Малкото четене

(към Шеста глава)

Седма глава

Оръжието на бездарните

1.

– Тогава мама ми каза „дръж се добре с нея, някой ден тя ще е кралица" и аз осъзнах пропастта, която дели мен, обикновения магьосник, пък макар и с необичайно големи способности, и теб…

Лиз, седнала на масата от черен мрамор с Балтазар на ръце, полагаше усилия да се съсредоточи върху разказа на Кольо. Завидната памет на черния магьосник за детайлите обаче, в комбинация с носовия му глас и монотонната интонация се оказваха сериозно препятствие.

– Та значи, това беше първият път, когато ме изгониха от кралската маса и ме натириха като мръсно коте на масата на висшата аристокрация. Сякаш се срамуваха от мен…

Целта на Кольо беше пределно ясна – отвлякъл я беше с намерението да я задържи в плен достатъчно дълго, за да бъде обявена за безследно изчезнала и детронирана. Тоест, за три дни.

За всичко беше виновен крал Уилям Безотговорния с неговите безкрайни скитания из Света на дракона в търсене на душевен мир и вселенска мъдрост. След като на няколко пъти изчезвал от кралството за период от по две-три години, които все се случвали особено бурни, съчетаващи опустошителни войни, епидемии и суша, било въведено правилото на трите дни. Ако три дни липсваш от двореца, значи поставяш душевния мир пред царуването. Абсолютно недопустимо за един монарх.

– … почувствах се ужасно, честно казано. Не ми казаха нищо, но имаше някаква едва доловима снизходителна жал в погледа им, когато ми взеха пурпурното наметало и го замениха с черното, понеже цветът повече подобавал на моето положение…

Шефа прикри с ръка широка прозявка. Принц Балтазар примлясна, изрита с крачета и продължи да спи в ръцете на майка си.

– Как сладко спи – Кольо се вгледа в спокойното лице на Балтазар. – Видях, че му никнат зъбки. Здравето на млечните зъби е много важно, да знаеш. Храниш ли го здравословно? Внимаваш ли магьосниците да не му дават захарни пръчки?

Лиз искаше да му каже да си гледа работата, но не можа. Кръгът подтикваше към споделяне.

– Внимавам – отвърна сериозно. – Нямам никакъв опит, но правя всичко възможно да бъда добра майка.

Колфатиниандър кимна с разбиране.

– Магьосническите му умения сигурно ще бъдат силни като твоите.

– Не – каза Лиз и прехапа език.

– По-силни? – предположи Кольо.

– Не.

Почти изпаднала в паника, Шефа трескаво затърси начин да прекрати този разговор.

– Зъби! – вкопчи се в първото, което й дойде на ум. – Кажи ми за твоите зъби. Колко имаш?

Кольо може и да беше зъл, но не беше чак толкова тъп. Замисли се дълбоко, докато устните му машинално отговаряха:

– Двайсет и осем. Той няма никаква магьосническа дарба, нали?

– Няма – думата сама излезе през стиснатите устни на Лиз и я накара напълно да осъзнае своята безпомощност. Това, което беше планирала като спасителна операция, се превръщаше в пълна катастрофа.

Внезапно се разнесе мощен пукот. Принц Балтазар се сепна и отвори очи. Колфатиниандър инстинктивно се шмугна под масата, Лиз вдигна поглед с надежда.

В трапезарията се материализира Съветът на магьосниците. Театралността на появяването им беше подсилена от пищните им мантии и белите бради, които ярко контрастираха на мрачната обстановка. Триумфът им беше старателно очертан от позлатената нишка с кървавочервените руни. Понеже – за късмет – те се бяха натресли насред магическия кръг.

2.

Библиотекарят постави разделител двайсетина страници преди края и затвори книгата. На корицата имаше снимка на репортерка, която интервюира момче по боксерки.

– Не видях развръзката – отбеляза Еди.

– Краят е прозрачен – отвърна Библиотекарят. – Всички ще умрат.

– А историята истинска ли беше, или измислена?

– Всички истории са истински – Библиотекарят го изгледа изпод вежди. – И това ми бил писател…

– Но това е ужасно! – възропта Еди. – Няма ли някой мил старец да построи гигантски плаващ ковчег, или на помощ да се притече смел супергерой, или обикновен човек да открие у себе си неподозирани заложби и да вземе проклетата епруветка от стрелящите по него алчни фармацевти… Няма ли някой да направи нещо?

– Не! – отсече Библиотекарят излишно приповдигнато.

