За галактическите музеи на цивилизациите и някои практически съвети за ползата от нефта в други светове

След края на неприятелския артилерийски огън, ушите на Мунбър, освен че пищяха, бяха пълни с парчета хоросан и кал от разбитите стени на форта. Вражеските щурмоваци скочиха на крака. Мощен вик „Ура-а-а!“ накара черепната му кост да изпадне в резонанс, а опърлените косми на ръцете му настръхнаха. Задушлив дим напълни дробовете и той започна да се дави. Преви се на две и пяна закапа по гърдите му. След миг събра сили и вдигна глава. Патроните в револвера бяха свършили и той ядно замери с него знаменосеца на противника, който се препъна в него, но продължи да  напредва, развявайки ненавижданата от Мунбър цветова комбинация. Тренираният му за такива ситуации мозък взе решение – тактическо отстъпление. Скочи на крака, в израз на превъзходство потупа гърдите си срещу щурмоваците, обърна им гръб и се втурна на прибежки към изхода на горящото укрепление. Огнените езици подкастриха веждите му, плъзнаха по бузите и врата,някак намериха отвора на яката и нахално се спуснаха по превития гръбнак, за да опарят генералския задник. Това даде допълнително ускорение на храбрия воин и той на четири крака се озова до изхода. Бронираната врата се бе зачервила и вече беше стигнала подходяща температура за печене на телешки стек. Резето бе огънато, провиснало в двата си края като мустаците на древен китайски мъдрец и вече бе започнало да се топи.Самият Мунбър се беше озовал върху купчина от горещи железобетонни отломки, но това не бе пиедестал. В ушите му засвири симфония от звуците на летящ и куршуми. Зад гърба му стената от остри щикове напредваше с бързо темпо. Изправи се на два крака и се залюшка, хванал с ръце главата си. Само да имаше начин да потуши пламъците или някак да отвори вратата… Къде ли се намираха проклетите аварийни изходи? Пред очите му изникна червения цвят на табелата с инструкцията за пожарна и аварийна безопасност. Тъкмо навреме! Размаха ръце като вятърна мелница и поразбута дима. С опакото на мундира си забърса очи, а после и полепналата пепел по табелата.

„Уважаеми войнико, ако едва сега четеш тази инструкция, вече е късно и сигурно си изгорял в пожара. Всяка немарливост води до непредвидени усложнения. Да беше прочел инструкцията навреме!Подготовката е условие за оцеляване и трябва да знаеш това. Но ако все пак не си в това положение и желаеш да научиш как да действаш по време на пожар във форта, заповядай в щаба,  за да се запознаеш с нея.  Кабинет 142 – етаж 4, всеки вторник и петък от 14 – 16 часа (месец  август сме в почивка).

П.С. Пък мога да ти покажа и някои неписани хитринки в такава ситуация.

Началник на противопожарното ядро към Генералния щаб – цивилен съветник Харгриивс“.

– Харгриивс! – ревна Мунбър и отметна завивката от себе си. Седна в леглото и пусна крака на пода, където „от раз“ уцели отвора на чехлите. Сърцето му бе напът да изхвръкне през залепналата от пот пижама. Той се хвана за гърдите и колебливо се заозърта.Едва осветения циферблат на часовника показваше петнадесетина минути след три. Пожарът, щурмоваците, острите щикове и пищящите около ушите му куршуми, останаха в друго – нереално измерение. Сграбчи предницата на пижамата си, разтвори я и плахо плю в пазвата. До себе си чу равномерното похъркване на Гертруда. Мунбър ядно я сръчка с показалец. Тя се размърда и хъркането спря. Той бързо легна, обърна гръб на жена си и се зави презглава, притихнал в ембрионална поза. Сърцето му постепенно влезе в ритъм и позаглъхна. „Само да ми се мерне тоя всезнайко, Харгриивс!“ – прехвърча през започналия да работи в нощен режим мозък. „А може би наистина трябва да се отбия в кабинет 142 – етаж  4“, бе последната му мисъл, преди сънят отново да го приласкае в прегръдките си.

