Марк Аврелий Сюргюна

 Ð Ð°Ð·Ð±Ð¸Ñ€Ð° се, не се казваше Марк Аврелий, но обичаше да се взема за негова инкарнация. Напиеше ли се - вярваше си и някога, когато още пиеше в компания, не пропускаше случай да го изтъкне. Стъпваше с единия си крак я на стол, я на саксия, обърнато кошче, кофа или ученическите чанти на нещастните деца на свой приятел. Протягаше ръка нагоре, понякога артистично разгърден за да изтъкне щедрата си окосменост; изобщо заемаше позата, която му се струваше е била задължителна за всеки сенатор заливащ с изобличителните си речи и започваше...

Редеше ги едни, каквито винаги си ги редеше, но когато пийнеше и му паднеха задръжките, изобщо не се срамуваше от това. Веднъж обаче една компания злоупотреби с беззащитното му положение. Сексуално злоупотреби. Какво точно са му правили - не помнеше, но имаше гаден вкус, болеше го тук-там; опипа се, а после и в огледалото видя, че са го обръснали отзад. Бяха бараби, пратени с милиция да работят в цеха му; за други нарушения си ги прибраха пак обратно: на по-суров тъмничен режим. И това го спаси, иначе нямаше да изтърпи смигванията им и усмивките им през следващите дни. 

Оттогава не общуваше с по-низшестоящи работници и не пиеше в компания. Дори се наложи писмено да помоли ДС да изключат от трудовите обекти за затворници неговата гордост - цеха. Много неудобно му беше, но написа прошението. Иначе беше готов да стори всичко друго за службите. Написа и това. Знаеха си го. Беше съвестен член на БКП и един от най-продуктивните информатори. Това му помагаше да си издига, иначе щеше да си стои зад онзи тезгях с пилата и да пили, пили...докато свят има. С препоръки оттук, препоръки оттам; понеже повече работеше и по-малко учеше - стигна до Свищов, а там който е влязъл - завършил е. С препоръки оттук, препоръки оттам: направиха го началник дърводелски цех и можеше по-бързо да се издигне, ако пращаха да работят при него затворници, но вече не смееше. 

Това по-лесно понесе от самотния алкохолизъм. 

Не знаеше колко ще му липсва компания. Да стъпва на нещо, да протяга ръка, да говори. 

За сметка на това, компаниите, които по-често пиеше, отколкото със затворническата (с която го направи за пръв и последен път) отдъхнаха. Не, че не се забавляваха с него, но им омръзна. Смешен беше, но им надуваше твърде много главите. Бяха го нарекли: "Сюргюна", заради "словесните му диарии", а заради трагикомичната му слабост към древноримския стоик го наричаха Марк Аврелий Сюргюна.

Словесната му стилистика (всъщност изобщо стилистиката му) беше толкова далеч от тази на Марк Аврелий, на който и да е било античен философ или дори съвременен приличен автор, колкото е далеч Земята от екзопланета от неназована още далечна, далечна галактика. 

Нямаше как да го разбере и никога не би го повярвал, защото тогава щеше да млъкне; да млъкне за дълго, дори завинаги, а тишината да му отвори тунела; тунелът към далечните спомени; към онази алея; шумът на реката, лунната нощ...

Понякога стигаше дотам, разтъркваше глава и започваше да приказва. Нямаше на кого, но приказваше. Слагаше крак на нещо, вдигаше ръка нагоре и започваше своята реч пред Римския сенат. Тогава се чувстваше несъкрушим, чувстваше се велик; не началник, а после собственик на дърводелски цех, а този, които заповядваше на хиляди дърводелци да изковат десетки хиляди кръстове за да покрият двадесет километра път до Ром, на който да разпънат бунтовни гладиатори. Чувстваше се човекобог; машина, която реже от себе си животинското за да обработи плътта си в нещо по-възвишено. 

Очистваше се от лошите си спомени, от чувството си за омърсено. 

Всички други бяха мръсни, не и той. Подигравките им само доказваха колко са мръсни. 

Знаеше тайните на всички. На Любимката на гълъбите и Гошо Вампира, на президента на Акрострой и на мутрата Петко, и на мутресата му Дора, на Вълчо от седмия етаж и щерка му, която си беше истинска вълчица. На наркоманите, каквито бяха четири пети от живущите на квартала. 

