ОТКЪС ОТ “ЗАКЛИНАТЕЛЯТ”

В напрегнатата тишина Карас се поколеба, бавно влезе в стаята и едва не отскочи назад от вонята на застояли изпражнения, която го блъсна в лицето и ноздрите. Той овладя погнусата, затвори вратата зад себе си и смаяният му поглед падна върху нещото, останало от Ригън, върху създанието, което лежеше по гръб на леглото, отметнало глава на възглавницата. Широко отворените очи в хлътналите орбити блестяха с безумна хитрост и свирепа интелигентност; взираха се в неговите с интерес и презрение; те пламтяха върху едно призрачно лице, превърнато в маска на невъобразима злоба. Карас погледна чорлавата, сплъстена коса, изтънелите ръце и крака, нелепо издутия, подпухнал корем, и после отново очите – те го дебнеха… приковаваха го… следваха го докато пристъпваше към писалището и стола до големия панорамен прозорец. Карас направи усилие да говори топло и дружелюбно.

- Здравей, Ригън – каза той. Взе стола и го сложи до леглото. – Аз съм приятел на майка ти. Тя ми каза, че си много, много болна. – Карас седна. – Би ли ми казала какво ти е? Искам да ти помогна.

Немигащите очи на Ригън заблестяха свирепо и от ъгълчето на устните й протече струя жълтеникава слюнка. Устата се обтегна в хищна подигравателна усмивка.

- Я гледай ти – изграчи иронично Ригън и косата на Карас настръхна от този невероятно дълбок бас, изпълнен със заплаха и сила. – Значи ти си бил… теб са изпратили! – продължи самодоволно тя. – Е, значи няма от какво да се страхуваме.

- Да, така е – отговори Карас. – Аз съм твой приятел и искам да помогна.

- Тогава разхлаби тия ремъци – изграчи Ригън. Тя се опита да вдигне ръка и едва сега Карас забеляза, че китките й са стегнати с кожени ремъци.

- Пречат ли ти?

- Изключително. Досадни са. Адски досадни.

В очите припламна потайно, лукаво веселие.

Карас забеляза драскотините по лицето на Ригън; устните й кървяха, навярно ги беше хапала.

- Боя се, че може да се нараниш, Ригън – каза той.

- Аз не съм Ригън – изтътна тя все със същата грозна усмивка, която навярно се бе превърнала в постоянна маска. Колко нелепо изглеждат сега скобите на зъбите й, помисли си той.

- Да, разбирам – кимна Карас. – Тогава може би трябва да се запознаем. Аз съм Деймиън Карас. А ти кой си?

- Аз съм дяволът.

- А, добре. Сега можем да поговорим.

- Да си побъбрим?

- Както кажеш.

- Да, би ми било приятно – каза Ригън и от устните й отново протече слюнка. – Ще откриеш обаче, че не мога да говоря свободно, докато съм с тези колани. Както знаеш, дълго съм живял в Рим и имам навика да жестикулирам, драги Карас. Бъди така любезен да развържеш коланите.

Каква преждевременна зрялост на мисълта и словото, помисли си Карас. Той се приведе напред, изпитвайки едновременно смайване и професионален интерес.

- Значи искаш да кажеш, че си дяволът?

- Уверявам те.

- Тогава защо просто не накараш ремъците да изчезнат?

- Я стига, това би било твърде вулгарна проява на силата ми. В края на краищата аз съм Принц! Принц на света, както веднъж ме нарече една много странна особа. Не помня кой беше. – Тихичък смях. – Предпочитам убеждението, Карас; съдействието; колективния дух. Нещо повече, ако сам разхлабя коланите, ще те лиша от възможността да извършиш милосърдно деяние.

Невероятно, помисли си Карас.

- Но милосърдното деяние – възрази той – е добродетел и дяволът би трябвало да го предотврати; тъй че всъщност ще ти помогна, ако не сваля коланите. Освен, разбира се – Карас сви рамене, – освен ако в действителност не си дяволът и в такъв случай навярно ще ги сваля.

- Ама че си лисица, Карас. Ако скъпият Ирод беше тук, щеше да се гордее с теб.

Карас гледаше с присвити очи и още по-дълбок интерес. Дали Ригън намекваше, че Христос е нарекъл Ирод „тая лисица”?

- Кои Ирод? – попита той. – Били са двама. За юдейския цар ли говориш?

- Не, говоря за тетрарха на Галилея! – повиши глас Ригън с убийствено презрение; после изведнъж се усмихна и почна да го увещава със същия мек и зловещ глас: – Ето, виждаш ли как ме разстройват тези проклети колани. Махни ги. Развържи ме и ще ти предскажа бъдещето.

- Много съблазнително.

- Бива ме в съблазните.

- Но откъде да знам, че наистина виждаш бъдещето?

- Аз съм дяволът, глупако!

- Да, така казваш, но не ми даваш доказателство.

- Ти нямаш вяра.

Карас настръхна. Помълча.

- Вяра в какво?

- В мен, скъпи ми Карас в мен! – Нещо подигравателно и злобно се спотайваше тези очи. – Все искате доказателства, разни поличби в небето!

Карас едва успя да запази самообладание докато отговаряше:

- Е, дори нещо съвсем простичко би свършило работа. Например… Дяволът знае всичко, нали?

- Не, всъщност знам почти всичко, Карас. Разбираш ли? Все казват, че съм бил горделив. Не е вярно. Накъде биеш, хитрецо? Изплюй камъчето.

- Мислех, че можем да проверим знанията ти.

- О, да, разбира се! Ето, слушай. Най-голямото езеро в Южна Америка – злорадо съобщи съществото с облика на Ригън – е Титикака в Перу! Доволен ли си?

- Не, ще те питам за нещо, което само дяволът знае.

- А, разбирам. Например?

- Къде е Ригън?

- Тя е тук.

- Къде “тук”?

- В прасенцето.

- Нека да я видя.

- Защо, Карас? Да я изчукаш ли искаш? Махни тия колани и ще ти я дам!

- Искам да разбера дали казваш истината. Нека да я видя.

- Много сладка путчица – изкиска се Ригън и плъзна дълъг, подпухнал език по напуканите си устни. – Но хич не я бива в разговорите, драги приятелю. Настоятелно те съветвам да побеседваш с мен.

- Е, сега стана ясно, че не знаеш къде е тя. – Карас сви рамене. – Очевидно не си дяволът.

- Аз съм! – изрева Ригън и опита да се хвърли напред с изкривено от ярост лице. Карас потръпна от кънтежа на страховития глас между стените на стаята. – Аз съм!

- Добре тогава, дай ми да видя Ригън. Това ще е доказателството.

- Има много по-добри начини! Ще ти покажа! Мога да чета мислите ти! – изсъска яростно съществото. – Измисли си число от едно до сто!

- Не, това не доказва нищо. Трябва да видя момичето.

Изведнъж съществото се засмя и се отпусна върху възглавницата.

- Не, нищо няма да ти докаже Карас. Затова харесвам разумните хора. Колко великолепно! Колко великолепно, наистина! А междувременно нека се опитаме да те залъжем. В края на краищата не искаме да те изпуснем.

- Защо говориш в множествено число? – попита Карас с жив интерес.

- Защото сме една малка компания в прасенцето – долетя отговорът. – О, да, една малка общност. По-късно може да ви запозная.