Пук! – чу тих звук в просъница.  Отвори очи и съзнанието му започна да се прояснява. Погледът му зашари по тавана, нов полумрака не откриваше нищо. Без да движи тялото си, започна да извърта главата сии от това го заболяха жилите на врата. Мъчението обаче имаше ободрителен ефект. Сгушената на кравай Гертруда грееше стъпалата си в хълбока му и все така не помръдваше.

Храс! – звукът бе прекалено близо.  Като че някой бе проникнал в дома му.

Седна в леглото и внимателно избута назад стъпалата на жена си. Пресегна се,отвори чекмеджето на нощното шкафче и вкара ръка вътре. Напипа дръжката на револвера, а това бе всичко, от което имаше нужда в тази крайно напрегната ситуация. Следващите му действия бяха подбрани и професионално изпълнени, чак до стисването за гърлото, или каквото беше там, на промъкналия се в кухнята на дома им нашественик.

– Когато го отворих, как се казва това… капачката на бурканчето, направи „пук!“ – изскрибуца яйцето-преводач, оставено на масата. – Пусни мене!

В здравата ръка на Мунбър се гърчеше онзи извънземен натрапник със сребрист прилепнал костюм, посещаващ планетата им от време на време. Съществото държеше едно от приготвените от Гертруда бурканчетата с боровинково сладко и вече бе успял да напъха вътре цял сноп от тънки пръсти. Генералът пусна гърлото или каквото беше там, на пришълеца, сграбчи яйцето-преводач и тъкмо да кресне нещо в него, се сети за спящата само през две стени Гертруда.

– За тебе няма ли уважение към заслужения отдих на двама видни граждани? – прошепна в него. Яйцето-преводач засвири като комар и върна отговор:Повтори, че не се чува!

– За тебе няма ли… – прогърмя Мунбър, но бързо овладя гласа. – Слушай, какво правиш по това време у нас?

Яйцето-преводач този път трябва да бе чуло, защото пришълецът заскърца в отговор.

– Взимам образец.

– Ще ти дам аз един образец!

Чуждопланетянинът извади полепналите в сладко пръсти от бурканчето на Гертруда и ги навря в дупка в долната част на лицето си.

– Готово. Образецът е получен – погали със задоволство прилепналия си сребрист костюм.

– Ти малък …! – наду бузи Мунбър

– Значи така – продължи пришълецът. – Седя си аз и наблюдавам на монитора прекрасния цветови оттенък на пръстените на супернова, когато при мен нахълта Къцокъл. Знаете го – шефа, и вика, Перицмех, транспортирай се веднага при земляните, че пак ще изпуснем да документираме поредния край на цивилизацията им.

– Стой! – ревна Мунбър – Ама как така? Ние не сме в края!

– И аз това казвам, ама Къцокъл не чува. Пита ме, колко пъти ви спасявах. Пък аз му ги изброих – вдигна ръка и показа четирите си тънки пръста – На, викам, толкова.

– Стига бе! – изписка Мунбър, но бързо снижи глас, за да не разбуди Гертруда – Така повече не може.

– Същото вика и Къцокъл – продължи да нарежда създанието от космоса с име Перицмех. – Така не може. Остави ги, вика, сами.Не им помагай, пък да видим докога ще изкарат.

– А! – зяпна Мунбър и започна да разтрива гърдите си през памучната пижама. – Къцокъл ли така каза?

– А ти не се мотай, казва още Къцокъл, ами спешно документирай последния им стадий на развитие, че да попълним витрината им в Междупланетарния галактическия музей на цивилизациите.

– Нищо няма да документираш! – изпъна тяло Мунбър.

– И ще изкарате още време?

– Как няма да изкараме, та нали затова сме разумен вид.

– Е, да де, ама преди вас и други така разправяха, пък … – не довърши пришълецът.

– Ние сме уникални пък.

– Достатъчно, за да се справите и с тази криза? – недоверчиво наведе глава Перицмех.

– Аха – отвърна Мунбър. – Дори се и готвим за всякакви варианти.

– Е, може и така да е, гледам преговори сте започнали някакви. То по-скоро караници, ама нали поне си говорите помежду си.

– Така е – гордо потвърди Мунбър. – Говорим си.

