Ужасно е, искам още!*

Има нещо много смущаващо, когато жените започнат да говорят за бременност и раждане, и за кърмене също.

Тази процъфтяваща, напираща физиология, която тържествуващо разпъва и мокри дрехите!

И бебето, когато е още малко, и по всичко се вижда, че до скоро е било един от вътрешните органи на своята майка.

Толкова е неудобно – този малък, обичлив паразит, който се ражда от теб, храни се от теб, живее от теб.

Мога да се разплача само като си помисля за това.

Но не е нужно да го мисля – то просто Е, със силата, с която аз СЪМ.

Преди да родя, лежах почти 5 месеца в болница.

Мисля, че това е най-трудното нещо, което съм правила през целия си живот. Не заради инжекциите и системите, и самотата и изолацията, и студа и глада (1995 не беше най-щедрата година).

Най-лошото беше неизвестността. Ти си там от седмица, от месец, от три месеца… постепенно ти става ясно, че ще излезеш от тук само с бебето. Но няма гаранция, че ще излезеш с него. Можеш да излезеш съвсем сама, с празен корем и празни ръце, и празно сърце, съвсем без нищо.

За пет месеца от болницата си тръгнаха много бебета, но и много… майки? Как се казва за жена, която е имала бебе, но го е загубила? Майка ли е? Има ли право да се нарича така?

Майка си спрямо някого, ако него вече го няма, ти какво си?

И понеже бебенцето е там вътре в теб, диша твоя кислород, сънува твоите сънища и чувства твоите чувства, ти не плачеш, не мислиш.

Бременната жена има две най-важни задължения – да живее и да чака.

Докато живеех и чаках в болницата, всяка нощ гледах една звездичка, намирах си я и си я гледах. Сега даже не знам коя е, но тогава се държах за нея и имах ясното чувство, че това ми помага.

Дали наистина ми е помогнало?

После раждане, кърмене, всичко както си трябва, бебето – малко и алено като мак, с извънземен поглед.

С малки влажни ръце, които се отварят и затварят като розови морски звезди, докато то суче.

Не е нужно да говоря за това. Дори не се сещам за тези мигове, часове, месеци.

Казват, че човек не забравя наистина, че всичко се пази в някакви скришни чекмеджета в ума. Може да е вярно, иначе как щяхме внезапно да се сещаме за песни, случки, докосвания.

Някъде в моя ум са очакването и страхът, непоносимата болка и непоносимата радост, и всички мигове с моето бебе.

Искам да имам още едно бебе. Сигурна съм, че искам. Да.

_____________________________

* Това е третият ми текст от сборника „Възможните майки". Вчера ми казаха, че е преведен и включен в италианското издание, така че може би скоро ще го видя на най-чист италиански език  

[image error] снимчица от нета

[image error] [image error]