Във времена на гаснещата светлина

Във времена на гаснещата светлина by Eugen Ruge

My rating: 3 of 5 stars


- Какво му беше лошото на ГеДеРе-то?

Този иронично-риторичен въпрос беше намерил място в приятелския ни фолклор по времето на Промените от началото на 90-те, когато хоризонтите ни на лични наблюдения над света изведнъж се бяха изместили отвъд Берлинската стена. И ето че десетилетия по-късно откривам книга, която се опитва да даде отговор. Под формата на заупокойно слово (според други читатели - Реквием) за една объркана сбъркана по рождение страна, пръкнала се с летален порок на европейската карта във време на разруха, потисничество и грандиозна глобална конфронтация.

Романът е композиран от ключови моменти в живота на четири поколения от едно дефинирало същността на страната семейство. ГеДеРе-то заемаше особена ниша в света на Студената война. От гледна точка на жителите на останалите народи от източната страна на Желязната завеса, то беше някакъв лелеян консуматорски рай, презадоволен с пластмасова ширпотреба, в който имаше плувни басейни в училищата и младите хора разполагаха със свобода на прическите до няколко сантиметра под или над интернационалната норма на класово благоприличие. От гледна точка на самото ГеДеРе нелицепрятните сравнения с консуматорския рай отвъд изкуствената демаркационна линия между победителите във Втората световна война ставаха по-нелицеприятни с всяка следваща година и развихряха въображението на хиляди за бягство оттатък. Което път намираше реакция в развихряне на въображението на властите за модернизация и рационализация на методите за възпиране.

Разказът за живота на семейство Умницер прескача напред и назад във времето от 1952 до 2001. Животът на всяко следващо от четирите поколения е обективно по-лек и по-задоволен с пластмасови имитации на стил и материал, но личната драма, че върви в погрешна посока заради не зависещ от тях провал на микроменажиращата ги обществена система, – по-голяма. Първото поколение – Вилхелм и Шарлоте – са калените в революционно-саботажна дейност още отпреди нацизма здрави сили на партията. С чист работническо-слугински произход. Школувани по сталински в Съветския съюз през 1930-те. Шарлоте е взела съзнателното решение да жертва и двамата си сина на олтара на комунизма. Изтрила ги от съзнанието си след прочистването им в сибирски трудови лагери, тя възприема като заслужена награда мястото си сред червената аристокрация на ГеДеРе-то като ректор на новосъздадена академия. Без да има формално образование от каквато и да била степен.

За всеобща изненада един от синовете ѝ е оцелял в лагерите и, освободен от задуралско заточение при Хрушчовото затопляне, си води рускиня. Чернокоса. Курт и Ирина са поколението на зрялата социалистическа средна класа. В техния свят се говори за трабанти, перални, заплати, тапети и ... връзки, с които да намериш кайсии за пълнежа на коледната пуйка (За разлика от НеРеБе-то в ГеДеРе-то кока-кола нямаше, но коледа имаше). Неговата академична позиция е постигната с почтен научен труд, а политическите му виждания са перестроечни. Но в никакъв случай – прозападни или прокапиталистически. Личния си дълг към семейството той разбира и като задължение да преспи и с всички жени, с които загиналия му във Воркута брат, не е доживял да преспи. Сещам се, че гедерманският комунизъм, единствен в лагера, прокламираше някаква степен на свободна любов като фундаментална ценност по традиция от времето на Клара Цеткин, ама там май се наблягаше на женските права в това отношение.

У следващото поколение, Александър, вече и зрънце симпатия към гедерманския социализъм не успява (преводачката би използвала и тук любимия си глагол „сколасва“) да покълне. Няколко години след казармата, която е най-близкото до трудов лагер преживяване в живота му, зарязва предначертания си път на казионен социалистически списувач на история. Кулминационият момент е на 1 октомври 1989, когато Вилхелм е окичен с поредния златен орден за заслуги за 90-тия си рожден ден, а Александър бяга на запад. Това не е спойлер, защото историята присъства в една от първите глави, а впоследствие се повтаря от гледните точки на всички участници в милото юбилейно тържество. Но падането на стената не е краят на историята.

За четвъртото поколение, Маркус, 13-годишен в тоя момент, социализмът е някаква странна концепция от миналото без значение за собственото му развитие. Като любопитен факт отбелязва как няколко години по-късно западноберлинският квартал с високи блоковете, където е избягал негов съученик, е западнал до бедняшко гето за сметка на източноберлинския квартал със занемарени стари къщи при майка му, който пък е буржоазно разцъфтял след реституция.

От всичките герои авторът се идентифицира най-много с връстника си Александър. Без в никакъв случай да му спестява пороците и да го идеализира като модел за подражание. Но че го е разболял и от рак ми се струва прекалено. Какво му е виновно ГеДеРе-то за болестта.

А публиката би ли си харесала изобщо някой от героите? Така че да застане твърдо на негова страна в житейските ситуации. Трудно! С едно изключение – Надежда Ивановна – грубоватата, неука, но непосредствена тъща на Курт от задуралската паланка, която до последно не е съвсем сигурна циганин ли е бил бащата на дъщеря ѝ или обикновен кулак. Тя е единственият страничен, „извънсистемен“, персонаж в цялата книга, който, макар и не вписващ се съвсем в хигиенните стандарти на дома и страната, излъчва чистосърдечна топлота. И даже си позволява да пее. Звездният ѝ миг е арията за козленцето (а немците тълкуват припева „Вот как! Вот как!“, като „Водка! Водка!“).

От друга страна в книгата няма и герой, който да е едностранно уличен за отрицателен. Всеки има някакви защитни аргументи за пред журито. Пак с едно изключение. Пробилият на федерално ниво в лицемерната политика след Обединението репресиран протестантски пастор, чиито още по-догматични и от гедермански дисциплинарен социализъм възгледи е еднозначно осмян. Тук с автора, изглежда, споделяме идеята, че поне в една идейна област ГеДеРе-то е било по-прогресивната половина на Германия.

Важно и добро решение е, че за противовес на положението в Източна Германия не е избрана Западна. Сурването в блатото на клишетата и трапезните сравнения между капитализма и социализма би било трудно избежимо. Ролята на истинската емоционална алтернатива и утопична спасителна зона за бягство от всичко гедерманско, от зачеването на страната до кончината ѝ, се пада на Мексико. С първичността му, с проблемите му, но и с екзотиката, артистичността и жизнеността му.

А за амин в заупокойното слово остава тъгата на Ирина, че след промените кайсии се намират във всеки супермаркет. Което заедно със страната е убило и тръпката да се правят чудеса от героична връзкарска комбинативност в пълненето на коледни пуйки.



View all my reviews