Говореше и чуваше изобличителната си реч. Опияняваше се от мелодията й, която му се струваше, че кънти из римския сенат и е била типична тогава. 

А опяването му много, много опомняше онова, което би било, след като жена е оплаквала два часа мъртвия си съпруг, а той е отворил очи отрезнял. 

Точно заради нея го бяха отлъчили и от пейките, на които сядаше и клюкарстваше с бабите. Разбира се, след като му е свършило работното време. 

Опита се да поднови онова, което е било преди началото на демократичните промени. Да бъде полицейски информатор. Но веднъж го пресрещнаха едни, казаха му само няколко думи и очакваше пак да му се случи същото като в онази нощ, след която да престана да пие в компания. 

Оттогава се отказа от идеята си. Въздъхна един два пъти по комунизма, но го направи без да иска; вече презираше комунизма. Би се срамувал, ако си спомняше по-ясно, че през цялото време е бил информатор и това му помогна бързо да израсте в службата си, после да попадне на подходящите хора, с които да разработят схемите, бързо да натрупа достатъчно пари, че да може през 2 000 година да премине изцяло на частен бизнес. 

Тези му спомени оставаха неясни. Обвити в мъгла като образа, който виждаше в огледалото. Знаеше, че е тлъст и че изглежда тлъст (все пак беше почти евнух, липсваше му хормон и трупаше тлъстини), но не се виждаше точно тлъст. Приличаше на намек, стилизирана фигура, която по-скоро символизира, отколкото открива. Обвити в мъгла бяха и останалите му спомени. 

Започнеше ли да се изяснява: пред очите или паметта му, тогава започваше да приказва. 

Без да има за какво. Просто да приказва. Вадеше страх, вадеше демони, вадеше омраза, изкривени представи, дочуто, прочетено крадешком; приказваше за мазилката и връзката и с лунните затъмнения, те пък с блатото и жабите, с падението на престъпния комунистически режим и мерзавците под апартамента му, над апартамента му, срещу апартамента му; отляво и отдясно на апартамента му. На старият апартамент също. За осмицата и четворката, на които никога не беше се качвал. За продъненото гърне на автомобила си, което беше сменил преди 18 години, а автомобила продал преди 8. За ангелите и демоните. За нищо и нещо. Без да си поеме дъх, без да мисли, иначе думите стигаха до гърлото му, запушваха трахеите му, пълзяха по ужасения му ум и го разкъсваха на части. 

Трябваше да приказва, защото пак се връщаше към алеята, край реката, в онази вечер, когато дълго звъня вкъщи. Звъня защото не можеше да отключи. Имаше ключ отвътре. Звъня, но никой не му отваряше, а той беше...май на 11 или 12...Въображението му можеше да изрисува и ужасни картини. Какво беше станало с баща му? А ако е паднал в банята и е изкъртил мивката и ако една остра част се беше забила в гърдите му...

Тръгна към милицията, но му се стори, че ще извърши нещо нередно. 

А ако беше жив?

И ако това беше единствения начин да го спаси?

Тръгна, пак се спря и върна към къщи.

Тогава видя онази...кльощавата, ситно къдрената, дето приличаше почти на циганка. Виждал ги беше отдалече и друг път. 2 плюс 2. Всичко беше ясно, но качеше ли се - щеше да е уверен, ако просто се разходеше, никога нямаше да го разбере. 

Иначе...

Иначе трябваше да каже на майка си, а не знаеше дали е редно.

Тръгна по алеята, изгуби представа за време. Тогава онзи стар сладострастник му заговори. Обеща му часовника. Каза, че е старинен, много скъпоценен, но ще му го даде, само ако му позволи...

Беше перверзен педофил, не и измамник. 

Все пак даде му часовника, но малкия не посмя да го носи. Зарови го там някъде. Беше до една топола. 

Когато се върна вкъщи яде бой. От баща си, заради когото...

Защо просто не отиде до милицията! 

Защо!

От този момент никога не се поколеба да отиде. 

И всеки път, когато започваше да се връща към реката започваше да приказва. 

Веднъж излъга една учителка. Писа му шестица. 

