Ябълки за Германия
– Ева, мила, ела да видиш какво пазя тук, специално за теб!
Баба Мария отиде до гардероба, извади купчина прилежно сгънати памучни бели тензухени кърпи и ги поднесе пред ръцете на внучката си:
– Това, мило дете, са твоите пелени, с които сме те повивали. Пазя ги вече 25 години.
Ева избухна в смях:
– Бабо, бабо, защо ги пазиш? Те вече за нищо не стават. Само си пълниш гардероба. Ама, виж, та дори по някои от тях все още има петна, никога няма да могат да се изперат напълно.
– Да, Еви, ама ето тук, най-отдолу има чисто нови пелени. Виж колко са белички! Така бързо порасна, че нямахме време да ги използваме всички. Един ден, когато имаш деца…
Внучката не остави баба си да довърши:
– Един ден, когато имам деца, бабо, ще си купя памперси! Ползваш ги еднократно и после ги изхвърляш. Не трябва да ги переш и гладиш. Много по-практични са.
Обсипаното с бръчки лице на старата жена виждаше като в огледало необремененото, от резките на времето, лице на внучката. С влажните си от глаукомата очи, тя се взря в купчината бели пелени в ръцете си и заговори:
– Помня първия ден, когато баща ти те докара при нас. Тук на село. Май беше минал месец, откакто се беше родила. Беше толкова мъничка, че не можеха да те докарат веднага от града. А ние не можехме да дойдем, че беше септември, събирахме реколтата, нали с дядо ти тогава продавахме ябълки.
Ева слушаше възрастната жена нетърпеливо. Тази история я беше слушала стотици пъти. Всеки път, когато си идваше от чужбина, все същите истории ѝ разказваха, все същите спомени, които за нея не значеха нищо, най-малкото, защото не си ги спомня. Нито си спомня това време, нито има някакво значение кога точно са я докарали от града, в това забутано село, в дивия български Северозапад. Нито се интересуваше от земеделието на баба си и дядо си, които всеки път, когато си тръгваше ѝ пълнеха торби с ябълки от градината им. Винаги ги взимаше с досада, не ѝ се носеха по влаковете, а и не можеше да вземе толкова багаж за Германия. Те не разбираха, че е дошла за кратко и е с малък куфар. А и във влака, с всички тези торби с плодове и зеленчуци, винаги се чувстваше глупаво, като някоя от провинцията, която всички само нея я гледат и обсъждат. Не дай боже, да има младо момче наблизо, да я види с този селски багаж, ще умре от срам. Но сега баба ѝ продължаваше отново, познатата история. Ева знаеше, че трябва да е търпелива, да я изслуша. Рядко се виждаха. Знаеше, че дядо ѝ и баба ѝ живеят сами, няма с кого друг да общуват. Тя им липсваше. В селото почти не бяха останали хора, масово заминаха за градовете или емигрираха в чужбина, за да търсят работа и по-добър живот. Както всъщност беше направила и майката на Ева, преди години. Сега живееха двете в Германия.
В малкото село на баба ѝ и дядо ѝ, жителите наброяваха едва петдесет души, дворовете бяха обрасли с трева и бурени, къщите се рушаха от само себе си, от времето, от липсата на хора, на живот. Покривите се приближаваха до основите и постройките се превръщаха в купчина стари, строителни материали. Дори цигани вече не се появяваха в това село, защото знаеха, че отдавна няма нищо за крадене.
– Ябълки беряхме, всяка година на есен… Колко много сме набрали за всичките години… – Баба Мария продължаваше да говори, отнасяйки се към спомените си за онези слънчеви, плодородни дни, в които са били по-млади с дядото и търговията с плодовете е вървяла добре. – Сигурно тонове, тонове ябълки… А сега вече, земята изсъхна, нито реколтата е богата, нито има на кого да ги продаваме. И малкото, което има, няма за кого да го берем, оставяме ги да гният, поне земята да наторят… Добре, че баща ти ни помага за градината. Та, така де, отплеснах се – сама прекъсна размислите си възрастната жена и се върна в настоящето, в което порасналата ѝ внучка, я изчакваше нетърпеливо да свърши добре познатата история – …и те доведоха при нас. Ти беше толкова мъничка, очичките ти едва се отваряха, като на малко мишле… И аз те повивах в ето тези пелени, разбираш ли?! Тези същите, дето ги държа пред теб!
