МЕДНИЯТ ГРОШ

МЕДНИЯТ ГРОШ

Турска приказка.

Живял някога в едно село близо до Стамбул дърводелец на име Керим. Златни ръце имал той, всичко умеел – и каруца да ти поправи, и греди за покрив да нагласи, и стол или маса да изработи. А най-много обичал да седне и да си майстори нещо мъничко и красиво, с богата дърворезба, та който го види да ахне.

Ала както често се случва, съдбата пратила на кроткия и работлив мъж зла и проклета жена. Вечно го хокала, че не припечелва достатъчно, вечно намирала за какво да се заяде, та горкият Керим все гледал да си намери работа нейде навън и да се прибере чак късно вечер.

Веднъж Керим надминал себе си по майсторлък. Работил цял месец и направил малко дървено ковчеже за чудо и приказ – лакирано, с лъскав меден обков и инкрустации от седеф и разноцветни парченца дърво. Жена му само сумтяла като го гледала как си губи времето, а накрая викнала:

- Върви на пазара, непрокопсанико, да продадеш туй проклето ковчеже и да донесеш някоя пара у дома.

Въздъхнал Керим, взел ковчежето под мишница и тръгнал към големия град. Вървял що вървял, най-сетне стигнал до пазара. Седнал до една сергия, растлал на земята кърпа и сложил ковчежето отгоре.

Скоро хората почнали да спират и да заглеждат красивата вещ. Не липсвали и купувачи. Един предлагал пет жълтици, друг десет, но Керим искал да види кой ще даде най-много, затова отговарял:

- Благодаря ти, добри човече, но засега ще изчакам. Ела пак след час да се спазарим.

Не щеш ли, пред него застанал някакъв неприятен тип със скъпи дрехи, тънки мазни мустачки и лукав поглед. Огледал ковчежето и попитал:

- Хей, майсторе, колко ще искаш за туй сандъче?

- Не знам – рекъл Керим. – Ти колко предлагаш?

Онзи се ухилил още по-лукаво и отговорил:

- Какво ще речеш да ми го продадеш за един меден грош?

От такова нахалство Керим подскочил и понечил да викне: "Ти луд ли си, бе? Одеве ми предложиха петнайсет жълтици, ти за един грош искаш да го купиш!"

Ала както отворил уста, от езика му се отронило само:

- Ти… ти… ами… такова… добре!

- Е, значи се разбрахме – рекъл непознатият.

Хвърлил на кърпата един меден грош, взел ковчежето и изчезнал в навалицата. А Керим останал да си скубе косата и да се чуди как е можал да направи такава глупост. Не искал и да си мисли как ще го посрещне жена му и какви приказки ще наговори като разбере колко е припечелил.

Сгънал той кърпата, прибрал гроша в празната си кесия, пъхнал я в пояса и тръгнал да се прибира с наведена глава.

Но както вървял, усетил, че някой го опипва изотзад за кръста. Навел очи и що да види – нечия ръка бърникала в пояса му. Сграбчил той крадеца за китката, завъртял се и ахнал като познал онзи същия, с мустачките и лукавия поглед.

Разлютил се Керим. Грабнал един кол от близката ограда и запердашил немилосърдно крадеца. Удрял и викал:

- Ах, разбойнико! Не стига, че ме измами на пазара, а сега искаш и последния грош да ми отнемеш! Ръцете ще ти строша, да не пипаш друг път чужди кесии!

- Олеле, бате, недей! – разпищял се крадецът. – Не ме бий, всичко ще си призная!

- Какво ще признаеш? – строго попитал Керим, без да спира да удря.

- Ами аз, бате… аз от малък съм си крадец, ама все не ми вървеше. Пък веднъж в един хан подслушах разговора на двама пътници. Разбрах, че са магесници и единият се хвалеше, че е направил вълшебен грош. С него можеш всичко да купиш и никой продавач не може да ти откаже. Е, аз ги издебнах и откраднах гроша. От тогава така се прехранвам. Купувам с гроша каквото си искам, после отмъквам парата и след това купувам нещо друго… Олеле, не ме бий, всичко си признах!

Пуснал го Керим и онзи избягал, бършейки разкървавения си нос. А дърводелецът се подпрял на една стена, извадил медния грош от кесията си, огледал го и се зачудил: Вярно ли рече онзи хаирсъзин, или ме излъга за да отърве боя?

Решил да провери. Влязъл в един хан и викнал на ханджията:

- Хей, човече, ще ме нахраниш ли до насита за един грош?

Ханджията ококорил очи и се задавил, сякаш бил глътнал цяло яйце наведнъж. После се напънал и с усилие отговорил:

- Ами… то… н-н-н… ще те нахраня.

Усмихнал се Керим до уши, махнал с ръка и рекъл:

- Благодаря, но май не съм гладен. Ще дойда друг път.

Излязъл от хана и тръгнал из големия град. Гледал ту едно, ту друго и си мислел: Ето, ако реша, мога да купя този магазин. И онази голяма къща мога да купя. Ха! Та аз, ако си поискам, мога и султанския дворец да купя. Отивам и казвам: Добър ден, султане, хайде да ми продадеш двореца за един грош. И той – къде да се дява, ще ми го продаде.

Разсмял се и си рекъл: Не бързай, Керим. Недей да правиш глупости. Такъв късмет се пада веднъж в живота. Прибери се сега у дома, почини си, обмисли добре всичко и тогава реши какво ще си купиш с вълшебния грош.

Така и сторил. Прибрал се у дома, а жена му го чакала и го подхванала още от прага:

- Колко пари взе за ковчежето? Какъвто си глупак, бас държа, че са те измамили.

Въздъхнал Керим, извадил медния грош от кесията и рекъл:

- Ех, жено, жено… Мога ли с този грош да купя усмивката ти?

Поела жената медния грош и изведнъж сякаш слънце огряло лицето й. Сепнала се тя, пък хванала Керим за ръката и занареждала:

- Ох, ама и аз съм една! Мъжът ми се е претрепал от ходене, едва се държи на крака, а аз го разпитвам за алъш-вериша. Влез, миличък, влез да си полегнеш! Подремни малко, а аз ще видя какво мога да ти приготвя за хапване.

Брей, рекъл си Керим, чак такава магия не бях очаквал. Ако тоя грош укроти моята усойница, туй ще е чудо на чудесата. Е, нека засега постои у нея, а утре ще й го взема.

Легнал той и задрямал. Събудил се чак привечер, а като отворил очи, жена му стояла с усмивка до одъра.

- Събуди ли се, скъпи? Отпочина ли си? Хайде, стани сега, да пийнеш кафенце! И баклава съм ти направила.

Седнал Керим на софрата, хапнал баклава, пийнал кафе… и изведнъж трепнал.

- Чакай, жено! Откъде взе кафе? Нали нямахме?

- А-а, купих! – гордо отвърнала жена му. – Минаваше наблизо един пътуващ търговец. И да знаеш, за онзи меден грош ми продаде цяла ока кафе!

Ахнал Керим, скочил на крака и хукнал навън. Ала от пътуващия търговец нямало и следа. Постоял той, потъгувал, пък махнал с ръка и се прибрал у дома. А като видял усмивката на жена си, засукал мустак и си казал:

- Не ми трябва ни магазин, ни къща богата, ни султански дворец. Всичко това не струва и пукнат грош, ако няма мир и любов в семейството.

Тъй Керим изгубил вълшебния грош и до края на живота си останал беден дърводелец, но бил щастлив, защото вече никога не чул от жена си зла дума.