Повярва й. А всъщност момичето не беше мигнало цяла нощ, имаше красиви преживявания и слушаше мелодията на думите, не и какво й говори; не, че мелодията беше приятна, но на нея й трябваше мелодия. За да не мисли.

Оттогава се взе за гений. 

Потокът на мисълта му - за Божествено откровение. 

За думите, които самия Марк Аврелий лее през неговото гърло. 

На седемнадесет имаше втори интимен контакт с мъж. Момчето беше две години по-голямо от него. Беше взаимно, но Марк побърза да го издаде. За да си няма неприятности. 

Единият беше пълнолетен, другия - не, пък си и призна, и покая. Размина му се, а другия загази. 

После започна да линее. Сексът изобщо не го интересуваше.

Не беше хомосексуалист, но нямаше достатъчно желание за хетеросексуална връзка. Започна да трупа и тлъстините, а те му създаваха чувство за сигурност.

Само понякога, само понякога...

Тръгваше по онази алея, а не искаше, не искаше да си спомня. 

Тогава приказваше. Стъпваше на стола и говореше. 

Придобиваше най-величавия си вид и получаваше словесното си причастие. 

После имаше семейство, но все едно. Трябваше да го забравя. Трябваше да го обвива с мъгла, да го залива с думи. Защото иначе си спомняше и лошото.

Почти импотентен направи деца...вярваше, че са негови, но...И без друго не бяха значими. 

Той беше проводник, запазил речта на истинския Марк Аврелий. 

Тя трябваше да звучи, да звучи, да звучи.

Но напоследък, дали беше заради ковида, които преболедува или защото видя един от онези затворници, опита се да избегне срещата и не се получи, онзи весело му заговори, а той загуби дар слово...Напоследък бързо се изтощаваше.

Думите му идеха, а не можеше да ги излее. И да избяга.

Пак се върна в парка, но този път спомена му беше по-ясен и изострен от друг път. Спомни си часовника, изглеждаше златен. 

Дали наистина?

Дали си заслужаваше!

Какво пък толкова, ако е спасил антика...

Прогони мисълта, но не можа да я затрупа с думи като друг път.

Каква ли е стойността на порока? На извращението!

Цена има всичко, дори погубения живот! Но защо пък погубен! Какво му липсваше! Мразеха го, но го мразеха лентяите и комунистите! Престъпниците, без оня...дето се появи отново в живота и му се хилеше.

Тополите са толкова крехки дървета! Той ли не знаеше! Отдавна онази, до която беше заровил часовника вече я нямаше, но щеше да се ориентира. Мястото беше важно.

Тръгна, но се отказа. Пак му дойде желанието за приказка, то размъти спомена и за кратко го спаси.

Още веднъж се случи така, а накрая...Идеха думите, но той не ги изричаше. За да си спомни.

Сега трябваше да си спомни.

Идеха, но ги задържаше и сега осъзнаваше колко глупости беше говорил, колко подлости извършил с думи, колко хора беше оскърбил, обидил, погребал, предал, охулил, оплюл; с колко клевети беше удавил противници или приятели, които вече не му бяха нужни. 

Осъзна колко досаден е бил през останалото време. 

А в паметта му мястото с часовника се откриваше все по-ясно и по-ясно. 

Пак беше лунна нощ. Стори му се, че вижда перверзник. Беше обикновен клошар, но силно го ритна. Онзи падна. Може и да е умрял. 

Започна да рови с ръце. Дълго рови, отказа се, но тогава все пак откри часовника.

Ламарина. Почти изгнила, но пръстите му започнаха да навиват пружината, а механизмите да тиктакат.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Бутна часовника в джоба и тръгна. Настигна го полицейска кола.

Прибраха го. Не се съпротивява. 

Разпитваха го. Мълча.

Думите напираха, напираха, напираха.

Беше сам в килията, започнаха да избиват над стиснатите му устни. Да избиват през ноздрите му, през очите му, през ушите му.

Беше болезнено, като че ли някой го удряше.

Думите изтичаха: миризливи, тинести, между тях крякаше жаба; приличаше на гласа на известна репортерка.

Думите пълниха килията, стигнаха до шията му. 

Заляха го.

Известно време диша и в тях. 

Но най-накрая се удави в сюргюна си. 

26.08.2024