Ева погледна отегчено първо към пелените, после към баба си:
– Знам я тази история, бабо. И не разбирам защо пазиш тези парцали?!
Старицата се стресна от думите ѝ, натъжена погледна купчината тензухени бели платове. Без да вдига поглед каза:
– Но, Еви, как може да говориш така? Как така парцали?! Това са спомени! Това си ти, това съм аз, това е мигът, в който сме се срещнали за първи път!
Телефонът на внучката звънна еднократно. Някой ѝ пишеше съобщение в Месинджър. Тя се зачете, докато баба ѝ продължаваше да стои като статуя на миналото, с купчината стари пелени, пред себе си. Бившият приятел на момичето ѝ пишеше, че довечера ще дойде да я изпрати на летището в София. Тя му отговори, че няма нужда и сама ще се оправи. Той настояваше. Искал да я види, от толкова време не са се виждали. А и нали все пак са си останали приятели. Предложи да я вземе с колата от гарата и да я закара до летището. Тя се съгласи.
Междувременно баба Мария сложи пелените под мишница, отиде до стария гардероб, прояден от дървеници и извади изтъркани, малки детски обувчици. Взе тензухените платове в двете си ръце и отгоре сложи обувките. Поднесе ги пред погледа на момичето:
– Скъпо дете, виж какво още пазя?!
Ева вдигна поглед от телефона. Изречението ѝ в Месинджър остана недописано: „Нямам търпение да…“. Тя се засмя и каза:
– Бабо, не ми казвай, че пазиш и обувките ми от детството!
Възрастната жена гледаше с умиление ту обувките, ту порасналата си внучка.
– Ама как, ами с тези обувки…, с тези обувки ти направи твоите първи стъпки, ей тук на двора ни. Никога няма да забравя този момент, когато проходи. Все лазеше на коленца и ръчички, и един ден хоп, като на магия. Разбираш ли, като на магия, тръгна да ходиш на две крачета, без никой да те държи. Съвсем самичка. Тичаше между цветята, а ябълковите дървета се издигаха високо над теб, а дядо ти, ти се радваше и не ти се караше, че стъпваш на прекопаната земя.
Внучката въздъхна с досада към тази прекалена сантименталност на баба си.
– Ох, бабо, голямо чудо, че някой е проходил. Всеки ден, някой някъде прохожда. Какво го описваш, като събитието на живота ти.
Баба Мария замълча и не каза нищо. След кратка пауза, която между двама близки човека, които са насаме, може да се усеща като цяла вечност, каза:
– Едва беше проходила и после… спряха да те водят тук.
Внучката отвърна с раздразнение:
– Да, спряха, защото майка ми и баща ми се разведоха. Аз останах при майка ми, която каза, че не иска да ме води в това забутано село, при… – момичето направи пауза, замисли се дали да продължи, но младостта е дръзка и рязка. Тя допълни, – …при този непрокопсаник, баща ми…
Баба Мария погледна някъде встрани и тихичко започна да шепне на себе си:
– Да, да, разделиха се. Разведоха се. Защо се разведоха? Толкова се обичаха? Разведоха се, да, и това помня. Помня и ти как плачеше. Как те беше страх и как се гушкаше в мен. Все при мен седеше, че нямаше кой да те гледа тогава.
– Аз не помня как съм плакала и кой ме е гледал, но според мен, мама е взела най-доброто решение – тросна се момичето. – Баща ми не е можел да изкарва пари за семейството си. И майка ми какво да прави в тая мизерия? Единственото, което е можела, е да избяга, да емигрира. Отишли са заедно с татко в Германия, но на него не му е понесло там, защото там се работи, а не е като тук. На него не му се е работело и се е върнал на село в България. Оставил е майка ми сама. Тя си е намерила работа, изкарвала е пари, за да може да ме гледа и да живеем нормално.
