ИНДИГО
Карам кънки там, където Иво Хокея целуна Оля и повече не ѝ се обади, където Елица лежеше на стълбите с шарения си дървен гердан от Мухоморка и лилавите си джинси Чарлстон, с бутилка бира и втренчен, празен поглед в металния таван на дискотеката и повтаряше: „Няма смисъл, брат! Това разбрах за моите кратки 14 години“.
Карам кънки там, където звучеше Gangsta’s Paradise на Coolio и Jump around на House of Pain, и Insane in the Membrane на Cypress Hill и Ready or not here I come на Fugees, и Гумени Глави с Мишо Шамара, докато криехме отвън бутилка с вино и водка, из храстите до Стадиона. Излизахме да се нагълтаме с големи глътки, въртяхме бутилките помежду си, после влизахме обратно, пияни, като показвахме печата за вход от вътрешната страна на китките. Жигосани с мастиления кръг за петъчната дискотека, до Стадиона. Индиго. Родителите ни казваха, че там някога била ледена пързалка за кънки, а сега върху метално скеле, пластмасови стени и ламарини бяха построили дискотека, която по-късно се оказа, че е незаконна.
Снимка: в. „24 часа“Индиго в петък вечер. Среща на Стадиона. Наще не ме пускат. Излъжи ги, че ще спиш у нас и идвай. Живеехме вечерта без да оставяме копие от нея, без индиго, без да има следа, без снимки и спомени. С дежурните кльощави наркомани Боби и Ники пред входа, малко по-големи от нас, на 17, които просеха за цигари или двайсет стотинки, с дрезгави гласове и впити скули, и охранителите, яки бичета с мускули и шкембета, бивши борци, които ги гонеха или биеха за забава, които проверяваха момчетата на входа на дискотеката, дали нямат оръжие или алкохол. Момичетата ги пускаха без да ги пипат, само ги караха да отворят дамските си чантички, в които имаше червило и сенки, и огледалце. Под палтата си криеха малки пластмасови бутилки от натурален сок пълни с водка. Никога не ги хващаха, дори не ги подозираха. Влизай мацка, ама младежът да остане, че ми е съмнителен, казваха и винаги намираха някое патронче джин скрито в чорапите, взимаха му го и го пускаха да влезе с плесник зад врата. И вътре умната, келеш. Девойките се кикотеха, с кръстосани ръце пред гърдите, така че да притискат скритите бутилки под палтата си.
Карам кънки там, в края на пързалката, където бяха тоалетните тогава и където Чавдар държеше пакетче презервативи пред лицето ми и каза, хайде да пробваме, вече сме на 14. И аз го гледах стреснато, а върху раменете ми падаха детските плитки, накриво сплетени с ластици с усмихнати маймуни. На врата ми висеше герданче с човече акробат, подарък от морето от нашите. И докато чакаше отговор, към него се приближи Галя, взе пакетчето, дръпна го за ръката и влязоха заедно в една от тоалетните. А до мен се появи Владо с друга оферта, доближи прозрачен плик с бял прах до носа ми, ако искаш, в трета кабинка сме, аз и Мона, малко ванилия за освежаване. Марио пристига от някъде задъхан, хваща ме за ръката и ме дърпа да ходим навън, събирали се да въртят коз. Едва го чувам, в ушите ми кънти песента: „Time is tickin’ away, you’ve gotta – live your lifе day by day…“. Марио ме дърпа за ръката, качваме се нагоре по стълбите, излизаме от входа, едва се провираме между едрите охранители, „ей нема да пиете навън малките“, крещят след нас. Тичаме между храстите със скритите бутилки и някъде надалече, под залата по гимнастика на Стадиона, зад дискотеката са се събрали наркоманите Боби и Ники, и още пет слаби тийнейджъри, които пробват първата си цигара с марихуана. В далечината на булеварда се вижда патрулка, от която ни гледат двама полицаи, на които не им пука за нас. Ние се включваме в кръга, горящата цигара се предава от ръка на ръка, между хората. И който не пробва е егаси шубето, нали сме големи и е петък вечер, и наще са ни пуснали или сме ги излъгали, и сме сами на дискотеката от 6 до 10 и трябва да пробваме всичко за 4 часа и да бъдем всякакви, преди да се приберем и да сме пак децата на мама и тати. И да бъдем големи, без да сме били малки, и да не ни е страх да сме с Боби и Ники, а да се правим на готини като тях и да пушим трева или друго, защото е яко. И един ден като тях да се друсаме по пейките в парка, и да се размазваме с течащи лиги в мазета и тавани. Ех, бъдеще, чакай ни, идваме със засилка. В 10 обаче, ще дойдат да ни вземат родителите или някои сами ще се приберат с рейса. И повече няма да сме свободни, поне до другия петък и няма да се целуваме и да пушим, и няма да сме готини, а ще имаме домашно и задачи по математика, които не разбираме и история за величието на българската държава при Хан Крум, и контролно при тая по биология за митохондриите, и по литература – съчинение-разсъждение за хъшовете на Вазов. Но сега, аре дръпни си бе, бъзло, за какво дойде, ще ти стане готино! И аз дърпам и ми се завива свят и ми се разтуптява сърцето, и ме обзема страх без причина. Марио крещи през смях, като не можеш да бъдеш курва, стани поне наркоманка, дърпай пак. И аз дърпам, и сърцето ми бумти в ушите и се чудя кога ще ми стане весело и хубаво, но всички около мен ме плашат все повече. Аре вътре, че сега ще затворят, пуснаха Боб Марли, дърпа ме Марио да ходим обратно в дискотеката. Краката ми са омекнали, сякаш ходя в памук. Влизам вътре и се поклащам в ритъма на Three little birds. „Don’t worry about a thing, ’cause every little thing gonna be all right“. И ми е супер спокойно и отпуснато, и за нищо не ми пука. И всичко има смисъл, и Марио е супер пич. И го целувам без да знам защо. И той ме прегръща, сигурно като мен, без да знае защо. Защото ни е хубаво и спокойно, и ни е все едно кой е до нас, но ни е кеф да сме заедно.
