да постъпят. 
Колкото по-малко време оставаше до венчавката на Азра с нейния избраник, толкоз по-зле се чувстваше Васил. Имаше дни, в които не излизаше от одаята. Вземаше дамаджаната с ракия и се наливаше, чак докато не изгубеше съзнание. А да погледне жена си – дори и дума не можеше да става! Стефана реши да вземе нещата в свои ръце. Ходи, пита, разпитва, на много врати потропа, пък накрая успя да уреди работа на сина си в града. Колкото и да не искаше да се разделя с Васил и Божура, вярваше, че туй ще бъде решението на проблемите им. По-далече от селото и от Азра, животът на младото семейство щеше да се подобри. 
Ден преди сватбата на внучката на ходжата, Стефана изпрати колата, с която синът и снаха ѝ отпътуваха към новия си живот в града.

Потекоха по реката на времето седмиците, месеците, годините. Отначало Васил си идваше често на село с Божура да види домашните си. Ама колкото повече го грабваше животът и грижите по собственото му семейство, толкоз по-трудно намираше време за майка си и баща си. Ако веднъж в месеца успееше да си дойде, Стефана пак беше доволна. За нея бе най-важно, че всички бяха здрави, че нещата тръгнаха на хубаво и на внуци започна да се радва фамилията им. Всеки път обаче, щом каруцата на Васил спреше пред къщата, Стефана сякаш все усещаше нечии очи да ги гледат. Накъдето и да се обърнеше, гаче все облечената в черно Азра ѝ се привиждаше. Бързаше да подкани домашните си да влязат вътре, та да не ги гледат лоши очи.


* * *


- Какво стана с нея, майко? – запита Васил, докато се прибираха от гробището, дето бяха погребали Недко.
- С кой, сине?
- С Азра.
Недоволство се изписа веднага върху лицето на Стефана. Какво го интересуваше Васил що ставаше с внучката на ходжата?!
- Не знам много. Ама нали се омъжи... Доколкото разбрах, не може да има деца. Затуй бездетни си останаха с мъжа ѝ. Пък дядо ѝ умря преди две години. Оттогаз при нея все ходят разни люде да дирят лекове за болестите си. Казват, че и тя можела да бае, да реди целебни молитви и да прави муски. Станала ходжа. Азра ходжа.
Нещо се раздвижи у Васил като чу тия неща за Азра. Сякаш кръвта започна по-бързо да върви по вените му, сърцето му заби по-силно, а дишането му се учести. Самата мисъл за Азра отново събуди отдавна заровен в дълбините на душата му трепет. Оня трепет на първата истинска любов.