Ева рецитираше добре заучени реплики, които често беше чувала от майка си. Тя продължи:
– И всички само я критикувате, че работела като чистачка, като сервитьорка, въпреки че с тази диплома от Консерваторията и таланта си, можела още да свири на арфа, и да изнася концерти. Може, ама трябват пари, бабо, пари трябват! Разбираш ли? И татко беше талантлив музикант, ама… сега какво прави? Селски градинар! Добре де и свири вечер, понякога на китара, в кръчмата на площада, цигански романси, срещу бутилка ракия.
Баба Мария стоеше неподвижна с втренчен поглед, някъде в пространството и повтаряше като хипнотизирана:
– Пари, пари… да, нямаха пари. Затова се разведоха. Затова ли се разведоха? Защото нямаха пари? Ние нали им помагахме, колкото можехме. Той синът ми толкова я обичаше, а тя…
– Ооо бабо, не започвай пак! – ядоса се по детски внучката, едва не тропна с крак. – Да да, знаем, колко много татко е обичал мама! И тая история съм я чувала. Като я е обичал толкова, защо не е останал с нея в Германия? Защо не е пожелал да живеят по-добър живот? Не само това, ами даже от София се е върнал обратно в това задръстено село накрай света, за да копае градината и да бере ябълки.
Телефонът на Ева звънна отново. Пак беше бившият ѝ приятел. Тя погледна в екрана и за момент напусна настоящето, в което спореше с баба си, за миналото. Довърши изречението, което беше оставила недописано: „Нямам търпение да… си тръгна вече оттук“. Момчето ѝ отговори веднага: „Разбирам те, тук е мизерия“. „Защо не дойдеш с мен?“, изстреля набързо в чата момичето, осъзнавайки какво е написала, едва след като съобщението вече беше изпратено. Какво пък, каза си, може да се опитат да се съберат отново. Момчето не отговори на въпроса ѝ. Ева остави телефона и се върна в разговора с баба си.
– Добре, бабо, аз ще трябва да тръгвам, че полетът ми е довечера, да не закъснея за летището.
Бабата я погледна, сякаш в току-що казаните думи се съдържаше смъртна присъда.
– Ама ти… ти, ти едва дойде…
– Знам, бабо, нямам възможност да остана за по-дълго! Утре съм на работа, чакат ме задачи. – каза внучката, чувствайки се голяма и важна.
Тя прегърна баба си. Между тях застана купчината с изпрани и прилежно сгънати пелени, а отгоре детските обувки, с които е проходила. Бабата притискаше момичето силно, не искаше да я пусне от тази прегръдка. Внучката се отдръпна.
– Ще дойда пак!
– Кога? – прошепна старата жена, едва сдържаща сълзите си от мисълта, дали ще бъде жива до следващия път, когато момиченцето ѝ ще си дойде.
– Скоро, бабо, скоро! Догодина! – бодро и с усмивка отвърна Ева. Вътре в себе си се радваше, че скоро ще се прибера у дома, в Германия.
– Догодина! – повтори бабата на себе си. Звучеше ѝ като някакво много далечно време, в отвъдното.
Баба Мария спря да гледа замислено, сети се, че детето всеки момент ще си тръгне и се разшета, за да приготви торбите с ябълки от градината. Подаде ѝ ги на вратата и ѝ каза да ги занесе в Германия, че те там нямат такива истински и хубави плодове. Каза ѝ да почерпи и майка си и също, ако случайно има възможност, да дойде по-скоро от догодина. Добави още, че баща ѝ я обича, въпреки всичко. И да не забравя това. Напомни ѝ, че ще я закара до гарата. Каза ѝ, че и тя я обича и че се надява да я види пак, ако Онзи горе не реши… Не довърши изречението.