Three little birds звучи и сега, докато карам зимни кънки там, където беше дискотека Индиго, до Стадиона. Oстриетата на кънките оставят следи по леда, преплитат се така, както се преплитаха ръцете на танцуващите деца в дискотеката тогава, както езиците им се кривяха и търсеха убежище в другия или в цигарта, прахчета или хапчета, нелогични линии разораващи леда, търсещи своя път, завършващи в кръг или оставени недовършени, без посока, пресечени от други линии. И накрая трагедията, която се случи на 21 декември 2001 година, когато събралата се тълпа деца чакаше да се отворят вратите на дискотеката, за да влязат и те не се отваряха, а децата се трупаха и премръзваха на минусовите температури. Имаше по-големи момчета, хулигани, някой извика: „Влизайте, пускат безпалтно“ и се засилиха и бутнаха тълпата и всички се натиснаха един в друг пред вратите. А бодигардовете стояха пред входа, не отваряха и спираха тълпата с телата си. Някои деца паднаха притиснати, други върху тях, започнаха да се задушават, бориха се да се измъкнат, бориха се за глътка въздух. Другите отзад ги притискаха, а вратите на дискотеката все така стояха затворени. Засвистяха сирени на линейки по булевардите, стотици родители пристигнаха с колите си пред дискотеката. Имаше много ранени деца и онези седем, които се превърнаха в ангели завинаги, които в тази злощастна вечер пораснаха най-бързо от всички.
След инцидента се оказа, че дискотеката е нелегална, няма документи, няма собственик, няма отговорни за случилото се, няма виновни за нищо. Няма разрешение за строеж на дискотека точно там. Мястото е предвидено да бъде ледена пързалка. Там, където загинаха седемте деца, най-малкото, от които е било на 10 години, сега има паметник „Дървото на живота“ – със седем клони издигащи се към небето и с корени надолу към земята. Завинаги тук и завинаги горе. Имало е и седем бронзови листа, които двама наркомани са откраднали и са продали за старо желязо, за да си купят доза. Някои казваха, че това били Боби и Ники. На паметника, отдолу са изброени имената на загиналите деца. Като на войни. Едни от най-младите жертви на хаоса и престъпленията в годините на Прехода. Не ги познавам, но сме танцували на една музика рамо до рамо. Не ги познавам, но сме пробвали едни и същи цигари с „друсана“ марихуана, омесена с улична дрога. Не ги познавам, но ги помня до храстите как пиеха вино, при тоалетните как се гримираха и кикотеха, а момчетата си мереха мускулите и кънтеше хип хоп музика, разказваща за лошите момчета и престъпната красота на непълнолетните момичета. Тези деца трябваше днес да са над 30-годишни и да имат свои деца, с които да карат кънки на ледената пързалка и да им разказват как тука някога е имало дискотека…
А какво се случи с оцелелите? И оцеляха ли всъщност?
Иво Хокея се провали на Европейското и се пропи. Оля замина да учи в Холандия, след като родителите ѝ се разведоха. Там прекалила с тревата и гъбите, и полудяла. Марио го пратиха в комуна в едно село, заедно с Владо и Мона. Боби и Ники не оцеляха дълго. След години, една зимна сутрин ги намериха до Перловската река. Покрити със сняг, с посинели устни и надупчени вени. Елица пробва с психотерапия да се бори със смисъла. Не успя и скочи от високо. Чавдар и Галя имат дете, роди се още, докато бяха в гимназията. Гледа го бабата на Галя. Чавдар е нелегален общ работник в Германия, праща за детето по сто евро на месец. Галя е сервитьорка в кафене в покрайнините на града.
По разорания от кънки лед минава машина, за да го заглади за следващите посетители. Тя заличава всички следи, става гладко и красиво, без резки и рани, без спомени за пътищата и паданията на други. Гладко като огледало. Kато замръзнало езеро на спомените. Поглеждам в него и виждам своето поколение, пораснало и заличено от машината на времето. Чисто е. Няма никой. Няма следи. Няма минало. Оттук не е минавал никой. Тук не е падал никой. Тук никой не се е борил за глътка въздух. Тук е лед.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
* На 21 декември 2024 г. се навършват 23 години от трагедията пред дискотека „Индиго“ в София. На 21 декември 2001 г., пред дискотеката тълпа стъпква и задушава до смърт седем деца – шест момичета и едно момче.
** Разказът е публикуван за първи път във в. „Литературен вестник“, бр. 35, 9-15.10.2024 г.