– Велико – простена писателят и се отпусна в едно от червените кресла. Някъде в дъното на помещението, измежду стелажите, се чу деликатно прокашляне. Еди беше твърде потънал в мрачни мисли, за да му обърне внимание. Какви бяха мислите на Библиотекаря, беше трудно да се каже. Той седеше с ръце на кръста и, наклонил глава, наблюдаваше писателя с усмивка.

След малко прокашлянето се повтори. Този път не беше деликатно.

– Задави ли се? – попита Библиотекарят, без да сваля усмивката от лицето си.

– Не, искам да си ходя – тросна му се богът на виното от другия край на библиотеката. – Приключихте ли?

Библиотекарят и Еди се спогледаха, после едновременно му отговориха:

– Да – отговори Библиотекарят.

– Не – отговори Еди.

– Искаш да посетиш някой друг свят? – грейна Библиотекарят. – Заповядай, избери си.

– Не, искам да се върна в този, последния.

– Сериозно? Не бих го нарекъл точно райско кътче, но ако те влече неповторимата атмосфера на Апокалипсиса…

– Не ме влече – Еди рязко стана от креслото и изгледа Библиотекаря отвисоко, което при почти петдесетсантиметровата разлика в ръста им не беше трудно, – и точно затова смятам да направя нещо по въпроса.

– Ето! – обади се богът на виното от своята част на библиотеката. – Той го каза, сега може ли да си ходим?

– Знаех си – заключи Библиотекарят, без да обърне внимание на мрънкащия бог. Усмивката, която сякаш никога не напускаше лицето му, сега беше по-широка от всякога. Той стисна ръката на Еди и силно я раздруса.

– Хайде, хайде, моето момче – подкани го след това. – Върви при онова мрънкало, той всичко ще ти обясни.

– Ама… – опита да възрази писателят, но Библиотекарят вече го беше стиснал за лакътя и го водеше между стелажите.

3.

– Какво става тук? – прогърмя гласът на магьосника с големите уши. Той загряваше бавно. Колегите му вече бяха вперили угрижени погледи в лентата на пода. Сред групичката се разнесе хорово „мамка му".

Колфатиниандър, задъхващ се от въодушевление, изскочи изпод масата и поде отново зловещия смях.

– Тъкмо навреме се появявате! – изкрещя той. – Още съм в началото на историята. Но специално за вас мога да я започна отначало!

– Трябваше да го забраним това заклинание, казвах ви аз, ама кой да ме слуша – занатяква магьосникът с ушите, който най-после беше разбрал проблема. След като веднъж бяха влезли в кръга, магьосниците от Съвета също бяха обвързани със заклинанието.

– Стига си се вайкал – сряза го Главният магьосник. – Шефа е тук, тя все ще измисли нещо.

Лиз дори не вдигна поглед. Само изсумтя.

– Но сега ние сме с теб – възрази магьосникът. – Сигурен съм, че има начин заклинанието да бъде развалено, ако съсредоточим общата си мощ!

Колфатиниандър го изгледа изпод вежди и вдигна рамене. Беше любопитен.

Главният магьосник се изпъчи до масата в центъра на кръга и патетично произнесе заклинанието за разваляне на магии от общ вид. Един от магьосниците в кръга изведнъж се оказа без буйната си грива, но затова пък се сдоби с огромна брадавица на носа. Освен това, не се случи абсолютно нищо.

– Хайде, колеги, ударете едно рамо! – призова ги Главният. – Нека направим кръг, като в доброто старо време.

Съветът се скупчи, за да съгласува заклинанието, после всички се хванаха за ръце. Лиз беше принудена да остави Балтазар на масата, понеже магьосниците я задърпаха за ръцете да се включи в кръга им. Скептичната физиономия нито за миг не напусна лицето й.

Колфатиниандър седеше отстрани и от време на време напомняше за присъствието си с кратко кискане.

– Призовавам силите на маната и дрън-дрън – замърмори Главният магьосник, докато всички, хванати за ръце и затворили очи, му пригласяха с монотонни напеви. – Избави ни от нещо си и направи така, че… сега!

Магьосниците рязко пуснаха ръце и изстреляха разноцветни снопове светлина към Колфатиниандър. Той го очакваше. Отби атаката с бърз магически щит. Намираха се на негова територия, в неговия замък и за капак – в неговия магически кръг. Едва ли имаше място, където силата му би била по-голяма.

– Супер – обобщи Шефа и се завлачи към своето място върху масата.