– Със силата на оръжията – добави Перицмех.

– Какво стана с онова куче, йоркширеца, което отнесе миналия път? – сети се да попита Мунбър, колкото да отклони темата. – Нашият президент си го търси?

– А, онова нещо? Отнесе половината пръст на Къцокъл, после събори и разби на парчета най-старата запазена ваза от периода на малатийския владетел Фрофр –двайсет и шести, заедно с праха на самия Фрофр – двайсет и шести. После се покри някъде.

– И?

– За да избегнем дипломатически скандал, направихме дубликат на вазата.

– А праха на този Фро … Фро … ?

– Събрахме с метлата каквото бе останало неразпиляно от вятъра, а количеството допълнихме с лунен прах.

– Имате вятър?

– Обичайно е около четвърта степен по скалата за циклони на вашия Бофорт.

Мунбър изсумтя и скри ръката си, все още стискаща револвера зад гърба си. Не си представяше как се мете по време на циклон с ураганен вятър от четвърта степен, но и не желаеше да знае.

– Но се обзалагам, че нямате авариен план за напускане на дома ви в случай на планетарен катаклизъм, а той може да се случи всеки момент – упорстваше Перицмех. – Къде ще се денете тогава?

– Напротив, готвим се – в съзнанието на Мунбър се появи пожарната табела на Харгрийвс от последния му кошмар. – Подготовката е условие за оцеляване – повтори написаното там.

– А дано! – доволно закима Перицмех. – Точно казано. Подготовка и пак подготовка. Казвах му аз на Къцокъл, но той си знае неговото. На края са, та накрая са! Гледай ги, вика, и без това всичко съсипват.

– Предай на Къцокъл, че със земляните всичко ще бъде наред. Генерал Мунбър казва това – изпъчи гърди той.

– Е, в такъв случай аз да тръгвам обратно.

– Тръгвай – махна с ръка Мунбър. С другата стискаше долнището на пижамата си, защото бе затъкнал револвера в ластика отзад и той бе натежал.

Сребристият не помръдваше.  Гледаше в нозете си, където с единия си долен крайник чертаеше малки полукръгове.

– Ама все пак да взема нещо – колебливо додаде той. – Така и така съм бил път дотук.

– На! Взимай! – Мунбър взе от масата бурканчето с боровинково сладко и го бутна в ръцете на чуждопланетянина.

– Чудесен образец – зарадва се Перицмех. – Ама ние сме двама в отдела.

– Ето, вземи още едно за Къцокъл!

Пришълецът не чака втора покана. Грабна двете бурканчета и заедно с яйцето-преводач ги навря в бездънния си костюм. Оттам като че лъхна на нещо познато.

– Какво е това?

Перицмех се сгъна и бавно извади от костюма трето бурканче. В него се клатушкаше някаква тъмна течност.

– Малко нефт – промърмори нещо пришълецът и Мунбър едва чу яйцето – преводач. – Бабата на Къцокъл го ползва за мазане. Много помага.

– Нефт? – зяпна Мунбър.

– И пие по три глътки вечер преди лягане – добави Перицмех. – Едни други баби са ѝ казали.

Мунбър продължаваше да се взира в бурканчето.

Без повече ритуали, Перицмех прибра бурканчето обратно в костюма, прекрачи направо през стената и изчезна от погледа на Мунбър, който бе виждал този фокус и преди.

Мунбър постоя около минута, вперил поглед в стената, после махна с ръка и се завлачи към спалнята. Имаше още около час преди съмване, или казано по друг начин – десетина часа преди да може да посети кабинет кабинет 142 на етаж  4. Днес вече бе вторник – ден за запознаване с инструкцията по противопожарна охрана.

„Подготовката е условие за оцеляване. Та нали им обещахме!“ – мислеше си той, докато внимателно се завиваше в леглото, за да не събуди Гертруда. „Добре че са напреднала цивилизация и не ползват  нефт за енергиен източник, че тогава как щяхме да си го браним?“

– Защо не го попита колко баби имат там, при тях? – промърмори Гертруда и се обърна на другата страна.

Александър Белтов

01.10.2018 г.

Всички права запазени!