Време е.

Има раздели, които… не са.

Думи, които си търсят гласа.

Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,

с поглед във нищото цели недели,

с преки пътеки, подхлъзващо кални,

в празни, напразни, омразни чакални,

пух, прахоляк, перушина ръждива…

Някой остава, а уж си отива.

Някой си тръгва, а спира заклещен.

Тича насън срещу влака насрещен,

и е кошмарно, и не, не сънува.

Срам го е, страх го е и се преструва,

и се стъписва пред прости въпроси,

и като дънер водата го носи,

и свободата е вятър и дим.

Даже на себе си не е любим

и от лъжи има пепел в устата.

Глътва ключа и упреква вратата.

Тази любов песента си изпя.

Тръгвай, спасявай се, доста търпя,

вдигай се, махай се, стига се мота.

Хващай си пътя.

Върни си живота.