Магьосниците обаче не се отказаха. По черния магьосник беше запратен нов залп лъчи. В трапезарията на замъка се изви вятър. Под високия таван се събираха тъмни облаци. Белите коси на магьосниците, освен на плешивия с брадавицата, се вееха, мантиите им свистяха. Колфатиниандър прие предизвикателството и на свой ред ги атакува с кълба от нещо черно и лепкаво, което неприятно се размазваше по техните магически щитове, преди да се изпари.

Балтазар се събуди и нададе кратък рев.

– О, сладкото на чичо – умили се Колфатиниандър. Фанатичната му физиономия за момент се смени с размекната усмивка. Магьосниците спряха атаката си. Цветните кълба замръзнаха във въздуха, вятърът утихна. Принцът премигна няколко пъти, сгуши се в майка си и веднага заспа отново. Магьосническата битка продължи.

Замъкът се тресеше, бурята ставаше все по-страшна. Тежкият полилей, стокилограмова безвкусица от рубини и сребро, падна на пода с трясък.

– Е, това беше! – ожесточи се още повече Кольо. – Обичах този полилей!

И запрати по Съвета черно кълбо, пращящо и съскащо от енергия. Щитът на магьосниците не беше достатъчно силен да го спре, но успя да го отклони към стената. Кълбото проби дупка в камъните.

– Ще съборите замъка – предсказа Шефа, миг преди цялата стена да рухне. Сред мрака и бурята в трапезарията, без никакъв усет за декора нахлу слънчевата светлина.

– Идиоти! – изкрещя Кольо, примижал срещу слънцето. На дневна светлина лицето му имаше особено неприятен зеленикав оттенък. – Замъчето ми! Мракът ми! Няма да ви пусна оттук до… до…, абе няма да ви пусна!

В объркването си, докато целият му свят буквално рухваше, Кольо се вкопчи в единственото нещо, способно да повдигне духа му. Разсмя се зловещо. Магьосниците, подгизнали и отчаяни, си заразменяха притеснени погледи.

4.

Влад крачеше през площада, когато с крясък към него се спусна мобилният гарван. Кацна на рамото му и го клъвна по ухото.

– Ау! – възмути се Влад. – Това пък защо?

– Остави ме заключен – обясни гарванът – и изчезна. Аз мобилен гарван ли съм или канарче? Добре, че се появи мазният тип да продава къщата и ме пусна да изляза.

– Съжалявам – оправда се Влад, – мислех, че ще се върна бързо. Прозорецът не беше ли отворен?

– Ако беше, щях ли да стоя вътре – затворен, самотен и потиснат, копнеещ по сините простори?

– Щеше. Често го правиш.

Гарванът се замисли за миг.

– Така е – призна. – Но обясни ми какъв е смисълът да имаш мобилен гарван, ако той не може да долети при теб, когато те търсят?

– Вече казах, че съжалявам.

Гарванът замръзна във въздуха и се разтресе.

– Сега пък кой… – промърмори Влад. От мобилния гарван се носеше пронизителен, дрезгав звън.

– Няма ли да отговориш? – успя да изстреля гарванът между прозвъняванията.

Магьосникът въздъхна уморено:

– Да?

– Ало, миличко, как си? – чу се гласът на адвоката.

– Юджийн, разделихме се пред пет минути! – тросна му се Влад. – Как да съм?

– Да, но вече ми липсваш.

– Ти нямаше ли да си почиваш?

– Ще. Но първо искам да си взема вана. Къде са ти ароматните соли?

– Нямам ароматни соли.

– Дивак! – възмути се Юджийн и затвори.

Влад вдигна рамене и продължи към Портала. Гарванът се отдели от рамото му и полетя малко с него.

– Аз ще се прибирам – реши накрая.

– Нали искаше сини простори? – подхвърли Влад.

– Като копнея за тях, са по-сини, отколкото като летя сред тях – отбеляза гарванът и отлетя.

5.

Александър препускаше по най-мрачните коридори в Света на дракона, когато целият замък се разтресе. Кралският кон, плашливият стар Харолд, който предпочиташе уюта на конюшнята пред дългите разходки в полята, се закова на място и изцвили жално. Алекс получи усещане за дежа-вю. Във вените му закипя кръвта на неговите предшественици, препускали из този свят, за да спасяват дракони от амбициозни девици, твърдо решени да се сдобият с драконова роговица за любовна отвара.