Когато се прибраха в къщата Васил и Стефана, там ги очакваше друга тревога. Божура се превиваше от болка в корема и едва издържаше на тия мъки. Казваше, че почва да ражда.
- Ама не е ли рано още? – питаше свекървата.
- Рано е – изстена Божура. – Месец още трябва да мине... Ама е тръгнало да идва на бял свят вече.
Паника настана сред всички. Гаче за миг не знаеха какво да сторят. Таман един член на семейството бяха погребали и в същия ден – друг бе тръгнал да се ражда. Стефана се поокопити. Изпрати Васил да иде в едната одая с децата и му заръча да се затворят там, докато не чуят проплакването на бебето. Пък тя си опретна ръкавите, сложи да стопли вода на огъня и приготви чисти кърпи. Молеше се на Господ, че и на мъжа си, който вече бе отишъл на оня свят, да ѝ помогнат да изроди внучето си.
Часове наред Божура викаше от болка в окървавената постеля. Стефана вече се чудеше какво да стори, за да ѝ помогне. Васил пък се мъчеше да отпъди страха, че нещо лошо може да се случи с жена му. Опитваше се да занимава децата с приказки, та да не се тревожат и те за майка си. Слънцето залезе и се очертаваше дълга, дълга нощ. Дойдоха трите най-близки комшийки да помагат на Стефана, ама и те не можеха нищо повече да сторят, освен да чакат. Виковете и стенанията на родилката не спираха, а бебето още не излизаше от утробата ѝ. 
- Да ѝ дадем нещо да пие, че да роди по-бързо, Стефано – думаше едната баба. 
- Какво да ѝ дам? Аз ако знаех, досега вече да съм го сторила.
- Да извикаме Азра ходжа. Тя ще знае как да помогне.
- Ще знае тя! Една яловица нищо не може да знае за раждането! Пък и в дома ми таз змия няма да допълзи.
- Стефано – дръпна я настрани бабата, за да ѝ рече по-тихо, - ако нещо не се стори бързо, и булката, и бебето могат да се споминат. Не отива на хубаво работата. Преглътни я таз омраза и мисли за Божура. С каквото и да е, ходжата пак повече от нас ще може да ѝ помогне.
Очите на Стефана бързо се местеха ту към превиващата се от мъки в кръвта си снаха, ту към бабичката, дето ѝ казваше тия работи. Как да се реши да пусне Азра да влезе в дома ѝ? Та нали тя омагьоса Васил с лошите си очи?! Заради нея той отиде да живее далече от домашните си и не беше край баща си в последния му час. Ами ако вместо да изроди по-лесно бебето, таз туркиня даде на Божура да пие нещо и да я убие по-бързо?! Вяра не можеше да ѝ има тя. Ама чувайки виковете и молбите за помощ на снаха си, накрая Стефана склони. Кимна в знак на съгласие.
Към полунощ беше, когато Азра дойде в къщата на Житарови. Щом я зърна през стъклото, Васил реши, че му се привижда образът ѝ. Ала не, истина беше! Видя я да влиза в дома му, водена от едната комшийка. Затвориха се в одаята при родилката. Вече не само молбите за помощ на Божура се чуваха, а и напевите на Азра, с които тя редеше молитви и извършваше някакъв свещен ритуал към Аллах. Не мина и час, кога къщата бе огласена от бебешки плач. 
Веднага щом чу тоз тъй чакан плач, Васил бързо отиде да види дали всичко бе наред. На вратата го посрещна майка му. Цялата беше припотена, а ръцете ѝ - до лактите в кръв. Но държеше в обятията си едно вързопче, в което бе увито новороденото. То пискаше тъй оглушително, а личицето му бе станало мораво.
- Честито, сине! Мъжка рожба най-после ти се роди!
- А Божура? Тя добре ли е?
- Добре е.
В тоз момент от одаята с родилката излезе Азра. Очите ѝ се срещнаха с тез на Васил. За миг сякаш времето застина. Те се вгледаха един в друг и гаче искаха толкоз много неща да си кажат. Ала нямаше за кога. Твърде късно вече бе за думи, дето е трябвало да бъдат изречени много отдавна.
- Благодаря – рече Васил, държейки в обятията новородения си син. – Ако не беше ти, кой знае колко голяма трагедия щеше пак да ни връхлети.
- Радвам се, че помогнах – отвърна му Азра. После му подаде малка кожена кесийка. – Сложете на вратлето на бебето таз муска. Ще го пази от болести и зли очи. Не казвайте името му на никой, докато не минат четиридесет дена от раждането. През туй време нека майката и детето не излизат от къщата.
Васил кимна, вземайки от ръката ѝ тоз необикновен амулет. В кесийката Азра бе поставила прегънат на малко триъгълниче лист със заклинателни думи на арабски от Корана. Също така енергийни камъчета и билки, които имаха целебни свойства. После внучката на Илхан ходжа си отиде от тая къща и никога повече не прекрачи прага ѝ.
След четиридесетия ден от раждането на бебето, Васил си замина с Божура и децата за града. Стефана остана сам-самичка в голямата къща на село. Ама често ѝ идваха на гости обичните хора, пък понякога и тя ходеше при тях. А като се случеше да срещне Азра в махалата, само ѝ кимаше с глава за безмълвен поздрав и си продължаваше по пътя. Никога не се пречупи да изрече на глас своята благодарност към нея, задето бе спасила снаха ѝ и внучето.
Животът на Азра пък продължи с нормалния си ритъм. Сякаш дядо ѝ бе завещал всички болни и душевно страдащи хора, които някога са имали нужда от неговата помощ, вече да дирят утеха при внучка му. И тя, като стария Илхан ходжа, никого не връщаше, дори да потропаше на вратата ѝ посред нощ. Беше приела, че мисията ѝ в тоз живот е да служи на Аллах и на вярващите в силата му люде. 
Любовта си към Васил обаче, Азра не можеше да забрави. С нея щеше да живее до последния си земен час. Потрепваше от радост всеки път, щом научеше, че той си е дошъл пак на село. Все си намираше начин да излезе и да мине близо край родната му къща. За миг го зърваше само и туй ѝ бе достатъчно, за да се почувства по-добре. Щеше да отнесе в гроба си своята най-голяма тайна – грехът, който знаеше, че ще изкупува и в друг живот. Когато месеци наред не бе виждала Васил, Азра предприе нещо страшно, което дълго се двоумеше дали да стори. Тя пусна черната змия да влезе в дома на Житарови и със смърт в семейството да накара любимия си да се завърне. Само, за да види очите му.


Боян БоевОктомври, 2025Картина: Владимир Димитров - Майстора Искрено благодаря за съдействието на Джемиле Мехмед, Мария Тодорова, Надя Иванова - Ватансевер и нейното семейство!