"Няма страшно" и дали себеиронията е средство за по-хубав живот?

Откакто се помня съм "колекционирала" забавни семейни истории. За тях пазя отдадеността и страстта, с която други хора издирват информация за фамилната си хронология, за да създадат органиграма на семейното си дърво.

Може би търсейки информация за предците си, усилваме връзката със собствените си корени и възвръщаме вярата във възможностите си. Ако знаем, че имаме прапрадядо, участвал в Априлското въстание, например, този факт може да ни вдъхне смелост да бъдем по-смели и борбени в собствения си живот.
Уповаваме се на факта, че носим качествен ген.

Аз обаче, се вълнувам повече от нас самите, а не от предците ни. Какъвто и ген да ми е предаден, от мен зависи дали и как ще използвам качествата, които ми е дал. А в нашето съвремие, на хора с горе-долу добре устроен живот, много често основно предизвикателство е да не оставим битовизмите и сивото ежедневие да ни изпият живеца. Не че нямаме поводи за геройства – всяко едно излизане извън границите на зоната на комфорта ни може да се окачестви като такова. Но миговете в които сме във въпросната зона на комфорта са повече. А и не всяко излизане от въпросната зона е желана стъпка към постигане на по-добра версия на нас самите. Много пъти това е предизвикано просто от сконфузени ситуации, плод на недоразбиране и недообмисляне.

И се получава така, че при нас, в моето семейство, въпросните ситуации не само изобилстват, но и обикновено са нелепо-забавни. До степен, в която разказвайки ги, чувам - "това може да ти се случи само на теб".

Всъщност - не само на мен. Случва са и на майка ми, на баща ми, на съпруга ми и децата ми. Всеки от нас е генератор за такива случки. Като например - майка ми да каже на семеен приятел, че заради срещата с него си е сложила спирала. Човекът отсреща да се размисли дълбоко по два въпроса 1.дали баща ми е ок с това ( все пак са не само семейни приятели, но и кумове ) 2. за какво й е на майка ми на нейната възраст (70 г), да носи спирала. Диалогът продължава учудващо дълго, преди двете страни да установят, че използват две съвсем различни значения на думата „спирала“.

Затова винаги съм се чудела - дали такива ситуации се случват на всички семейства, но повечето просто не ги забелязват, или пък се притесняват да ги споделят?

Или просто ние сме един прецедент?

Според мен по-възможна е втората опция – като цяло в нашето общество не се чувстваме комфортно да споделяме компрометиращи за самите нас случки, колкото и забавни да са те.

И за да разбия малко стигмата около споделянето само на перфектни, идеални и неповторими моменти, започнах да пиша разкази относно въпросните случки, някои от които доста нелицеприятни на пръв поглед.

Докато ги преживявах умирах от срам ( като например, докато чаках гинекологът да се справи с една скилидка чесън, с която си бях наумила, че ще излекувам гъбичната си инфекция). Но пък колко ми беше забавно след това, а и знам колко много хора съм развеселила с тази си история. Смятам, че хуморът и себеиронията наистина могат да спасят света.

Защото всеки човек, подходил към себе си със себеирония, е осъзнал, че има кривици, и че светът не му е длъжен.

Въпросните разкази, както и разказите на баща ми, са публикувани в общата ни книга „Няма страшно“.

Темите на някои от разказите ни се припокриват – като например неизчерпаемата тема за взаимоотношенията „жена-кола“. Но гледната точка е различна.

Ежедневието ни е сиво, само когато ние го виждаме такова. Всъщност то е пълно с възможности да придобиваме нови умения, да развиваме личностни качества, да анализираме себе си и преоткриваме света – всичкото това, докато се забавляваме.

Някой път и на свой си гръб.

Ето това са искали да кажат авторите на „Няма страшно“.