Роден престъпление

Born a Crime: Stories From a South African Childhood by Trevor Noah

My rating: 4 of 5 stars


След 17 години в Южна Африка трябваше Тревор Ноа да ми отвори очите, че черните не обичат котките. И в общия случай ги смятат за вещици.

Тревор Ноа е южноафрикански комик, DJ и американски телевизионен водещ. Последните му изяви на сцена в Южна Африка, преди да поеме The Daily Show по канала Comedy Central, бяха толкова популярни, че понякога се налагаше да пътуваш до друг град (Кейптаун), ако в твоя (Претория) са свършили билетите. Което носеше и допълнителен бонус да чуеш торба шеги по адрес на своя град „зад гърба му“. Помня, че се занасяше как гледачите на коли (такива, които по цял ден седят на тротоара и ти гледат паркираната кола, за което после им даваш дребни пари) в Претория били бели, та не знаел как да подхожда – по-голям или по-малък бакшиш да им даде или да търси паркинг на друго място с обичайни черни гледачи. Признавам си, че въпреки очевидният правилен отговор – за еднаква „работа“, еднакви пари – и мене всеки път ме гложди същото съмнение, ако от тротоара ми се усмихне бял гледач.

Когато се обсъждат каквито и да е теми опиращи о Южна Африка и раса, автобиографичните есета на Тревор Ноа са от задължителния конспект! Той се намира в уникалната позиция да говори (и пише) за расово-културните своеобразия на Южна Африка през апартейда и след него от черната гледна точка, но на бялата радио честота. При това – сладкодумно. Имайки американска, но и всякаква друга „западна“ публика предвид. И крайното впечатление за живота в съвременна многорасова Южна Африка, което оставя, е за ... нормалност. Точно това, с което на външния свят, поради негови собствени предварително изградени расови конструкции, му е трудно да асоциира страната. Което не значи, че южноафриканците нямат предварително изградени расови конструкции. Напротив! Всеки южноафриканец е световен шампион точно в тая строителна дисциплина. „Проблемът на Южна Африка е, че има прекалено много талант“ традиционна южноафриканска сентенция, дочувана често и на конференция, и на брай (скара на теферич), и в обществената баня.

Уникалността на Тревор е, че е 30+ годишен "смесена раса" (mixed) да не се бърка с идентичното по външни белези "калър" (coloured), което обаче е расово-етническа група. И което бъркане на Тревор му е живота. Смесването е било забранено със закон да се случва до края на 80-те и това го е обрекло никъде и никога да не срещне себеподобни сънародници. Но пък му е дало цяло ново измерение на избор в живота.

В някои случаи се е възползвал от „бяла привилегия“. Като малък, например, баба му не го е биела. Единствено него от всичките братовчеди. От които е правел не по-малко пакости. Черната баба в черния тауншип! Защото не смеела да удари … бял човек.

В друг случай, не е изглеждал чак толкова бял, колкото е нужно, за да не го спрат за случайна проверка между гетовизиралите се многоетажни кваратли Хилброу и Йовил в Йоханесбург (На абсолютно същото място аз лично съм се възползвал от „бялата привилегия“ да ме пропуснат без въпроси). Откриват, че кара кола с недоказана собственост, но доказано фалшиви номера и го арестуват. В участъка обаче, за да не го [цензурирано] другите арестанти, на него му хрумва да се възползва от специфичната за Южна Африка калърска привилегия - стереотипът, че гангстерите калъри са най-кръвожадните гангстери. И влиза в ролята. Докато ... не го прехвърлят в чакалнята на съда с още стотина арестанти по всевъзможни обвинения, включително автентични гангстери калъри.

В есето за котките разправя за някакъв футболен мач, предаван директно по телевизията, как една котка претичала през терена. Охранителят я хванал и пред камерите я пребил до смърт със sjambok, кожена палка, оръдие на труда от стария съветски виц за конските сили на москвича, представен на западен автосалон (дето руснакът ги пазел в тайна и на всеки въпрос за тях отвръщал с „А вие защо биете негрите?“). Това в неговите очи било най-естественото поведение срещу вещици. Но се видял в чудо, като за лош късмет го видели и бели зрители (което е голяма рядкост за футболен мач от вътрешното първенство). Докарал го или до глоба, която не можел да си позволи, или до затвор, и така и не разбрал какво е прегрешил.