– Хайде, момче – зашепна в ухото на коня Алекс и го потупа по врата. Конят успя донякъде да преодолее страха си и запрепуска по коридора по-бързо от преди. Беше наистина епична гледка, докато сребристата му грива се развяваше, а в очите му блестеше паническото желание да се махне колкото е възможно по-бързо от тук.

Влетяха в трапезарията тъкмо когато замъкът беше спрял да се тресе, а бурята беше утихнала, и определено приковаха вниманието. Конят се изпъчи в целия си почти двуметров ръст на светлината от липсващата стена, а Александър се провикна:

– Тук съм! – просто защото изведнъж ужасно му се прииска да вика. – Дръж се, скъпа, идвам! – и потърси с ръка дръжката на меча си. После потърси с ръка ножницата на меча си. Приблизително в този момент осъзна гигантската пробойна в плана. Камъчето, което обръщаше колата.

– Забравил съм си меча! – продължи да вика Александър, все още свръхекзалтиран.

Магьосниците, мокри до кости, и Колфатиниандър, задъхан от продължителния смях, стояха и го наблюдаваха. Той пришпори коня напред, покрай елипсовидната маса, сивият Харолд се приготви за скок…

– Не влизай в кръга! – провикна се Лиз, когато се отърси от вцепенението си, но вече беше късно. Конят полетя над златната лента и се приземи във вътрешността на магическия кръг. Алекс отдели секунда, за да хвърли питащ поглед към жена си, сетне скочи от коня, точно пред Колфатиниандър.

– Ти ли си братовчедът Кольо? – попита го. Кольо се поколеба.

– Аз съм – допусна.

Александър го огледа от горе до долу, сви ръка в юмрук и нанесе светкавичен десен прав в лицето му. Магьосникът се свлече на земята без увертюра. Лентата, очертаваща магическия кръг, спря да свети в кървавочервено и остана да лежи като най-обикновена безвкусица на пода.

– Насилие – поучително се произнесе магьосникът с ушите в настаналата тишина. – Първото оръжие на бездарниците.

6.

– Не избирай мълния! – предупреди го богът на виното, докато вървяха по мрачните подземни коридори на божествената сграда. Еди все още тънеше в неведение по въпроса какво точно представлява въпросната сграда, понеже всеки бог я наричаше с различно име. А в крайна сметка, щастливите ловни полета, дворецът на повалените воини и короната на космичното дърво далеч не се припокриваха в архитектурно отношение.

– Ами добре – съгласи се с готовност Еди, въпреки че нямаше представа за какво говори богът.

– Ефектно е, да, но и дума не може да става за прецизна стрелба – поясни той и отпи от виното си. Кристалната му чаша с високо столче си остана все така пълна.

– Мен ако питаш – продължи да развива тезата си, – заложи на доброто старо копие. Елегантно, лесно за овладяване, а и няма как да откаже в най-неподходящия момент.

– Вероятно си прав – допусна Еди.

– От друга страна, тризъбецът се отличава с екстравагантност, тълпата ще те хареса. Обаче чух, че Незорг много го бива в близкия бой, та ако избереш кинжал например, може да загазиш…

Еди не издържа и прекъсна оръжейния му монолог:

– Кой, по дяволите, е Незорг?

– Богът на света, в който те прати Библиотекарят.

– Е, не ме засипвай с информация – на лицето на писателя се изписа преиграна паника. – Нискокапацитетният ми човешки мозък прегрява!

Богът явно не долови сарказма.

– Извинявай, не съобразих.

Еди въздъхна.

– Ще трябва да се бия с Незорг – поиска разяснение, – така ли?

– И да го победиш. Само така можеш да спасиш света.

– О – стресна се писателят, който никога не си беше падал по физическата саморазправа. – Защо ти не се дуелираш с Незорг? Изглежда разбираш от оръжия.

– Не може така – отхвърли идеята богът. – Има си правила, етичен кодекс на божествата…

– Вие тук едва не се избивате.

– Обаче не се бъркаме в чуждата работа. Това не значи, че не ни пука.

– Аха – кимна Еди. – Значи ме изпързаляхте, а? Да свърша работа, с която не ви стиска сами да се заемете.

– Просто лека манипулация. Присъща на боговете.

– А ако откажа?

– Имаш това право. Отказваш ли?

– Не! – тросна се писателят. – Заемам се със задачата. Тоя бог е или много тъп, или много луд. Или и двете. И щом вие не искате да го спрете, ще опитам аз.

