Не се справям

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.

Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.

От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди

губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.

Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.

Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.

Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.

Абе хора, каква е тази гадост?!

Ако пия витамин С, дали ще ми мине?

В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение" на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,

Не се справям.

Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.

Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.