Бабичка една

С пръсти, изцапани със химикалка,

мила, бъбрива, и смешна, и малка.

Още на пътя отчупва от хляба.

Боже, и тя е на някого баба?!

То е направо дори неприлично -

другите баби изглеждат различно -

повече мрънкат и повече шетат,

щом ги погледнеш – накуцват и кретат,

бабешка мафия от поучителки,

с грохнали кокали, пра-пра-родителки.

А пък ей тази, с палтенцето врабешко,

не е прихванала нищичко бабешко,

вечно заета да ръси вълнения,

смешки и мръснички стихотворения.

Нещо с дантела, на слънцето проснато,

нещо невинно, добро, недокоснато,

хубава мисъл, небрежно изпусната,

в миг неуверен – прехапана устната,

вкусно живее, дори допълнително

иска да вземе. И нищо мъчително,

тъжно, погубено тя не споделя.

Тя си живее в безкрайна неделя.

Смешна и шантава бабичка. Само че

има във нея подскачащо пламъче.

Странна е и я избягват съседите.

Тя сам-сама си поправя повредите.

Внуците идват веднъж във годината.

Тяхната баба за тях е родината,

тяхната малка и весела бабичка,

странна и смешна, и крехка, и слабичка,

бабичка-огън със нейни си навици.

Вечер във скайпа им праща наздравици.

Толкова умна, в добро настроение.

Да e далече си е разхищение.

Плаче на ум, а на глас се шегува

и във един екземпляр съществува.