– Точно така – одобри богът на виното. – Само безпомощен, но надарен с необичайни добродетели смъртен има право да подлага на съмнение решенията на бог за неговия собствен свят.

– Безпомощен смъртен? – обърка се Еди. – Нали уж щях да ставам бог?

– Да – контрира го богът, – но нали не искаше?

– Не исках, вярно. Въпреки че звучеше някак респектиращо…

– Ако се справиш с тази задача – усмихна се подкупващо богът на виното, – ще станеш герой. Това също е респектиращо, а?

Еди се подвоуми.

– Не мисля, че съм подходящ кандидат за герой – реши. – Трябваше да намерите някой як, див варварин, жаден за кръв.

– Според Библиотекаря ти си най-подходящият. Нямало как да не се справиш, съдбата те била довела при нас в най-подходящия момент.

– Всъщност Зевс ме доведе – уточни писателят.

Озоваха се пред малка, затова пък старателно зарешетенена и неколкократно закатинарчена врата в дъното на коридора.

– Е, това е – обяви богът на виното. – Оръжейната на боговете!

7.

Наближаваше краят на работното време. В просторната, светла зала на банката цареше делово мълчание. Правеха се последни сметки, дописваха се последни отчети, чертаеха се последни линейни диаграми. Касиерката зад първо гише тъкмо сверяваше последните статистически данни, когато над представителната извадка падна сянка. Момичето вдигна поглед и изписка. Пред гишето стоеше мъж с черен дамски чорап на главата.

– Добър ден – поздрави мъжът. – Парите или живота?

Погледът на шашнатата касиерка се плъзна първо по чувала в дясната му ръка, сетне по калъфа за цигулка в лявата и накрая по тримата мъже с подчертано криминален вид, строени зад червената линия с надпис „моля, изчакайте тук". Единият си беше нахлузил вълнен чорап на шарени райета, с пробити дупки за очите. Главите на другите двама бяха напъхани в крачолите на един чорапогащник.

– Добър ден – повтори мъжът пред гишето, след като касиерката не му отговори. – Парите…

– Абе не трябваше ли – прекъсна го онзи с плетения чорап, – първо да проучим кога доставят парите или поне кога се сменя охраната?

Единият от мъжете в чорапогащника рязко се извърна към питащия и повлече след себе си своя временен сиамски близнак.

– Ти, знаеш ли – процеди, – съвсем навреме се сети!

– Стига се въртя – скастри го вторият в чорапогащника, – стана бримка!

– Ако не бях аз, вие и за чорапите нямаше да се сетите – нацупи се третият обирджия.

Изпод дамския чорап лицето на предводителя на шайката се изкриви в ядна гримаса.

– Шшт! – изшътка той и потрети: – Парите или живота?

– Мисля – намеси се отново плетеният чорап, – че тази фраза е по-подходяща за уличен, отколкото за банков обир.

– Какво да кажа тогава?

– Нещо като: „Слагай парите в чувала и без размотаване!"

– Слагай парите в чувала – послушно повтори дамският чорап. – И без размотаване!

Касиерката пресметливо огледа големия платнен чувал и отвори чекмеджето с дребните.

– Колко точно ви трябват? – попита, отброявайки банкноти от по един ринв.

– Десет бона – отвърна мъжът. – И по-бързо! – добави, понеже му се стори уместно.

– А кой е номерът на сметката ви?

– Нямам сметка.

Момичето вдигна поглед, пълен с добре изиграно изумление.

– Наистина? При нашите изгодни оферти за нови клиенти вие все още нямате сметка? Един момент да…

– Това е обир бе! – изкрещя мъжът с дамския чорап. Викът му отекна в просторното помещение. От съседните гишета занадничаха любопитни глави.

– Мила, по-добре им дай парите – посъветва касиерката от второ гише по-младата си колежка. – Не искаме никой да пострада, нали?

Възрастната жена многозначително кимна към калъфа за цигулка в ръцете на обирджията, сетне отново се скри в своето гише.

– Точно така! – въодушеви се онзи с калъфа, сякаш едва сега спомнил си за главния си коз. – Не искаме никой да пострада!

С фанатична искра в очите той бавно заразкопчава калъфа.

8.

Шефа вдигна ръка и изщрака с пръсти. Цялата тайфа, заедно с коня, се пренесе в преддверието на замъка.

Там тълпата около отпуснатото тяло на Арчибалд беше станала още по-голяма. Една от прислужниците беше сварила отвара от орлови нокти и люляк и бавно въртеше котлето над главата на стража, с надеждата силната миризма да го свести.

