В подготовка за „Хроники на глухарчетата“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ще намерите седмичната ни публикация с откъси от повестта.

~ В следващите редове героите ни показват, че се възползват от всяка възможност за шеги и радост, но в същото време мислят за групата, от която са част, и за това как да я скрепят, за да стане по-силна срещу проблемите, с които се сблъскват. 

– Миро, малко си изцапал

ризата си, колко жалко!

– Мандарини съм излапал

доста повече от малко.

Ето, другите не мога…

– Във беседката да седнем!

– Да се закълнем, за бога!

И на храната да наблегнем! –

Бобо смешно се ухили.

– Как ме зяпнахте учудено!

– Ех, момчета, нямам сили,

толкова сте превъзбудени,

а всъщност, да го кажа честно,

ще е трудно и опасно,

изобщо няма да е лесно

(отсега да ви е ясно)

клетвата да удържите…

– И защо да не успеем?

– Палите се и горите.

– Ще откриеш, че умеем

тайните си да опазваме –

рече Тони. – Хайде, стига!

Не е нужно да разказваме

на някого какво постигаш,

след като веднъж откриеш,

че с група все пак си по-силен

и страховете си ще скриеш…

– И някакъв тъпак дебилен,

не ще посмее да те рита,

защото сам си в махалата

или защото сам се скиташ

в места, опасни за децата –

прекъсна го надъхан Бобо.

– Каквото и да ни се случи –

той замисли се, не много, –

без много труд ще се получи

това приятелство, заричам се,

по-вярно даже и от куче,

по-яко даже от обичане.

Заклевам се пред вас, до гроба,

да бъда верен и лоялен,

дума имате от Бобо.

Не съм велик и уникален,

ръка ви давам, не е много.

– Кълна се! – Миро произнесе. –

Със вас да бъда обещавам! –

и длан към Бобо той поднесе.

– И аз съм с вас и се надявам…

– Макар че ти си поетеса –

не се сдържа отново Бобо.

– Кълна се, стига се намесва!

Да бъда вярна, знам, че мога!

И Тони длан подаде тихо.

– Заклеваш ли се? – пита Бобо. –

Кълнеш се, знам, недей се вкисва,

но не говориш много-много.

Ето, вече сме заклети,

участници в една завера,

в която всеки слаб приет е

и закрила ще намери.

~ Спречкванията между децата в един клас са неизбежни, всяко от тях е личност и иска да бъде чуто. Иска същността му да бъде призната за важна. До какво може да доведе това, ще видите в следващия откъс…

– Госпожо, стана нещо страшно,

поне домът е невредим,

но вчера нашите съседи

кухнята ни наводниха.

Няма загуби, повреди,

но от водата се размиха

няколко тетрадки, даже

учебникът ми още съхне…

– Яна, трябваше да кажеш!

Ще те чуем във четвъртък.

Някой се изсмя, а Яна

кимна само и подсмъркна.

– Наводнение?! За смяна

е къщата ти и главата,

в която само въздух има…

Вземи да слезеш на Земята! –

изсъска първа „кифла“ Ина.

Засмя се и коса заметна.

Тогава се намеси Тони.

– Ще кажа точно и конкретно,

че Ина празни думи рони,

обажда се и коментира

(на всяка манджа мерудия)

неща, които не разбира.

Май тъй проблемите си крие.

Класът притихна. Изумени

важняците едва успяха

да си дадат известно време –

какво се случи, не разбраха.

За миг дори и госпожата

пред бюрото се поспря.

Ина, „феймъска“ позната,

подскочи и се разкрещя:

– Как смееш ти, смешник задръстен,

за мен да правиш забележки?

– Я млъквай! – страшен и намръщен

подвикна Бобо със насмешка.

– Не иска никой да те слуша,

че мозъкът ти е пързалка,

а в тялото си като круша…

– Съобразявайте се малко! –

призова ги госпожата. –

В часа се учи, не се спори…

Но не спираха децата,

всеки някой заговори.

Ина седна и посърна,

замълча и се разплака.

Петя бързо я прегърна,

а пък Петя беше драка.

Тя избълва сто закани

как виновните ще патят,

колко тясно ще им стане

даскалото: „Ще ви млатят!“.

Звънецът би и той избави

от този ужас госпожата.

Петя спря да се разправя.

Навън се втурнаха децата.

Неудачниците смели

със усмивки спотаени

и лица попребледнели

останаха известно време

в кабинета и откриха,

че имат първата победа

като екип. Те победиха.

– Обърква ми се словоредът,

а глад ме гони, много ясно,

но, брат, успяхме срещу Ина!

Справихме се тук прекрасно

и с Петя спорът се размина.

[…]

Но битката, а не войната,

спечелена бе, а далеко,

така далеко са децата

от цялостна, добра победа

над всеки враг с хаштаг „насилник“,

над всеки „вътрешно повреден“,

но демонстриращ власт и сила.

~ Последният откъс, който сме подбрали за днес, ни пренася в една доста позната реалност. Каква роля играе тя за развитието на нашите герои, вижте сами:

Неделя – празен ден, самотен…

Без уроци и домашни,

глави надничат неохотно

през прозорците. И страшно

е навън, защото няма

деца пред блока да играят.

Площадката така голяма

сега изглежда. Всички знаят,

че в блока има „положителни“

семейства цели, в карантина.

Стоят си вкъщи, задължително,

че полицай ако намине

и не открие „задържаните“,

едва ли ще се справят с глобите.

Щом кажат: „Вкъщи ще останете!“,

дори да са сгрешили пробите,

стоиш и чакаш да премине,

защото всичко преминава

и пак небето ще е синьо,

а споменът ще забавлява.

Така е, кой не се шегува

с нещастия преодолени?

Такъв човек не съществува

и няма как, във наше време.

Яна размисли и написа

най-дългото си извинение –

за Ема, даже го подписа

с „гиф“, изразяващ притеснение

и срам. Но знаеше, че може

без прошка дълго да остане.

„Ще чакам, ако се наложи!

Накрая може и да станем

приятелки, какво ни пречи?“ –

така си каза и зачака.

Ема изпрати ѝ човече

усмихнато и я разплака.

После обясни подробно,

че е простила и че чака

резултат от трета проба.

– Бях съвсем сама, а в мрака

на нощта се ужасявах.

Не може никой да ме вижда

и на чудо се надявах…

– Знаеш ли, че ти завиждам –

каза Яна. – Даже исках

и аз във болница да вляза.

– О, недей поема риска!

Оказва се, не е зараза,

а тежка, яростна простуда –

пневмония обикновена…

Лежа си тук, сама се чудя,

нали сме в „извънредно“ време,

прокашляш ли, и си с „корона“.

Да знаеш, че не е така.

– Държах се с теб като от „трона“

Разбирам го едва сега.

По-скоро да си с нас, в тайфата!

„Короната“ ще си замине,

Ще искам прошка от децата.

Все пак учебната година

единни трябва да завършим.

– Така е, Яна, ще се справим,

всеки своето ще свърши,

а разпрата ще я забравим!