Как добрият текст зависи от читателя
Широко разпространено е схващането, че добрият автор е добър сам по себе си и това е безспорен факт. Тази оценка привидно няма особена връзка с нищо друго, най-малкото с читателя и тя е вечна. Той, текстът, е продукт на гения и таланта на самия автор. И още – добрият текст би бил добър, независимо в коя епоха е писан и независимо в коя епоха четен, а също така е независим от това къде е писан и от кого и къде четен. Той винаги си остава все така добър.
Но, ако помислим по-задълбочено, това не е така. Когато казваме, че даден текст е добър, това е относително вярно твърдение и това е така, тъй като той се явява субективно измерен текст и зависи от твърде много субективни фактори. Тук, за да не ставаме многословни, бихме посочили само някои по-важни от тях, а именно: нагласата на читателя за възприемане (т.н. интерес), ниво на интелигентност на читателя и куп други предпоставки, но най-вече дали самия читател има нужда да прочете точно този текст. От необходимостта му да осмисли словата на автора точно в този момент и съвременен бит. Да се намъкне в кожата му, образно казано, да живее и диша с него и чрез неговите герои. Едва тогава в добрия текст могат да се доловят силни елементи на цялото като контекст на съвремието и подтекст. Тоест необходими за разпознаването на добрия текст от читателя са както предпоставки (лични и обществени), така и осъзната необходимост от това действие. А тези елементи са строго субективни, променливи във времето, както за общността, така и в развитието на самия читател като личност.
В тази връзка, може да се каже следното: единствено читателите с техните индивидуални особености правят текста на автора да изглежда добър, оттам и авторът да бъде оценен.
Погледнато по този начин, словесните сблъсъци и конфликти между авторите, платената реклама на собствените им, гениални според техните оценки, произведения, изглеждат не само безсмислени, нещо повече, изглеждат смехотворни и жалки. Зле режисиран театър за самореклама, която подценява интелекта на публиката. А публиката, веднъж разбрала, че я подценяват – не прощава.
