Тихо, безкрайно тихо

Това е една много красива и много тъжна песен на Еду Лобо и Том Жобим, „Luiza".

Шибил Бенев ни я предложи, и аз й направих едни думички на български.

Те не са много хубави, когато просто ги чете човек. Трябва да си пуснеш песента, да я слушаш и да следиш текста. Тогава нещата излизат, както трябва.

Тихо,

безкрайно тихо,

изплува тихо над града луната,

златиста, кръгла

като монета,

с която можеш да си купиш всичко…

Но ти я пускаш да блести

в небето горе…

Това, което

искаш, беше твое, но сега го няма.

И ти разглеждаш

своите ръце,

така безсилни

да задържат

една любов,

любов добра,

която спеше в тях, златиста, кръгла,

като луна…

Сега я няма,

залезе в мрак,

и мракът тежък дави ти сърцето,

ти потъваш, сам,

без любовта,

без дъх, без рози, без целувки тихи…

Така ненужен и виновен.

И не разбираш как без любовта ти тук

изчезна всичко, и угасна в прах

от минали любови,

и те наскърбява

даже и луната,

луната,

луната…