„Жажда“, Амели Нотомб

 

Преди съм чела други книги на Амели Нотомб, главно защото Таня от Хеликон ми ги е препоръчвала, но за пръв път съм толкова дълбоко впечатлена.

В „Жажда“ няма нито едно случайно или слабо изречение. Възприемам я като поезия от край до край, като пречистена субстанция, концентрат от език и смисъл в пълно единство. Думите са толкова добре запълнени със смисъла, вложен в тях, че ми напомниха за лодките, с които хората от векове прекосяват морета и океани – лодки само от дърво, без нито един гвоздей, всяка част вклинена в съседните по такъв начин, че тя става неразрушима.

Преводът е на Светла Лекарска – точен и красив български език, изящни изрази с много нюанси и дълбочина, звучи естествено и ясно, и нежно.

Сюжетът е съвсем прост – часовете преди и след смъртта на Исус Христос, разказани от негово име, от първо лице. За всеки друг сигурно това би била твърде самонадеяна, неизпълнима задача, но Амели Нотомб не е никой друг освен себе си. (Радвам се, че на предната корица на българското издание на „Жажда” по изключение не е нейното лице, хич не го харесвам. Погледът й е такъв, че не ми се иска да държа книгите й вкъщи. Но пък сигурно трябва да имаш точно такива очи, за да видиш, каквото вижда тя.)

Разказът на Христос е възхвала на тялото, на радостите, които животът на тялото носи. Повечето разсъждения са точно през телесните усещания, и макар че става дума за умирането и смъртта, това е книга, пълна с радост.

Утешителна книга. Мисля, че ще я чета пак, когато ми е много страшно.

Знам на кого ще я подаря.

И много красива.

Съблазнявам се да извадя някой цитат, но макар че е написана афористично, мисля, че извън контекста си тези елегантни фрази ще значат нещо съвсем друго.

Все пак. Ще се опитам да избера няколко забавни и проницателни изречения. Има прекрасни думи за любовта, за насладата, за смъртта, за родителството, за Бог, но вие ще си намерите своите думи, когато я прочетете.

Загадката на злото е нищо в сравнение със загадката на посредствеността.

– Обвиняеми, имаш ли нещо да кажеш? – попита ме той с вид на интелигентен човек, който се обръща към себеподобен.

Защо да лъжа – тези чудеса наистина бяха мое дело. И противно на свидетелските показания те ми струваха безмерни усилия. Никой никога не ме е учил да правя чудеса.

Хората с основание се оплакват от несъвършенствата на тялото. Но те са обясними. Кой би пожелал къща, проектирана от бездомен архитект? Човек успява най-добре в това, което е негово ежедневие. Баща ми никога не е имал тяло. При такава липса на опит мисля, че се е справил прекрасно.

Странна жена е майка ми! Хем би искала да съм нормален, хем да правя чудеса!

По-късно размислих и вече не харесвах тези чудеса. Те подмениха това, за което бях дошъл. Любовта вече не беше безпричинна, а трябваше да служи за нещо.

Няма да се уморя да повтарям – да имаш тяло е най-хубавото нещо, което може да ти се случи.

Тези цитати са от началото на книгата.

Понеже я прочетох преди малко, вълнението ми е още е много силно. Няма сега да разлиствам нататък.

В момента часът е 18,35, след малко ще започне да се поразхлажда, ще отида до езерото и ще я прочета пак на някоя пейка. Ще се наслаждавам, че съм седнала на хубава пейка, ще гледам отражението на облаците върху повърхността на водата, ще слушам вятъра в листата и тихичките звуци на патиците, кученцата, които тичат, и другите птици, които летят, ще пия вода, ще държа книгата в ръцете си, ще чета, ще се наслаждавам.