Костенурката

Костенурката не искаше да идва пролет.

Тя обичаше онова нежно усещане, когато тревичките се пъхат между пръстите на краката й. Устата й примляскваше само при мисълта за сок от млечка, а очите й се притваряха от спомена за пролетно слънце, от което да примре на припек и да пие топлина с цялото си тяло…

Но костенурката не искаше да идва пролет, защото знаеше, че е дебела и грозна.

Тя имаше цял сандък с красиви тънки дрехи, но как да ги облече? Нали ще се види уморената кожа по вратлето й. Нали коремът й ще прелее и ще закрие скъпоценната тока на колана. Нали ще й се очертае шишкавото дупе, нали… Нали всичко!

Костенурката гледаше календара, смучеше къпиново вино направо от шишето, отваряше прозореца да подуши новия свеж вятър, хълцаше дълбокомислено, пак гледаше календара. Загръщаше се по-плътно в палтото си, широко като гардероб, и потъваше в мисли. Да, сигурно е, че пролетта ще дойде, показно красива като пеперуда, натрапчива като щурец, лакома като пчела, жадна за внимание като светулка, ще блести, ще мига, ще си показва

хубавото зелено тяло, ще се гали в листата, ще се съблича, цялата в светлина, ще се потопи в потока, ще се катери по дърветата, съвсем гола, пролетта.

Костенурката отваряше сандъка с летни дрехи, разгръщаше ги и без да ги премери, отново ги прибираше обратно, между стръкове лавандула и тичинки от липа.

После открехваше прозореца и златистите й очи наблюдаваха пришествието на пролетта с чувство на кротка обреченост.