Маските (16)

16.
Минало беше повече от седмица. Яса не броеше дните, а времето не й стигаше да запомни всичко и да опознае. Витус й идеше прекалено свенлив, Лола определено я ухажваше. Останалите мъже и жени бяха твърде заети с занятието си да търсят артифакти, един с друг или със себе си.-Не знам как да разпознавам ценното – рече Яса.-За това си прикрепена към Витус. Той горе-долу вече свикна. Не, че не пропуска или не носи някой друг боклук, но не като в началото. И ти ще свикнеш. -Какво ги правите? -Не виждаш ли – Лола преброди стаята със сочещ поглед – майсторим с някои неща други: от които имаме по-голяма необходимост, така и времето минава и вместо да губим разсъдък – развиваме го; всяко ново умение е въздух за интелекта...Яса се засмя.-Нещо смешно ли казах? – попита учудена Лола.-Не. Не. Просто не съм свикнала да ми говорят така. Толкова е интересно. -Други неща са ни жизнено важни – върна се Лола на въпроса, който не беше изчерпала. – Лекарствата, примерно. Обезболяващите, дезинфектантите и превързочните материали са от първостепенна важност, но за добрата работа всеки е длъжен да приема витамините и стимулантите, които му се полагат.-А веселите хапчета?-В началото ти се полагат и от тях. Докато свикваш да живееш без маска. После: ще трябва да си ги заслужиш. -Трябва ли?-Разбира се, че трябва. Веселите лекарства не достигат, а са полезни само докато употребата им е ограничена. -Имах предвид друго: трябва ли да свиквам без маска. Лола въздъхна. Стисна в шепи ръката на Яса, погледна я в очите.-Никой няма да те принуди, но смисъла да сме тук е да се освободим. -Да се освободим?-Да. Да се освободим. Но Яса...попита ме, какво правим с артифактите, а както я подкарахме никога няма да успея да ти отговоря: имаме си канали за да ги изнасяме. Навън. -Това не е ли?Лола вдигна рамене.-Честно казано: не знам. Чувала съм, че отдавна няма престъпност, че никой не е осъждан...-И аз го чух.-Но това, което вършим и на теб не изглежда да е съвсем редно.Яса вдигна рамене. -От три години го върша, но и аз знам колкото теб. -С какво ви плащат?-Със сигурност, Яса. Има си официална група Къртици. Това, което вършим, трябва да вършат единствено те.-Разбрах го. -Но от Щаба пазят и нас. С това ни плащат артифактите. Ценят...ще научиш какво, но трябва да свикнеш без маска.-Нали нямаше да ме принуждава никой.-Не те принуждавам. Това, което ценят в Щаба не можеш да оцениш без маска.-Защо?-Трудно ще ми е да ти обясня. Трябва да успееш да живееш без маска.-Мога го.-Всички си мислим така, докато не опитаме. Тогава разбираме какво е. -Виж...Не мога да си показвам лицето. Няма да стане! Това е...-наклони засрамено глава, искаше да го изиграе. Мислеше си, че се преструва, но взе да чувства свян, истински – Не мога да го направя.Лола се засмя. -Няма да откриваш лицето си, тиквичке. Не е необходимо. Тук имаме други маски. Само плат, напълно безобидни са, но крият лицето не по-зле от твоята. -Наистина ли?-Имаме и други маски. Те крият даже по-добре, а са и красиви. Ще ти харесат. Много ще ти харесат. Карнавални маски. Истински лица от приказките. Само ми кажи и ще слезем до онзи склад.-Наистина ли!-Да. Не искам да разголвам лицето ти. Как изобщо си го помисли! Но маските, нашите маски. Нашита социални маски. Те не просто крият лицето. Знаеш ли какво е Глобалната мрежа?-Съвършения глас.-Чувала ли си някога глас?Яса се зачуди на въпроса й. Звучеше някак нелепо. Всички знаят, че Глобалната мрежа е съвършения глас. Учат го в училище.-Чувала ли си някога глас! – повтори въпроса си Лола.Яса вдигна рамене. Май беше чувала. Беше в деня преди да навърши тринадесет. Преди цикъла и атавистичното лице в огледалото. -Ти си силен, ти си с нас...С нас си силен, не без нас...Ти си силен, ти си с нас...-Какво, какво! – възкликна Лола.-Като, че ли това чувах. Беше хоров глас. -Като, че ли? -Да, не съм сигурна.-И аз си помислих така. Глас...хм, може и да има. Никой не знае. Но не това е важното. Маските ни свързват. -И без маска съм в Глобалната мрежа.-Да. Да, но...За известно време. Маската е напоена с опиат. Това вещество има свойството да стимулира емпатични и леки телепатични способности; чрез тези способности сме свързани. Без да го съзнаваме в по-голямата част от времето. Персоналните ни сигнали са слаби, твърде слаби. Не можеш да получиш моя или на когото и да е било мисъл и да я разбереш. Нито аз да получа твоя или на когото и да е било мисъл и да я разбера, но сигналите ни се събират в едно общо чувство...-...което ни поглъща докато сме в Глобалната мрежа. Лола кимна. -Когато останеш без маска, първото, което започва да те измъчва, това е чувството за изолация. Чувстваш се като дефект във всемирното мълчание. Денят може да е ярък, но ти се струва, че бродиш в сумрак. Питаш се, дали те има. И само болката, разкъсва въпроса ти на отговори, които не разбираш, а болката се изостря – става физическа. Изгаряща. Непоносима. Отчаяние...Но научиш ли се да живееш без Глобалната мрежа, вече си себе си. -Свободата. -Това е началото й. -И без това начало няма да позная онези артифакти, които Генералите в Щаба ценят. -Няма да разбереш какво ценят, но това е най-малкото, от което ще се лишиш. Защото те ценят красивото, наред със святото, наред с порочното и...по-порочното. -Какво е?-Книги, филми, картини, статуетки, стари фотографии. Кажи, прочела ли си книга до край? -Аз...да, прочела съм. Няколко. -Не си, Яса. Гадала си някакъв текст.-Чела съм „Книга за джунглата”, „Пикник край пътя”, „451 градуса по Фаренхайт”.-„451 градуса по Фаренхайт”?-Да, да. Има такава книга. -Да, де. Е, какво си мислиш за нея? Има ли смисъл да се горят книгите?-Честно да си кажа...Няма. -С маските, наистина: няма. Глобалното усещане поглъща чувството, което изпитваш докато четеш. -В Щаба харесват книги? – недоверчиво попита Лола. -Не само. Казах ти. Но трябва да прочетеш поне една книга без маска, за да ме разбереш.Не. Не. Сигурно е луда. Сигурно се полудява без маски. Не можеше да е така. Нямаше логика.  Всички казват колко е хубаво да се чете, но никой не обича. Мрежата хвали четенето и милион умове помагат да собствения ти ум да разбере нещо, на което иначе е неспособен.Без мрежата изобщо не би дочела онези книги.-Какво е това?-Разкази – рече й Лола. – Авторът им е Робърт Шекли. Започнеш ли да издържаш шест часа без маската. Имам предвид социалната маска...-Социалната маска?-Да. Така ще наричаме вече, маската, която ти е била задължителна, досега. -Когато започна да издържам шест часа без нея?-Тогава започни да четеш тези разкази. А сега – Лола я хвана за ръка, погледна я. Очите й се усмихваха – Да отидем да ти изберем маска. Друга маска. Колоритна. Каквато би ти отивала.  И двете се засмяха. -Избери своята маска – рече Лола, - защото избереш ли я, тя може да се окаже лицето,  което си изгубила.