Минко Занковски: Тази моя „сладка” болест алпинизмът…

СподелиShares снимка: архив на доц. Сандю Бешев

Роден на 19 август 1949 г. в с. Черни Осъм, Троянско, израснал в подножието на Балкана – северните склонове на най-личните върхове на Централна Стара планина – Ботев, Купените, Амбарица и Марагидик, той свързва завинаги живота си с планината.

Началното си образование завършва в родното си село, а средно – Механотехникум в град Ловеч. С диплом за висше образование се сдобива от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методи” с първа  специалност българска филология и история като втора специалност. Не знам дали това, че още от дете чува в леглото си училищния звънец  /родната му къща е точно от другата страна на улицата/, но той ще му остане докрай верен и често ще го нарича „Моето училище”. В него той ще учи и ще преподава. После стане негов директор и накрая с големия си ентусиазъм, воля и упоритост ще го преустрои в първото и единствено училище за подготовка на планинарски кадри в България.

Минко Занковски пред палатката, в очакване съобщение от Тончо Тончев – какво е направил на Нанга Парбат /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

С алпинизъм започва да се занимава още от 1970 г. като ученик в Ловеч, където завършва курс за начинаещ алпинист. По време на следването си във В. Търново  Минко така се пристрастява към алпинизма, че заедно с приятеля си Иван Мутафов, също алпинист, напускат университетското общежитие и се пренасят да живеят в изоставения алпийски заслон в края на града – местността „Устето”. Хем ще спят без пари, хем ще го стопанисват, хем ще могат много често да се катерят по многобройните алпийски маршрути.

Зансковски с троянския алпийски клуб през 1992 г. /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

След завършване на образованието си Минко започва работа в родното си село и там много бързо и благодарение на големия му ентусиазъм в Черни Осъм е сформирана алпийска група към алпийския клуб в Троян. Желаещите да се катерят са много, а около Черни Осъм скали колкото щеш и групата скоро става първия селски алпийски клуб.

Минко има множество изкачвания по всички наши планини и обекти с ниска надморска височина. Особено силни обаче са изявите му в Кавказ, Памир и Каракорум. В Кавказ има три изкачвания на вр. Казбек /5047 м/, два пъти е бил на европейския първенец Елбрус /5642 м/. Много по-силни обаче са изкачванията му в Памир. По два пъти е изкачвал седемхилядниците Исмаил Самани /Комунизъм/ и Авицена /Ленин/ и три пъти Корженевска. С изкачването и на вр. Хан-Тенгри в Тян-Шан той става един от 15-те българи, които завоюват много престижното звание „Снежен барс”.

Вижте още: 15 българи със званието „Снежен барс“

Емо, Минко и Тодор на Роки съмит /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

Истинските си възможности на алпинист и организатор обаче той проявява по върховете на Каракорум, където е бил четири пъти – един на разузнаване и три пъти като ръководител на експедиции. През 1990 г. до вр. Броуд пик, където той заедно с Емануил Деянов и Тодор Тодоров изкачват предвършието на Броуд пик – Роки Съмит /8035 м/. Две години по-късно успешно завършва и втората му експедиция до Гашербрум II, по съвпадение и пак точно /8035 м/, където двама от участниците достигат върха. Самият той поради заболяване се връща от 7600 м.

През 1993 г. Минко повежда трета Черноосъмска експедиция, този път до Нанга Парбат /8125 м/. И този път тя завършва с успех, като само един алпинист достига върха. Паметно, за българския алпинизъм, ще остане тогава дръзкото му решение да закупи бракувания камион на закритото ТКЗС, да го отремонтира и с него да предприеме тъй дългото пътуване на 5-членния състав, чак до подножието на вр. Нанга Парбат – Пакистан. Да поведе експедиция и то до страшилището Нанга Парбат само с наличните 5000 долара…

Вижте още: Първото изкачване на Нанга Парбат

Минко Занковски с дъщеря си /снимка: архив на доц. Сандю Бешев

От 1979 г. Минко е майстор на спорта, а от 1982 г. заслужил майстор на спорта по алпинизъм. За постигнатите си спортни успехи е удостояван с всички възможни отличия на БТС, в това число „Заслужил деятел на БТС”, медал „Алеко” и медал „Спортна слава”.

Освен много добър алпинист Минко Занковски е и прекрасен журналист и разказвач. Неговите разкази, есета, пътеписи, както и водените дневници са отпечатвани редовно на страниците на списание „Турист” и вестник „Ехо”, често са печелили конкурси.

Приживе не му достигна време да събере всичко в една книга, за да остане свършеното от него и приятелите му за идните поколения. Все бързаше – за поредната експедиция, за планинарското училище което, той създаде и ръководи като директор, за семейството, което много обичаше и направи вкупом алпинисти – съпруга и две дъщери. За Планинската спасителна служба, на която бе един от най-дейните членове.

Пребори се с много трудности по високите и обледенени върхове, но не успя в битката за болестта на века. Отиде си от този свят само на 57 г. /22 юни 2006 г./, без да довърши много от мечтите си. Той мечтаеше за още много върхове, по-далечни и по-високи от тези, до които се бе докоснал и изкачил. Мечтаеше, защото както много пъти е казвал – „Да, аз съм болен и тази моя „сладка” болест се казва алпинизъм”.
Мечтаеше по неговия път да тръгнат и учениците му. И те тръгнаха и все още вървят и ще вървят, защото училища винаги ще има и едно от тях ще бъде неговото училище –Средно спортно училище „Черни Осъм” и то ще живее в делата на неговите следовници.

Книгата, подготвяна от доц. Бешев и дъщерята на Зансковски, Мая

„Искам да ви разкажа” – бе заложено като заглавие на негова книга. В това  той не успя. Макар и накратко, аз се опитах да направя това, което той трябваше и можеше много по-добре да направи от мен. Впрочем, тук не съм съвсем точен, защото преди години заедно с една от дъщерите му – Мая, заедно се опитахме не само да направим, но и направихме. Събрахме почти всичко, което той бе разказал приживе. Получи се една прилична книжка от малко над 200 страници – РАЗКАЗИ, ЕСЕТА, ПЪТЕПИСИ, но тя така и не се появи на книжния пазар, макар че бе минала по най-дългия си път, дори и предпечатната подготовка…
По години Минко не можа да дочака времето, което би му дало право да заслужи титлата „ветеран на българския алпинизъм”, но по броя на осъществените изкачвания, написаните материали в туристическия и ежедневния печат и най-вече с разкриването на „неговото” училище, той далеч надхвърли правото си да бъде „зачислен” към ветераните. И аз в случая с пълно право ви разказах за този неуморен и вечно търсещ алпинист, преподавател, журналист Минко Занковски.

доц. Сандю Бешев 

Вижте поредицата: Ветераните на българския алпинизъм СподелиShares

The post Минко Занковски: Тази моя „сладка” болест алпинизмът… appeared first on 360mag.