Дракони

Това е втора глава от вече станал известен като "Драконовият роман" Макар да беше написана първа преди историята на Раела. нека Вечният огън бъде с вас! Приятно четене!

Глава 2Той гледаше в тъмното. Дори и неговите силни очи създадени за нощта не виждаха почти нищо. Само короните на дърветата в танц с вятъра, но тях ги нямаше. Влезе вътре и закрачи нервно.  - Лун, ще изтъркаш килима на терасата…и тук – усмихна  му се.Той отговори на усмивката, тук долавяше миризмата на кръвта й. Беше сладка и опияняваща като самата нея. Нейната кръв, която го беше пробудила и сега щеше да й е верен до края. Защото не усещаше само кръвта й, а и сърцето и то беше честно като и сините й искрящи очи. Приближи се до него и докосна бузата й, която сякаш беше от фин порцелан. Тя сложи ръка на неговата: - Какво те притеснява? - Няма  ги – рязко се отдръпна, че даже я изплаши: - Казах съм им да не се реят до толкова късно, но не! Ти трябваше да им го кажеш. Те ще послушат господарката си, ако не батко си.Само че Раяна рядко ги мъмреше за каквото  да е било. И тя изпитваше връзката, нейната кръв на жрица бранеше драконите, които трябваше нея да бранят. Доближи се до него и го хвана за ръката като опря челото си на рамото му. Вече беше станал по-висок  от нея. И като човек беше едър и добре сложен, вече завършен дракон – бранител, а тя по природа си беше дребничка. Kак да не я закриля някой, мислеше си Лун, докато я гледаше облегната на него. Но въпреки това, той се отдръпна. Напоследък техните прегръдки не му се струваха удачни, като човек той имаше тяло на силен мъж и осъзнаваше, че не бива да прекаляват с пипането и прегръщането, както докато растеше. Неговата привързаност към нея, не беше като към любима, беше необходима, палеше сърцето му с нов огън, но не я обичаше като жена. Макар да знаеше, че щеше да прекара живот си до нея. Драконите излюпени от вълшебни яйца растяха по-бързо от човек и тя ги гушкаше от малки, независимо кой облик приемеха.Но той беше вече узрял и станал неин войн.  Беше най-голям от своите братя и сестри. И най-вече знаеше, че ще прекара живота си с нея. Надяваше се така да стане и с другите, защото не искаше да се делят. Но на неговата ръка вече имаше древните руни на Раяна, красиво изписани от рамото до лакътя, а между тях един увиващ се дракон. Но ако брат му или сестрите му намереха нов повелител, щяха да останат с него или с нея.Отново излезе на терасата този път имаше защо, два летящи дракона влетяха вътре с пукот. Един миг и онзи на зелените ивици се преобрази и след полета си една млада жена падна върху възглавницата на пода като разрошено момиче с кестенява коса и любопитни пъстри очи. Преди да може да я спре, тя се нахвърли върху Раяна, след това брат им също тръгна да я прегръща и тримата се свлякоха на пода:  - Държите се като новоизлюпени! - Опа – изви се момичето и се скри зад Раяна, която все още се смееше. - Микаела, Себастиян, защо се забавихте толкова?  - Да кажем, че навън е прекрасно и видях няколко нимфи. - Ама ти ги уплаши – плесна го по ръката тя и се засмяха - Плашат се от Дракони – заключи Себастиян, той беше токова свободолюбив, че Лун се чудеше дали ще стане Странстващ дракон.  - Ох, ама колко беше студено – сви се Микаела в тънката си синя рокля, в която очите й изглеждаха езерни. Но Раяна я прегърна сякаш за да стопли, драконите бяха огнени, а Микаела беше се излюпила през една студена нощ и все се оплакваше, че усеща още онзи студ. Драконите бдяха над жриците и пазеха древните храмове, построени високо  в планините, които докосваха небесата  - Ти все се боиш от снега и от белите лъвове… - Но пък вълците ми харесват, днес видях няколко глутници…. - Да не си се била пак с тях, Микаела, ще пострадаш – пак викна Лун - Няма, аз съм силна – извлече се от прегръдката ят и отиде да поздрави и другата си сестричка - Къде е Мия? Миличка?Но по начина, по който Раяна го погледна, той споделяше тревогата й. Драконът беше сигурен, че Мия няма да остане за дълго при нея. Това тревожеше и тримата, но Раяна не искаше да им го сподели, нямаше и нужда, той усещаше емоциите й още по-силно. Макар и самият Лун страдаше за Мия, тя му беше по-малка сестричка и беше най-скоро излюпена, но не даваше на никой да я контролира, мръщеше се на Раяна и рядко се преобразяваше, затова пък храмът се беше превърнал в игрална площадка на малко драконче. Дори няколко пъти се опита да я опари с дъха й. Малката със сигурност щеше да отлети като пораснеше, а сърцето на Лун болеше, че може да я срещна в битка, а не се съмняваше, че от нея ще излезе добър войн, целият му род беше. Само след няколко години щеше да е безпощаден убиец. Той тръгна след Микаела.