– Пазете се! – реагира първи магьосникът с ушите и разбута тълпата. – Аз съм магьосник!

Целият Съвет се скупчи над Арчибалд и заобсъжда терапията.

– Има нужда от кръвопускане – обяви мрачно Главният.

– А може – предложи плешивият – да му пробием дупка в черепа, за да изравним налягането.

Лиз взе нещата в свои ръце. Подаде спящия Балтазар на Алекс, приклекна до стража и духна леко в лицето му. Арчибалд отвори очи.

– Не мога да ви пусна! – изкрещя. След това фокусира надвесилия се над него Съвет на магьосниците, с Шефа начело, и рязко опита да се изправи. Краката му поддадоха и той тупна обратно на пода. Затова отдаде чест, както си беше седнал:

– Ваше Шефство, сър!

– Как се казваш, момче? – усмихна му се Лиз.

– Аз, Арчибалд, от стражата при портата, сър! – отсечено отговори той и отново отдаде чест.

– И кого не искаше да пуснеш, Арчи?

– Мистър Мрак, Ваше Шефство – малко по-спокойно отвърна стражът. – Искаше да ви изненада, ама аз му казах, че не може, и май демонът му ме зашемети.

Шефът кимна и се обърна към белачката на картофи:

– Този образ ли ти взе шнолата?

– Да, Ваше Шефство, той беше, но не му се сърдя. Вече знам, че го е направил заради професионалния си дълг – взе да обяснява момичето, като ръкомахаше с ножа за белене на картофи.

Арчибалд се ококори, скочи от пода и светкавично я обезоръжи. Изгледа я с укор и остатъчно олюляване.

– Леле, колко си бърз! – впечатли се момичето.

Лиз също беше впечатлена.

– Арчибалд! – каза тя.

– Аз! – стражът спря да се олюлява и застана мирно, вперил изпълнителен поглед право пред себе си.

– За отлично справяне с работата и проявен изключителен героизъм при изпълнение на служебните ти задължения те повишавам в чин капитан на дворцовата стража.

Шефа измагьоса две златни дракончета и ги лепна на раменете на Арчибалд. Очите на стража светнаха.

– Възлагам ти големи надежди, капитане, гледай да ги оправдаеш.

– Слушам, сър, Шефе! – викна Арчи.

– В този замък липсва всякаква дисциплина – продължи Лиз. – Искам да стегнеш редиците! Разбра ли?

– Тъй вярно!

– Нормално ли ти изглежда разни дракони да трополят из замъка и всякакви зли магьосници да влизат безпрепятствено и да отвличат принцове?

– Съвсем не!

– Точно така – съгласи се Шефа. – Съвсем не.

Тя хвана мъжа си за ръка.

– Арчибалд, поеми си задълженията – повели и махна към тълпата. Кралското семейство, следвано от Съвета на магьосниците, се заизкачва по стълбите към вътрешността на замъка.

– Шефе, остави ние да приспим Балти, а? – убеждаваше я Главният магьосник по пътя. – Ще му пеем, и ще му разкажем приказка, и ще го дундуркаме…

След като се отдалечиха, Арчибалд бавно изгледа насъбралото се множество. Наслади се на момента, пое дълбоко въздух и изрева:

– Стражите! По местата! Двама на портата, двама да обикалят замъка, останалите – по кулите! Марш!

Настана суматоха и сред дрънчене на брони и алебарди стражите се изнесоха на бегом.

– Прислужниците – продължи да се дере Арчибалд, – по стаите! Започвайте да чистите и да видя повече ентусиазъм! Конярите! Тоя кон да се изведе оттук, да се напои и да се среше!

Схванали основната идея, повечето от присъстващите се изнизаха, без да чакат конкретна заповед. Накрая остана само девойката с картоф в ръката, вперила в Арчибалд поглед, пълен с нямо възхищение. Арчи застана пред нея.

– Готвачките! – изрева той в лицето й. – В кухнята! Бегом!

– Олеле! – подскочи момичето и хукна към кухнята.

Предверието се опразни. Арчибалд, капитан на дворцовата стража, се огледа доволен. Ех, да можеше сега мама да го види!

9.

– Не! – извика момичето на първа каса и залегна зад гишето. Изчака малко, но не се случи нищо. Рискува да надникне. В ръцете си, вместо всяващо ужас оръжие, обирджията стискаше истинска цигулка.

– Давай парите – изкрещя той, – иначе ще започна да свиря!

