Елементарни разсъждения за смъртта

Има останало сварено жито от събота.

Приготвено е с орехи, канела, лимонова кора, галета, само захарта трябва да се добави.

Взимам буркана с пудра захар, сипвам внимателно.

Фин прашец се издига над чинията, над лъжицата, извива се като облак дим, не захар, а душата на захарта, и за момент въздухът става сладък.

Житото се виждало най-много на оня свят. Така казва майка ми.

Аз обаче съм дребнава и затова не преглъщам твърдението, а започвам да го дъвча заедно с житото.

Това сега за мъртвите ли е? Те са в земята, не трябва ли да приготвим всичко и да го заровим в пръстта? Не казвам на гробищата, все едно къде. Някъде.

Ако живееш в голям град, опакован в цимент и асфалт, може да няма пръст, в която да оставиш храната. А и бива ли да се хаби храна.

Всъщност като дъвча и преглъщам, аз заравям житото в тялото си, погребвам го там.

По подобие, аз се храня вместо онези, които вече не са тук.

Моето тяло е като техните тела. Ние сме еднакви.

Моята душа се храни с думи.

С музика и с добри жестове.

Когато виждам красиви неща, когато обичам, душата ми е нахранена и се усмихва на другите души.

Когато умра, дано някой се сети да раздаде за душата ми думи.

: )