Искам да разкажа за Орлин

Намерих у дома снимка на Орлин Дянков и това ме върна години назад. Облъхна ме едно настроение, което се задържа наоколо с дни и ето, ще го споделя, не е много, но може би е важно за някого.

Ето я снимката.



Искам да разкажа за Орлин, но спомените ми са откъслечни и малки.

Единият спомен е тържествен и смешен.

Октомври 1989, награждаването на конкурса „Ханчев" е в Профсъюзния дом, аз съм облечена с един много голям бял пуловер, на всичкото отгоре косата ми е наелектризирана от него и ми лепне по лицето, гъделичка ме и ми влиза в устата, докато рецитирам. „Качете Добротата на мотор… и ще я заобичат всички пънкове, ще я целуват нежните хипари…" Свършва официалната част и при мене идват Орлин Дянков и Робърт Леви, единият висок и светъл, с конска физиономия, другият ситен-черен като боровинка, и ми казват:

– Ние сме двама нежни хипари и идваме да те целунем.

*

Вторият спомен е от лятото на 1990. Пролетта и лятото.

Тогава вече всички бяхме нежни хипари. Едни хора пътуваха на стоп, бяха се спрели в Стара Загора… Смътно ми е, лятно и напрегнато. Имаше една къща в село Хрищени, на дядото и бабата на някого, в която имаше безкраен купон. Бях там един ден, лежах на един хамак в двора. Готвихме някакви картофи.

Орлин беше там, той ме заведе.

В Стара Загора, седяхме на тревата в градската градина.

Пяхме песни на улицата, точно пред Универсалния магазин, и хората ни даваха стотинки. Събраха се една шепа пари в шапката. Колко се разочаровах, когато тези, които щяха да продължат на стоп, ги разделиха и си купиха цигари. За това ли беше?!

Имаше една снимка във вестник „Септември" на тази батална сцена – млади хора пеят на улицата. После, когато стана… това с Орлин, отидох да поискам снимката в редакцията, бяха минали месец или два, но фотографът ми каза, че не може да я намери. Днес прерових течението на вестника за 1990 (машина на времето, твоето име е Библиотека!) и я намерих, разбира се, качеството е напълно ужасно – броят на вестника е от петък, 20 юли 1990…



Веднъж бяхме в градинката пред закусвалня „Берое" и пиехме бира от бутилките (колко упадъчно, колко вълнуващо). Орлин се сби с един мъж, който каза нещо обидно за нас. Размениха по един удар и половина, той скъса ризата на Орлин, очилата му изхвърчаха. Видя ми се много грозно.

Орлин рецитираше стихотворения. Имаше едно, „В днешно време не разстрелват поети, а ги вкарват в една празна зала и им казват: „Четете, момчета!"

После всички си тръгнаха.

После казаха, че Орлин си е отишъл.

Цялото нещо, разказано с думи, е едното нищо без онова чувство за привлекателна, заразителна необикновеност, което Орлин създаваше с присъствието си. Нещо като мъха около прасковата и въздуха около Земята.

Но аз не мога да го изразя, затова ви се извинявам за глупавия си опит да го направя.