Гинко и Детелина

Той живееше от миналото лято.

На терасата.

Имаше листа. Четири. После те станаха ясно жълти. После окапаха.

Това са просто първите ми листа. Ще имам много.

Казвам се Гинко.

Той беше дърво като милиони други дървета от неговия вид, и макар че растеше в мъничка саксия, нашарена с ухилени зайчета, знаеше, че е свързан с гора, с безкрайни светли гори. Беше само на няколко месеца, но можеше да живее век, и повече от век, и под кората му заедно със соковете и водата се движеха спомени и мечти, които бяха негови и общи за всички дървета от вида му едновременно.

Точно когато Гинко оголя, вятърът стана зъл. Минаха месеци с нежен сняг и поледица в малката заешка саксия. Гинко беше търпелив. Той знаеше, че това са просто сезони. Той беше подготвен за всичко.

Но не и за Детелина.



Тя дойде като прашинка, намери си пукнатина в коравата пръст и се загнезди. Нито попита свободно ли е мястото, нито се представи. Беше много уморена. Сви се на кълбо в тънкото си яке и спа непробудно. Гинко се почувства горд.

Нека си поспи.

Стана му смешно, все едно са му дали да подържи бебе.

Пръстта е твърда… нищо, тя спи.

После времето омекна, в саксията сипаха водичка и Детелина се събуди и си свали ципа. Смешното й детско деколте се разгърна и от там бухнаха зелени дантели.

Тези жени… така се раждат, готови да ти завъртят листата.

Гинко толкова се изчерви, че чак връхчето му позеленя.

Детелина излезе от пукнатината и се протегна.

Гинко я погледна от високо и нищо не каза на глас.

Детелина имаше къдрава зелена коса и тънки лилави ръце. Прозяваше се, без да си прикрие муцунката.

Гинко я погъделичка с най-тънкия си корен, а лицето му остана безизразно, все едно гледа нещо напълно скучно в далечината.

Детелина се стресна, а после така се засмя, ситно-ситно и щастливо, че порасна с половин сантиметър само с едно поемане на дъх.

Гинко се почувства толкова голям, толкова безгрижен.

Детелина беше малко глупава. Нейните спомени, като всички детелинкови неща, бяха къси и включваха само жужене, цъфтене и зеленеене.

Гинко я слушаше как говори все едно и също, все за къси, бързи, трепетни моменти, цялата във възклицания и шушкане. Той беше по-бавен, по-уверен, по-великодушен. Обхващаше нещата с погледа си на стогодишно дърво, каквото му предстоеше да стане.

Детелина му беше и дете, и жена. И всичко.

Една нощ, докато тя спеше и на лунната светлина листата й изглеждаха сребристи, Гинко си спомни.

Детелина ще умре.

Малките живеят бързо и умират скоро. За миг соковете спряха да пътуват през стъблото му. После потекоха отново, защото соковете имат разписание и не могат да спират, когато някой се натъжи.

Детелина си спеше, а Гинко щеше да я надживее десетки пъти.

И да й кажа, тя няма да схване какво й казвам.

Гинко разбра, че винаги, когато я погледне, или чуе гласа й, или тя го погали с листо – с онова новото листенце, тя много си го харесва – той ще се разделя с нея. И му се прииска да изчезне.