Знаеше, че драконите веднъж изберат ли повелите си е завинаги до Вечния огън. Когато бяха нападнали Раяна в селото на смъртните, той в яда си бе открил връзката им и й се втече да й помогне, след като се измъкнаха жрицата му каза да излъже, че не е ничий, за да е по-безопасно, докато стигнат до храма. Той твърдеше, че така ще го ще я изгуби в тълпата. Но след като се  измъкнаха Раяна му каза, че това, което е станало е белязало живота и на двамата. Драконите не се преотстъпваха, подаряваха или продаваха, те сами избираха. Каза, че се  е случило на една жрица, тя се влюбила в мъж, който я излъгал и я примамил за брак. И бил уплашен от дракона й силен като нея, ревнувал я дори от него. Жрицата го отпратила пазителя си, а самата тя слязла от планините и се задомила за смъртния човек. Не след дълго дракона умрял от мъка не можел да лети и да се бие и след като за пореден път я молил да го приеме, тя му затворила вратата. След две нощи взрян в небето, където вече не можел да полети се отдал на Вечния огън, тя пищяла от мъка и плакала неутешимо, но било късно – била пропиляла нейния живот  и този на нейния пазител. Пропусна само да му каже, че това беше историята на сестра й. - Мия, миличка?Малката изсъска, но прие формата на малко разрошено момиче с черни къдрички и бяло личице.  - Как си? – Микаела я  прегърна  и те се остави, но щом Раяна се приближи, момичето подуши кръвта на жрицата и знаеше, че няма да стане нейна. Въпреки това Раяна протегна ръка и я погали по ръката, но малката остана в обятията на кака си, за разлика от нея, като малка Микаела тичаше след Раяна и все се отскубваше от батко си, който я обожаваше и се боричкаше с нея.Раяна се отдръпна, въпреки че все му напомняше и той какъв пакостник е бил и как неведнъж я беше хапал, но Лун не смяташе, че случаят тук е такъв.  Тогава Раяна усети повик, той усети емоцията й, но не и другите. Все още не. - Рен идва с баща си, иска да уточним някои неща – тя погледна загрижено Мия след това брат й. Знаеше, че той усеща тревогата й, но момичето не беше срещало много жреци, можеше да си отиде с него.А точно Рен му беше доразказал историята на прокудения дракон, от яд, че когато го видя разпозна пламъка в очите му, щастието в сърцето му, че е намерил повелителка и, разбира се, дясната му ръка, която той все показваше, не я криеше след онзи единствен път. Но тогава злобно Рен му разказа тъжната история като каза, че кръвта на Раяна е нечиста и тя може да направи това с него, макар че Рен беше от същата кръв. Неговата повелителка се грижеше много добре за малките, а той самият беше виждал Рен да пренебрегва малките си дракончета. Но онази нощ едва спа, представи си горкият дракон как е намерил своята повелителка в къщата на човека, за който той я е предупредил, срещу който се беше опълчил и за това беше получил само гнева й. Сломен, той отиваше да моли да остане  с тях, макар и далеч от планините и храмовете. Драконите винаги знаеха къде са повелите ли те им, беше му казала Раяна. Но жената – сестра й, му отказала и го отпратила като тя затворила вратата, но усетила как проклетият й мъж я залостил. Още го било страх от него, от един една дишащ пазител. Драконът все пак беше останал до вратата. Може би можел да я разбие и да убие човека, но нямало да му даде сърце да я види тъжна, въпреки че знаел, че нейният съпруг я прави нещастна.Изправил се, събрал сили само  да си тръгне, но се беше лъгал с всяка стъпка ставал все по слаб, ръката му пулсирала в агония, той погледнал назад, тя даже не се доближила до прозореца за сбогом. Едва стигнал следващата къща, спрял се на оградата и рухнал. Болката го застигнала като пожар, той хванал ръката си, руните го изгаряли, затвори със сетни сили сетивата си, за да не разбере тя за мъката му, дори сега я щадял, а тя не го била пощадила и за миг. Въздъхнал. Взрял се към небето, протегнал лявата си ръка, не можел да се преобрази и да гони звездите, треска палела лицето му, на един дракон никога не му е топло, но никой дракон не  бил така жестоко отпратен. Когато свел поглед, видял, че на  ръката му вече я няма татуировка, някъде там в смъртта си усети нейния вик, тя чак сега беше разбрала, че го е загубила, дали е бил доволен, че и той й е причинил болка? Това Лун не знаеше, само му идеше да нахапе до смърт Рен, въпреки че той все боготвореше и обичаше Раяна. Драконите усещаха своите  повелители и така той разбираше какви са чувствата и на Раяна, тя обичаше всички и всичко. Понякога, обаче, не обичаше себе си достатъчно. - Микаела, Себастиян, пригответе се за срещата с братовчеда на повелителката. - По-тържествено не можеше ли? – каза Себастиян, който нямаше да се конти за  който ида е било  - Идва ли? – изсъска Мия, преобрази се и започна да кръжи из стаята.