За да демонстрира, мъжът прокара лъка по струните. От цигулката се изтръгна неприятен стържещ звук.

– Не! – изпищя отново момичето и пак залегна зад гишето, този път със запушени уши.

– Съжалявам, нещо не е настроена – оправда се обирджията с цигулката и отново прокара лъка. Неприятния звук се повтори.

– Добре. А сега, за всички присъстващи, „Очи чьорние"! – обяви той с апломб и вдигна лъка.

– Колеги, колеги! – прекъсна го вик отвън. – Чакайте ме!

В залата влетя петият от шайката. За разлика от останалите, той – изваден от контекста – трудно можеше да мине за обирджия. Вместо на главата си, носеше чорапи на ръцете. Розови, на бели маргаратки.

– Какво правиш бе? – плетеният чорап прекоси залата с няколко големи, ядни крачки, хвана новодошлия за яката и опита да прибере главата му в тениската.

– Е, как какво! – учуди се маргаритката, докато стоически понасяше опитите на плетения да му скрие лицето. – Нали обираме банка?

– Защо нямаш чорап?

– Имам! Два!

– На главата бе, мозък! Нали идеята е да не ти виждат лицето?

– Е, сега не ми виждат ръцете – вдигна рамене маргаритката. – Що не пробваш ти да си навреш главата в един от тези? – той размаха ръцете си в чорапите на маргаритки пред очите на другия.

– Без паника, момчета, всичко е наред – провикна се лидерът на шайката. – Тъкмо няма да оставя отпечатъци, като пипа. Колега, назначен сте за официален отговорник по пипането.

– Какво да пипам?

– Каквото искаш, нали имаш чорапи – позова се на блестяща логика лидерът. – Ей, банкерката, какво стана с парите?

Той заплашително размаха лъка за цигулка пред гишето. Касиерката обаче не продължи да пълни чувала с банкноти. Прехапала устни, тя замислено наблюдаваше обирджиите.

– Клубът на физиците? – попита накрая. – Вие ли сте?

– Ето на! – избухливият в плетения чорап перна през врата колегата си с маргаритките. – Заради теб ни разкриха.

– Точно така, ние сме – беше принуден да признае Председателят, но не позволи разкритието да наруши обирджийския му порив. – Продължавай да пълниш чувала! – викна той и блъсна с лъка по струните на цигулката. Из залата отекна мощно ла.

– Ама защо ви е да обирате банка? – озадачи се касиерката, щом ехото заглъхна. – И то заради някакви си десет хиляди? Председателю, вие имате поне десет пъти повече в сметката!

– Аз нямам сметка – Председателя натърти на всяка дума. – Вие не загрявате много бързо, а?

– Имате – възрази момичето. – Нали тук ви превеждат заплатата?

– Аз не получавам заплата, удоволствието от науката е моята морална награда – отсече Председателят, сетне се поколеба. – Нали?

– Не е вярно. Хиляда ринва месечно, плюс премии – изрецитира касиерката, – длъжност: ръководител на научен клуб. Също и хонорари от часовете ви по откриване на портали в училището за млади магьосници.

– Хиляда месечно? – премига Председателят. – Сигурна ли сте?

– Плюс премии – кимна касиерката.

– Хиляда! – изпадна във възторг той. Подскочи няколко пъти на място, наведе се и прегърна касиерката през тясното прозорче на гишето, след това обиколи всички гишета и прегърна техните касиери, накрая физиците се събраха в обща прегръдка насред банката.

– Хиляда! – продължи да повтаря Председателят, докато сваляше чорапа от главата си и го прибираше в калъфа при цигулката. – Хиляда месечно! Пък аз да карам на леща толкова време!

– Искате ли да изтеглите от сметката си? – заинтересува се касиерката.

– Искам, да. Естествено. Непременно – продължи да се въодушевява Председателят.

– Каква сума?

– Десет хиляди – отговори той, но после се поколеба. В очите му светна безразсъдно пламъче. – Нека са десет хиляди и десет! Утре ще закусвам банички и боза като баровците от Съвета!

След като Председателят изтегли пари, физиците вкупом се отправиха към изхода, с еуфорични възгласи и тънки намеци за почерпка в най-скъпата кръчма. Този с вълнения чорап се задържа за малко при касиерката.

– Хм, извинете, само да попитам… Аз получавам ли заплата?

– Естествено – отвърна тя и уточни след кратка справка, – шестстотин ринва месечно.

– Еха! – зарадва се физикът. – Добре, че жена ми не знае.