Възрастната жена стоеше на входната врата и наблюдаваше как фигурата на внучката бавно се отдалечава по калната калдъръмена улица. Виждаше как неравният път кара момичето да залита ту на една страна, ту на друга, но торбите с ябълки ѝ помагаха да запази равновесие. Баба ѝ ѝ каза наум още много неща. Може би се разплака, или просто от глаукомата, очите ѝ започнаха да сълзят още по-силно. Накрая на улицата я чакаше баща ѝ с колата. Тя се качи. Той я целуна по бузата. Не говореха нищо, докато пътуваха към гарата. Ева гледаше в телефона си, чакайки отговор от бившия си приятел. Той не ѝ пишеше. Тя повтори въпроса си, отпреди няколко часа, този път по-уверена в себе си: „Защо не дойдеш с мен в Германия?“. Момчето изстреля веднага: „Защото, там ми е чуждо“. Спряха да си пишат. Тя погледна баща си, който държеше здраво волана и гледаше съсредоточено в пътя пред себе си. Реши да наруши тягостната тишина и попита:
– Татко, а ти защо не остана с мама в Германия?
При тези думи, бащата се напрегна. Не беше очаквал точно този въпрос, на разклона за Мездра. Всеки ден минаваше от тук и никога не му се е струвал толкова остър този завой, с толкова трудна видимост, към насрещното платно. Включи фаровете, за да вижда по-добре пътя. Мълчеше още няколко километра. Не, не беше забравил въпроса, не беше забравил, че от него се очаква да отговори. Просто… има въпроси, които са по-болезнени от отговорите. Има въпроси, които всеки носи в себе си, но усеща, че е трудно да ги задава. Когато си млад, обаче, си смел и да задаваш въпроси, и да даваш отговори, в които не си напълно сигурен, но казваш с увереност, като най-голямата истина. Защото, когато си млад за теб има една единствена истина, или поне така ти се иска. Иначе е объркващо, иначе не можеш да си обясниш света никога.
Мина време, минаха километри, скоро щяха да стигнат гарата. Бащата и дъщерята гледаха в пътя напред. Момичето беше решило, че баща ѝ явно не иска да ѝ отговори и повече не каза нищо. Мъжът шофираше умислено.
– Заради ябълките. – Изстреля внезапно той. – Не останах в Германия, заради ябълките.
– Ти наистина си луд! – отсече Ева, възмутена от странния отговор.
– Заради ябълковите дървета. Нека ти разкажа. – продължи бащата, докато шофираше. – Когато заминахме зад граница, на… по-хубавото място… Там имаше възможности, имаше работа, имаше пари. Пари…, – бащата направи кратка пауза, – това бяха плодовете, за които бяхме тръгнали. „Ябълките“, които все не ни достигаха. И ние бяхме техните берачи. И беряхме. И получавахме възнаграждение. За труда си. Но кой садеше дърветата? В чия земя се впиваха корените им? Не нашата. Не моята… Кой виждаше, година след година, как растат – от съвсем млади, крехки овошки, до здрави, могъщи дървета, изпънали гордо снага под грижите ни, докосващи небето със сплетените си, плодоносни клони? Не ние. Не аз! Ние бяхме берачите на чужди плодове, от дърво без корен в чужда земя.
Момичето слушаше притихнало. Бащата, държейки здраво волана, извърна глава, сякаш да скрие влагата напираща в очите му.
– Животът е труден. Страдаме и все нещо недостига. Тичаме след онова въображаемо щастие, което все се изплъзва като земя, през пръстите ни. Но вместо да посадим дърво в тази земя, което ще роди плодовете, от които имаме нужда, ние жадно протягаме ръце нагоре, нагоре, като за молитва. Грабим от това, което вече е родено, което друг е посадил, друг е отгледал. Пълним шепи и се залъгваме, че сме намерили лекарство за страданията си. А лекарството е под краката ни – в тази земя, която ни е родила и в която ще се върнем. Там най-силно покълват семената, които трябва да поливаме. Там растат най-плодовитите дървета. И само те ще ни хранят цял живот.
Момичето продължаваше да слуша вцепенено. Колата спря пред гарата в Мездра.
– Хайде върви, ще изпуснеш полета си! И не забравяй торбите с ябълките! – каза бащата.
* * *
Самолетът набра височина. Момичето беше забило нос в прозореца. Под нея България ставаше все по-малка и все по-далечна. Виждаха се само клоните на дърветата, които сякаш ѝ махаха за сбогом.
БИСТРА ВЕЛИЧКОВА
*Разказът е публикуван в сп. „Съвременник“, бр. 4, 2023 г., стр. 262-267