Но там, където има вещици, има и Исус. Исус и теологическите дебати между Тревор и майка му, доколко може и трябва да се разчита на него, присъстват още от уводната глава, когато посред нощ майка и 9 годишен син, прибиращи се от третата за деня църковна служба, скочили в движение от маршрутката, която се била отклонила от маршрута си в посока към местност, подходяща за даване на урок на самотни майки с деца с неприемливо по-светъл цвят на кожата. Дали Исус ги е спасил, защото е оценил себеотдайността им в богослуженията, или е нямало изобщо да ги подлага на изпитание, ако просто са си проседели неделята вкъщи, докато Ейбъл (автомонтьорът, с когото живеели) оправи фолксвагена им костенурка за следващата неделя, че да не рискуват с маршрутките.

Има един момент, когато е на 5 и бил сам вкъщи в Совето и му се доакало, но не му се ходило до външния кенеф, който се споделял от шест къщи. Затова се изакал на вестник в хола и после го увил и изхвърлил в кофата за боклук. Сляпата му прабаба обаче усетила аромат и после с баба му и майка му направили разследване и открили, че ги е налазил зъл демон, който се е изсрал в кофата за боклук. Съответно – събрали цялата махала за вечерна молитва срещу демони. Обаче от всичките само Тревор знаел как да се моли на английски, а е пределно ясно, че молитвите на английски вършат повече работа, защото Джисъс е бял, та го накарали той да пее солото на молитвата за собственото си усмъртяване. Окончателният текст на молитвата съдържа големи дози условно, извинително и оправдателно наклонение.

В други есета разправя за израстването си, за перипетиите си в училище, за играта с кибрит в чужди (бели!) къщи, за самозадоволяването с дъвки и бонбони от невнимателно затворен сладкарски магазин, за търсенето на приятели и гаджета и място в ученическата иерархия, за лингвистичния Вавилон, който е Южна Африка и който му изиграл практическа шега на абитуриентския бал.

Книгата нямаше да е от Тревор Ноа, ако нямаше и комично-поучителни случки като притчата за Хитлер. Били в последните класове на гимназията. В тауншипа Александра Тревор се бил издигнал до много популярен самоук диджей (благодарение на бизнеса си с пиратско копиране на дискове), като актът му включвал и денсене на сцената от поддържащи персонажи. Най-добрият от денсърите се казвал Хитлер. Има няколко страници, обясняващи защо такова име нито е странно, нито е политически многозначително, сред някои общности в страната. Но не това е целта на преразказа ми тук. В някакъв момент ги канят на фестивал на културния обмен в предимно бяло училище. Песни, пляски и вкуснотии от целия спектър на Нацията на дъгата. Техният номер се очаквало да продължи 15 минути. Но бил прекратен скоропостижно на третата, след като агитката им се развикала Go! Hitler! Go! Това, което не си били дали сметка, било, че училището не е само бяло, а е в частност еврейско. А и да си били дали, нямали общата култура каква е първата асоциация между думите "хитлер" и "евреин". Помислили си, че ги гонят заради предизвикателно сексуални движения от танца, които пък те възприемали като органична част от своята културна идентичност. И пропищели "расизъм": Не можете да ни гоните, защото да дойдем при вас, белите, ни е поканил Нелсън Мандела! Това пък директорката не го разбрала, откъде ѝ е дошло, и просъскала една от най-забранените (taboo) расистки фрази "You people!". („Ваш‘те хора!“ -непредизвикано обобщение на изолиран инцидент). Минали години, докато направят разбор на ситуацията. И от двете страни.

В последното есе от книгата обаче няма смях. А ако има е през сълзи. Има една тъжна история за домашно насилие, каквато добрите в живота му имат достатъчно обща култура, да познават. И която няма очевиден изход освен през драматично изпитание. Герой във всички смисли на думата е майка му. На което тя би възразила, че всъщност е Исус. И този път Тревор не спори, а просто затваря кръга.



View all my reviews