Раяна отиде да се преоблече, Микаела беше готова да й помогне, но тя не искаше да приеме, все им напомняше на драконката, че тя не й е слугиня, а и не искаше Мека да има предимство, защото беше женска. Сестрата на Лун се мръщеше, докато Самела, нейната прислужница, отиде да й помогне да си сложи позлатената туника с широки ръкави, широкия колан със смарагди и да сложи златната си тиара.Самела често потръпваше от драконите и това изнервяше Лун, въпреки това остана пред стаята и след това помогна да сложи наметалото си, Микаела му хвърли нервен поглед, те не биваше да се ревнуват, но все още бяха твърде млади. Само Лун беше започнала да осъзнава, че трябва да се радват, че са заедно. Това му беше споделила майка му, която по-късно тя се беше оказала на бойното поле срещу баща им в  Битката на Поруганите.  Драконите не се влюбваха като хората, те намираха своята половинка още щом я видеха също както ставаше и с повелителите им.    - Хайде да посрещнем братовчед ми и чичо ми – призова ги РаянаЛун се запъти беше само по елек, за да се откроява татуировката по медната му кожа, усмивка се роди само в  очите му като си представи как щеше да се ядоса Рен, който го искаше за себе си, сякаш това зависеше от някой от тях. Но той беше черен дракон, много силен, затова като човек имаше тъмна коса, и медна кожа и силно телосложение, не всеки жрец или жрица можеха да се похвалят с такъв като него.  Щом слязоха, Лун беше плътно зад нея, когато чичо й и братовчед й прекрачиха прага.  - Братовчедке – поздрави я той – имаме писмо от близкия храм. - Как си, дете – целуна я по челото чичо й  - Радостна, че имам такива гости – усмихваше се тя Те не водеха никой от драконите си, само една с тях, но те не беше тяхна, сякаш нарочно беше облякла прилепнал към жилавата й фигура потник, който по-скоро откриваше, а не прикриваше плоския й стегнат корем и чистите ръце, косата й падаше дълга до кръста и тъмна като неговата,  а очите й го гледаха с обожание, в нея Лун виждаше вечността им. Тя леко се усмихна. И за миг светът спря да се върти, стаята вече не съществуваше, грижите му, мислите му, радостите му, имаше ги  само нейните очи, нейните криле, нейната сила. Той виждаше дракона в нея, силен и неумолим, тя виждаше в него своята половинка. Беше само за миг, но този миг промени живота на Лун. Завинаги.   - Трябва да обсъдим – започна Рен, но после видя как братовчедка му потръпна и дракона до себе си – о, нима е възможно! Слава на небесата! С мен е толкова нещастна, даже се бие с другите ми вречени дракони – той седна, сякаш отпочинал, а чувствата витаеха около него, без да го докосватЛун не беше предполагал, че може да ма по-неразрушима връзка и палеща връзка от тази към Раяна, но имаше. Той беше открил половинката си протегна ръка към нея, когато тя стисна и двете му ръце, огнена вълна мина пред нея и на дясната и ръка се изписаха същите руни с танцуващия дракон.  - Това е толкова рядко – възкликна чичо й   - Двойно обричане – пое си дъх Раяна, беше замаяна от чуждите емоции около себе  си и постепенно те ставаха нейни – Младата жена е търсила любимия и затова  е страняла от теб.  - Казвам се Аяна – представи се тя – ще ви служа до вечния огън, повелителке.  Той я прегърна и й прошепна: -  Ще го направим заедно. Рен и чичо й се почувстваха неудобно от тази сцена, тя беше сакрална за драконите и тяхната повелителка, тогава се чу шум отгоре. Тя вдигнаха глави видяха едно малко драконче по стълбите което закрачи като дете и се сви на едно от стъпалата, наблюдавайки ги с  големите си кафяви очи. Лун обърна глава към сестричката си, беше ли днес денят, когато малката щеше да ги напусне, може би като усетеше друг жрец, Мия ще иска да отлети с него. Но не стана така, видяла погледите върху себе си, тя се преобърна като издиша кълбо огън и се качи по-нагоре, където остана в сянката на парапета.Всички се засмяха: - Ама, че пламенна е малката, жалко че не иска да дойде с нас – въздъхна чичо й.