Буря в чаша вода

Това си го намислих още когато Христос беше бебе и ловът на кичовинки ми спасяваше душицата от бяла смърт. Обаче чак сега се наканих на опитам. И ето какво стана:

Това са съставните части.



Залепяш дръвчето за капачката, в чашата сипваш минерална вода (за да няма въздухчета) и златния прашец (може и сребърен, зависи какви феи имаш под ръка), слагаш капачката, залепяш я със силикон, омазваш всичко със силикон, опарваш си палеца, намотаваш бяла панделка около омазаното място, обръщаш всичко това с капачката надолу и ето:

Разбираш, че е по-добре да не прекаляваш със златото, защото се струпва на едно място, трябва хомеопатична доза – съвсем достатъчно е. Може би вместо да лепиш капачки на чаши от шоколад, може да се опита с буркан, капачката се завинтва и няма да протече.

Хайде, втория път – по-добре.

С повече сръчност, може да се получи и нещо такова:

Пейзаж с котка

Малка къщичка. На терасата и по всички первази – саксии с червено мушкато. Белите стени са грапави и свежи. Рамките на прозорците и вратата са боядисани в ярко синьо. Пердетата са като направени от захар. Пред къщата има двор с каменни плочи и лозница. Под лозницата – маса с два стола. Под масата – котка.

Къщичката е потопена във вода и е затворена в стъклена топка. Когато някой я разтърси, политат блещукащи снежинки и бавно се слягат върху покрива, цветята, масата и плочите.

Понякога ситен снежец полепва по мустаците на котката, но тя търпеливо чака, и си позволява да кихне само ако е сигурна, че никой не я гледа.

Топката е донесена от Гърция отдавна, за спомен от едно пътуване, за което никой вече не си спомня. Стъклото е размътено от допира на много пръсти. Затрупват я прах и досада и малката гръцка къщичка отдавна не е усещала върху себе си слънчев лъч отвън.

Цари вечно, разцъфтяло, прогизнало лято. Котката е остаряла, лапите й се схващат и дори нощем почти не става да се поразходи.

Един ден някой премества топката от обичайното й място и разсеяно я оставя, легнала на една страна. Водата се разплисква, снежната лавина се сипва и се утаява.

Миниатюрните чашки за кафе плавно се плъзват по масата. Котката се сепва в съня си. С меко движение улавя чашките и чинийките с лапа, преди да паднат на земята. Изпуска само една лъжичка, нарисувана с най-тънкия косъм на най-тънката четка. Тази лъжичка е толкова мъничка, че е невъзможно да се види с просто око отвън. Звънът й върху плочите е мелодичен и чист. В къщичката изскърцва пружина на железен креват.

Един мъж се събужда. Изправя се до прозореца на първия етаж. Гледа навън и се почесва по корема. Той дори не е бил нарисуван. Майсторът, направил топката, само за миг си го е представил, докато е довършвал саксията и мушкатото, което сега почти закрива съненото лице на мъжа.

Котката се обръща със скования си врат – по-скоро от любезност, отколкото с надежда. Сънят отново е удавил всяко движение.

Летният пейзаж, полу-затрупан със сняг, изглежда още по-нелепо, килнат настрани.

Котката се чувства раздразнена и унизена, докато предпазливо се спуска по наклонения двор, свива се на топло в снежинките и без да е уморена, заспива пак.