Какво казва Марин

*

Преди няколко години, когато още живеех в София и четях ревютата за книги, писани от Марин Бодаков в „Егоист", дори не ми е хрумвало да си помечтая, че той би могъл да каже няколко думи за моя книга.

И то какви думи! 
*






„Ако не говоря за пейзажа/ и за всяко срещнато животно,/ ще ми се наложи да разкажа,/ колко ми е тъжно и сиротно", шеговито признава последното стихотворение на Мария Донева. То огрява книжка, съдържаща чисти, прости, уютни и всъщност обичливи стихотворения. Книжка на сладките предчувствия. „Магазинче за обли камъчета" предизвиква щастие, защото обещава, че сезонът ще се смени – и всичко ще е по-хубаво, дори още по-хубаво. И стихотворенията й предизвикват щастие, защото не лъжат. Мария Донева пише извън модите, извън диктата на времето, пише задушевно – неща, които ти се прищява да си препишеш на ръка, като самотен ученик. Вложената в тях човешка добрина напомня за света на първомайстора Валери Петров, чиито рими спяват хармонично света ни, свят мъничко тъжен, но вече подреден и очовечен именно от поезията. Закачливостта й напомня за пакостливата мъдрост на Виктор Самуилов. А просълзяващата песничка „Буболечка", посветена на бабичката, за която „хапчетата са сметало/ и отмерват часовете" е посестрима на „Баба" на Екатерина Йосифова… И въпреки това, Мария е неподражаема. Тя вярва, че стихотворението е като бебе, сложено в кошница и пуснато да плава по вълните. И вече всичко е в ръцете на човека, който ще го види в прилива от гласове, ще го спаси от живите вълнения на мъртвите езици, ще вложи своя смисъл в звуците и ще ги направи думи. Наскоро попаднах на статус във фейсбук, според който „едва ли има по-зареждащо нещо от тичащите към училище деца една минута след звънеца". Има, има – новата стихосбирка на Мария Донева.
*

Марин Бодаков, „Култура"