- О, не! Имах си една такава! Не искам втора, такива проблеми повече – не! – погледна той Аяна, тя наведе глава, а Лун се чудеше дали не ревнуваше братовчедка си и за новия й дракон, вречен на нея.  - Аз не съм проблем – въздъхна Аяна и пристъпи към него.Раяна я погледна учудена, явно е страдала при него, щом така му се репчеше. Но Лун я прегърна и й прошепна:  - Ела да те запозная със сестрите и брат си.  Той остави Раяна с роднините си на чаша вино да четат вестите от храма. - Вече сме едно…  - Сънувах те – прошепна му тя – радвам се, че те открих, бях самотна…  - Радвам се, че те срещнах с повелителката. Раяна е необикновена жрица.  - Тя има Силата, чакат я  велики дела. Видях го в очите ти, щом ти се врекох. Нашите руни, тя погали ръката си – мислех, че ще остана сама, в неговия дом се излюпих сама. - Само едно яйце ли е открил Рен? Това се случва рядко. - Така е, виж ти колко си по-щастлив с твоите новоизлюпени. - Ти си бил една единствена… за мен! – той я целуна, след това заедно разпериха криле и разцепиха мрака на нощта. Микаела и Себастиян само ги проследих с поглед:  - Усещаш ли?  - Енергията струи из целия храм – огледа се Микаела – нашия брат е щастлив човек.Чу се гръм.  - Бяха те, нали? - рече Себастиян, сякаш напълно незаинтересован.  - Какво има? Защо не се радваш… - Ами аз… - той самият не знаеше как да й го обясни. Понякога, докато се рееше не му се връщаше:  - Дали имаше Странстващи дракони?  - Сигурно.. – гледаше през прозореца тя, но вече двамата не се виждаха - И къде са? - Ми сигурно… странстват – засмя се тя и се доближи до него и го хвана за раменете: - Нима не ти е добре тук, с  нас? - Стига де, сестрице! Само си мисля… Като Мия… - Мия е същата като Лун, той беше много див, не знам как не срути планините, по едно време и аз се страхувах от него…. - Не помня – Себастиян беше по-малък и имаше кратки спомени за най-големия си брат. - Дали и Мия ще е черен дракон? - Знам ли… за сега е тъмна, но…   знае ли се… - Дали има още черни дракони? – запита се тя - Колкото и странстващи май… как бих искал да се излюпя преди, когато е имало безброй дракони…. - … и девет планини – каза замечтана тя  - И войни, много войниТя погледна към стаята, където Раяна говореше със семейството си:  - А какво те кара да мислиш, че войните са свършили?* * *Раяна седна на един от столовете в кръглата маса на приемната на храма, това място винаги й беше напомняло колко малка е всъщност, просто една жрица, която нямаше силите да спре войните, която беше една от малкото. Нейните дракони бяха опора, но не бяха достатъчно силни, а тази зала й показваше колко още жреци и жрици трябваше да има. Те стояха на столовете с драконови нокти за облегалки, фина изработка за великите, а тя не беше велика. Жалко беше само, че щом погледнеше лицето на братовчед си, не виждаше тези мисли, а съвсем противоположни, но няма нищо, тя му се усмихна. Тя все още беше леко замяна от втория й вречен дракон, когато това се беше случило с Лун, тогава бяха в опасност и другите емоции бяха взели връх, но сега почувства с пълна сила.  - Може би от повече от 100 годни не се е виждало такова нещо – въодушевено започна чичо й – твоят род е велик, затова се случва така…Тя наведе глава, не всички бяха велики в него, но какво им пречеше на двата до нея да си направят комплименти, онази не беше тяхна сестра все пак.  - Когато намерих яйцето, си помислих, че тя ще е черен дракон – тя се направи, че не забелязва завистта в очите му - беше само едно. - Къде го намери? - Отвъд третата планина… - Третата? – тя се замисли – това прави към Седмата преди Деветте да паднат. В Седмата е бил Главния храм, нали, чичо? - Точно така – потвърди той, но тя беше първа съборена, въпреки това мислехме че всичко е изпепелено, но това яйце… - Мислехме, че е специална. - Тя е – нахвърли му се Раяна – тя е мой дракон, а те всички са специални. - Прости на сина ми за младежката ярост, тя е прекрасна, но не му се  харесваше, а напоследък след като преби Сапфир…  - Сборичкаха се - ядоса му се той Тя се засмя, Сапфир беше силен дракон, но той с Мрамор бяха двата му вречени до сега, той скоро не беше намирал яйца, а тя никога след гнездото на Лун. - Как ще се справим, братовчеде, ако те се върнат какво ще правим….Той я погледна с притеснение, тя беше видяла подобен поглед много отдавна, когато родителите им заминаха и никога вече не се върнаха при дъщерите си.