Тревата ли?

Снощи в Стара Загора бяха Виолета Христова и Камелия Кондова.

Срещата с тях беше в 17,30, още по светло.

Мисълта ми се отклонява към снега, таксито и движението по улиците в условия на пухкавост и коли, паркирали и от двете страни, но не за това искам да говоря.

Закъснях, но изтървах мъничко от началото само.

Камелия, Виолета, Камелия.

Я, и двете имат имена на цветя. От около двайсет години помня наизуст едно стихотворение на Камелия, в което има такъв стих: „По думите познавам, премълчаните, че с името ми цвете си наричал."

Те стояха до една малка маса.

Имало едно време една малка, малка маса, на масата имало една малка, малка лампа, а край лампата имало две големи, големи поетеси.

Когато Виолета взе микрофона, лампата осветяваше само половината от лицето й, микрофонът хвърляше сянка върху устните й, и тя имаше две лица, едно тъмно и едно светло. Едно щастливо, и едно тъжно. С тази равномерна изкуствена светлина, която ни облива отвсякъде еднакво, ние сме забравили за сенките. Пикасо е рисувал такива сенки не защото е имал повреда в зрението, а защото светлината тогава е била жива и е трепкала.

   

Стиховете на Виолета Христова са топли и меки, с влага в тях, като тесто, което е оставено да втасва на топло, и ти ги чуваш и ги виждаш готови и хубави, но те продължават да бухват и да разгъват ароматите си в ума ти. Около думите почти видимо съществуват още думи и още значения, които ти се причуват. Уж не са написани с мастилото, а със сигурност са там. Някъде в ъгълчето на окото си ги виждаш, но не е ясно дали това не са твоите думи, дошли да посрещнат нейните и да ги поздравят (да си допрат антенките като мравки на пътека). А може и сълза да е. Твоя сълза ли, нейна ли – все вода от световния океан.

Виолета пише тихо, а поражда въодушевление. Натъжава те, а пък ти поникват крилца от радост.

Виолета е като хубава щастлива поляна, по която цъфтят тъжни цветя.

А пък Камелия прилича на дружелюбно синеоко бебе, което мята светкавици.

И те снощи бяха при нас! На крака ни дойдоха.

Казаха много, но можеше още.

И ето, сега се налага да си го разказвам и да си го доизмислям.

Дано да дойдат скоро пак, пак.

Остро

Порязах си небето

и потече дъжд -

червен или ръждив, или отчаян,

а изгревът не светеше и залезът не топлеше,

сърцето ми бе мъртво от вълнение.

И любовта като небесна риза 

развяваше ръкави над пустинята 

за сбогом на случайните оазиси,

в които се превърнаха годините.

Целунах те, преди да стане тъмно

и мокра, и пияна от видяното,

не искам вече никак да си тръгна

дори небето да е цяла рана…

Не искам утре пак да се разлистя

под чуждо име и във чужда риза.

Ще ти родя деца като мъниста,

ще ти запаля залез като изгрев.