В подготовка за „Хроники на глухарчетата“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото ни издание е колективната повест в стихове „Хроники на глухарчетата“ на клуб „Светлини сред сенките“:

Искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали са жертва на насилие в училище, или намират сили да се справят с „феймъсите” и „важняците” – или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи под формата на задружна история?

Може би ще ви е интересно и това как самите хлапета приемат дистанционното обучение. Как се справят с пандемията и дали всичко това ги променя към добро или ги прави лениви и безотговорни… А може би всички заедно, автори и читатели, ще научим нещо важно от тази книга.

Може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
да ви включим в  По-желалите  – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта, които Кал е избрал и представил по много вдъхновяващ начин.

~ Как ни свързват различията?

Тони първи се обади:

– Знам защо сме се събрали.

Яна права е за мен,

че съм много притеснен,

знаете го, то се вижда –

за ученето ме обиждат.

Всеки с мен се подиграва,

никой май не проумява,

че за мечтите ми големи

трябват труд и много време.

– Че какви са ти мечтите?

– Засега остават скрити! –

рече Тони и отсече:

– Но ще стигна аз далече.

Знанието дава сила.

– Знание ли, майко мила!

Баба казва, че храната

дава сила на децата. –

Бобо се почеса нервно.

– Стига, хич не е модерно

да си тромав и дебел!

– Миро, май си много смел?!

Да се сбием за проверка!

– Спрете! Просто ще изперкам,

докато се разберем.

Знам го, някъде съм чел,

че щом сме толкова различни,

а пък съвсем не сме безлични,

ще сме група много здрава

и каквото ще да става,

ще се справим със проблемите.

Мисля, че си губим времето

в спорове и препирни.

Всеки слабите страни

може тук да си разкрие,

а по-силни ще сме ние,

слабостта си щом признаем.

Трудно е това, но зная,

че ще ни помогне много.

Ето, да започна мога

с нещо много унизително.

Да е ясно предварително,

че няма да ви споделя

кой ми причини това.

Зараства трудно тази рана.

Не искам и клюкар да стана.

Бях хлапе във трети клас,

по-слаб и дребен съм от вас,

трябваше до магазина

да ида. Пробвах, без да мина

край бандата от махалата,

все побойници признати,

но ме спипаха и биха.

След това ме унизиха –

гащите ми те събуха.

Виках силно и ме чуха

чак в съседните квартали…

– О, и с мен едни нахали

постъпиха като вандали –

Бобо себе си ожали,

заразказва, без да чака:

– Биха ме и мен и плаках,

но ми вкараха в устата,

(да им имам номерата!)

някакви боклуци лоши,

край блоковете, от коша,

щото всичко съм изяждал

и на всички съм досаждал.

– Е, и аз ще си призная,

малко кофти, че накрая,

без да ща, се осмелявам,

затова не обещавам

да съм ясен и конкретен…

– Миро, вечно си кокетен! –

Бобо захихика тихо.

– Срамовете си не скрихме,

Нито Тони, нито аз.

Как ще те е срам пред нас?

– Не съм бит, ни унижен,

просто съм осиновен.

Всички в махалата знаят,

те отдавна не желаят

с мен изобщо да общуват,

на заети се преструват –

изстреля Миро и замря,

целият почервеня.

~ Надолу просто си представям нашата звездица в ролята на Яна. Тя плаче също тъй… и също тъй си мечтаем да си намери добри другари – дето ще са заедно не само в игрите.

Кратка радост, а след нея –

математиката вечна.

Всеки тих е и не смее

никой да прокашля вече.

– Яна, учи ли със Тони?

Стани пред всички и кажи.

Хайде бързо, без фасони –

учителката нареди. –

Шанс ти давам да поправиш

двойките си с две задачи…

– Но, госпожо, аз забравих…

– Без да спориш, без да плачеш,

бързо идвай на дъската!

Яна стана и заплака,

и се втурна към вратата,

и избяга, без да чака

подигравки, коментари.

Виновна беше и го знаеше.

Намерила добри другари,

за ученето тя нехаеше.

– Трета двойка ще получи,

отсъствие и забележка,

и ако не си научи,

не реши ли утре нещо,

родителите ще потърся.

Предай ѝ думите ми, Тони!

Момчето тежко се навъси.

– За ден единствен как ще смогнем?

Госпожата го изгледа.

– Колко време ти е нужно?

– Седмица, за да огледаме

кои задачи са ѝ чужди

и с кои ще се оправи.

Изведнъж подскочи Миро:

– И аз мога да добавя

едно рамо, но намирам

невъзможно и без смисъл

да бързаме, за да успеем.

Две тетрадки съм изписал

задачите да овладея.

– Решено! – каза госпожата. –

Седмица и я изпитвам!

Да си събере главата,

в коридора да не скита…

Хайде, Миро, доведи я,

че няма цялата година

за тази точно разправия.

Излезе той. В класа мнозина

зашумяха, забърбориха.

Госпожата се ядоса.

– Тихо! Стига сте говорили!

Отворена съм за въпроси.

– Защо, госпожо, позволявате

на тази шматка да отлага?

– О, Петя, виж се и надявам се,

тогава няма да нападаш! –

извика Бобо, а пък Тони

ръка повдигна първо плахо.

Петя дума не пророни,

Тони ръката си размаха

и госпожата го видя.

– Какво ще кажеш, нека чуем!

– Ами единствено това –

в живота неконтролируем

шанс когато ни дадете

да се научим и поправим,

ще сторим, щем, не щем, и двете,

дори сами ще се заставим,

защото шансът задължава…

– А кой желае да е длъжен?! –

извика Бобо, без да става. –

Нали така, да се не лъжем!

(…) Класът, важняците, мълчаха,

никой дума не обели.

Изглежда бързо осъзнаха,

че нито важни, нито смели,

а само глупави били са,

защото лесно се напада.

Животът двойка им написа,

пресече пошлата наслада

от чуждото тегло нелеко.

~ Познайте дали това не е истинска случка:

Но учениците нехаеха,

в самия час игри играеха,

говореха във всички групи

и вече всеки беше в кюпа.

Отличници и хулигани

отказваха да стават рано,

в часовете съкратени

за уроци няма време.

„Това – да учим виртуално,

забавно е и уникално!“ –

Яна, в групата написа.

„Даскалът по ЗИП хартиса“ –

писа Бобо с „Ха!“ накрая.

„Бобо, ще те порицая!

Ти ли „мютна“ господина?

Няма да ти се размине!“ –

с „капслок“ му отвърна Тони.

~ Частта, в която новосформираната група отблъсва „твърде странната“ Ема, е ключово напомняне, че никой не е ваксиниран срещу големеенето и племенните принадлежности. Ех.

~ И ако някой още не е разбрал:

А всички заедно да знаят,

че колкото и да мечтаят,

без помощ, без ръка и рамо

мечтите въздух ще са само.