– Знае, разбира се – охлади ентусиазма му тя, – съпругата ви е разпоредила всеки месец да се привеждат по сто ринва в сметката за обучение на дъщеря ви, двеста в нейната сметка, за посрещане на разходите…

– Добре, добре – примирено махна с ръка физикът и се изниза след останалите.

10.

Богът на виното почука. След като отговор не последва, той неуверено сви ръка в юмрук и удари по вратата. Не приличаше на човек, който често използва юмруците си.

– Чакай де, чакай! – разнесе се глас отвътре. Последва дрънчене на ключове и вратата се отвори с пронизително скърцане.

– Все нямам време да смажа пантите – оправда се огромният потен мъж в гащеризон, застанал зад наковалнята в центъра на помещението. В дясната си ръка държеше огромен чук, а с лявата усилено се чешеше зад ухото.

– Какво ще искате? – обърна се той към Еди. – Боен чук? Бойна брадва? Бойна секира?

– Аз съм пацифист – отвърна Еди, въпреки че никой не го беше питал за това.

– Това нещо като прокажен ли е? – поинтересува се онзи в гащеризона. – Нямай грижа, здрав съм като бик.

– Той имаше предвид – намеси се богът на виното с леко снизхождение към божествения си колега и бедния му речник, – че би предпочел нещо по-елегантно.

– Винаги съм поддържал тезата, че перото е по-силно от меча – продължи да разяснява житейската си философия Еди.

– Перо ли? – замисли се богът на виното. – Какво смяташ да правиш, да го бучнеш в окото ли?

– Няма нищо по-елегантно от секирата – засегна се ковачът. – Особено ако е остра. Храц, готово.

– Храц? – попита Еди.

– Храц – потвърди ковачът. – Но ако си падаш по разни педалски изпълнения, имам специална колекция от кристални мечове с инкрустирани диаманти в дръжките.

– Не мисля, че е уместно – обади се богът с виното. – Той ще се дуелира с Незорг.

– Оу – обобщи ковачът. – Без педалски изпълнения значи. В такъв случай най-добрият вариант е гръмотевица. Вчера изковах страхотна нова партида, идеално балансирани, перфектни на дължина, с подобаващо прогърмяване и ослепителна светлина.

– Не ми ги пробутвай тези – поклати глава богът на виното. – Много гърмежи и святкане и нулев резултат.

– Ама аз не искам оръжие – възнегодува Еди.

– Стига глупости – сряза го богът на виното, – не може да се изправиш срещу Незорг с голи ръце!

– Срещу никого няма да се изправям! Аз съм писател.

Двамата богове го зяпнаха изумени. Ковачът толкова се разстрои, че блъсна с чука по близката етажерка и набързо сви наредените по нея триизмерни инструменти в една равнина.

– Ти каза, че искаш да помогнеш на онези хора – напомни богът на виното.

– Така казах – призна Еди.

– И как точно възнамеряваш да го направиш?

– Не знам – призна Еди.

– Ха! – възтържествува богът на виното.

– Незорг отговаряше за неприятния свят, пълен с грозни оръжия? – попита ковачът. Другият бог кимна. – Той нещо май се готвеше да го унищожава.

– Добре се справя – процеди Еди.

– Просто си пада малко нервак – вдигна рамене ковачът, предизвиквайки рязко разместване и пренареждане на телесата си. Гледката беше епична. – Сигурно е решил, че не го почитат достатъчно и трябва да ги разкара.

– Мен ако питаш, те и без негова помощ щяха дотам да стигнат – отбеляза богът на виното.

– Е, хайде сега! Ледниковия период той им го докара. И насекомите, и потопа…

– Ами замърсяването? Трябва да видиш как влияе нарушаването на екологичното равновесие върху лозята. Тъжно е, тъжно.

– Ама той, такова, едър ли е? – опита да се върне на въпроса Еди, но боговете бяха се съсредоточили в спора за екологията и доколко тя е обвързана с теологичните фактори.

– Е, аз да взема да си избера бойна секира – примири се писателят и започна да смъква от стените оръжия с различна големина и тежест и незабавно да ги стоварва на земята с трясък.

– Моята секира ще е тази – обяви тържествено – която успея да вдигна.

 

(следва?)

От романа на Геновева Детелинова, който предстои да излезе в поредица "Човешката библиотека" (и все още си търси заглавие).

Ако искате да му бъдете По-желали… или просто да прочетете още глави от него – пишете!