Николай Теллалов's Blog, page 2

Убийство на границата

Границата - свещената и неприкосновена линия на картата, вменена за ЦЕННОСТ. Бодлива тел, пазачи - все признаци на затвор. Светинята на държавността е това - затворът. На гражданите им е предписано да обичат и да се гордеят с тези символи и реалности, затворническите, като едновременно с това върви биенето в гърдите колко сме "свободолюбиви".
Граничната линия е традиционно място за убийства. Бранителите на идеята за свещеност на границата (затвора) изтъкват "прогресивни примери" от чужбина, сякаш низостта на чуждоземските властници оправдава тяхната собствена.
Но на 15 октомври разстрелът се случи на 30-40 км навътре в страната. На място, известно като сборен пункт на бежанци ли, мигранти ли, да не се хващаме за думите, откъдето ги поема транспорт, за да стигнат до другата граница.

Смущаващото, даже стряскащото в случая, са няколко съществени момента, най-вече реакциите на населението в нечистата и несвята република, управлявана от мутри, нежелано място за живеене на близо половината й собствени граждани.
Преди всичко - бурно одобрение на убийството. Налетяха и като лешояди (съжалявам за сравнението, обида е към животните) политически лидери и държавни функционери, за да се нахранят и да отровят масовото съзнание. Единици се опитаха да заемат страна на човещината, на здравия смисъл.
Докато поклонниците на свещената граница (затвора) не се притесниха, че:
- от самото начало МВР започна да лъже - къде се е случило, как се е случило, за състава и възрастта на "нарушителите", били въоръжени или не, били агресивни, как се е изразила агресията им, буквално всяка подробност прозвуча крайно неубедително, а и се променяше във времето според изявленията на официалните "лица";
- пресичане на границата, нека и "незаконно", не е повод за екзекуция;
- колко е "професионално" поведението на ченгетата (уж опитни, уж ловци, пък нямат елементарни стрелкови навици - ако версията с рикошета е истина, което е под голям въпрос, независимо от т.нар. "експертиза"), колко е адекватно действието на оперативното ръководство на граничарите (пращат трима срещу половин рота "подозрителни");
- поне милион и половина българи ИЗБЯГАХА, като през първите десетина години от "демокрацията" минимум всеки трети от тях бе "нелегален" в едно или друго отношение по пътя си към "лекия живот" в Европа или Америка - нима и тях трябваше да ги стрелят?

Първосигналната реакция на всеки човек при вест за смърт на друго човешко същество, обратно на твърденията на затворолюбците, е съчувствие - такива са инстинктите ни, наследени от животинското минало на хората. След това се включва пластът рефлекси, образуван от възпитанието и изискванията на общественото устройство спрямо индивида. В олигархичен режим, в икономическа среда на конкуренция, този пласт е егоистичен, рефлекси на комплексар, на циник. Включва се програмата "те" и "ние". Съвестта, тоест способността да различаваме доброто от злото, блокира. Или по-скоро заработва бъгаво - доброто подменяме с "полезно за мен", а злото - "вредно за мен", но вредата е ПРЕДПОЛАГАЕМА по простия механизъм "на страха очите са големи". А пък страхът се управлява от властващите, от олигархичната класа. Те създават нагласи за страх от "нашествениците", при все че хората, живущи в граничните райони, които всеки ден виждат върволиците "страшни пришълци", изпитват предимно жал към тях.

Моето детство премина в СССР. Бях там в ролята на "малцинство" и развих идеализирана представа за "българското". Не съм допускал, че близо до 50-те си лазарника ще ми се наложи да призная, че българите се оказахме народ, чиито лошотии, умело култивирани от стари и нови бейове и чорбаджии, надхвърлиха качествата му. Десетилетия се борех с този горчив извод. Но от него не може се избяга. Разбира се, това за мен, за други не знам, не е повод да вдигна ръце и да спра да се боря според възможностите си, така че този народ да получи възможност да се самоочисти от полепналите и даже поникнали навътре в него мерзости. За разлика от националистите, няма да отричам лошото у "българина". Нито по алхимичен начин ще превръщам гадостите в добродетели. Нито ще строя своята съпричастност към сънародниците ми върху фундамент от омраза към чужденците, само защото са чужденци. Нито ще боготворя ЗАКОНА, особено написния от шепа бизнесмено-политици, потисници на народа.
Затворолюбците нека се съгласяват и да приветстват практиката на МВР (и на държавата като цяло) да ги лъже, да ги пребива посред нощ за нищо, да ги стреля с рикошети, да им ЗАБРАНЯВА да се отбраняват, когато се налага, сами.
Затворолюбците нека смятат човешкия живот за нищо - това означава, че не ценят и своя, което рано или късно ще им се върне, и то от любимата им държавност.
Нека предварително и на едро обявяват мигрантите за "врагове" - и това ще им се върне, за съжаление не само на тях, защото с враждебност провокират насрещна враждебност.
Нека крещят, че "защитата на границата е ДЪЛГ" - явно не смятат за свой дълг да освободят страната от далеч по-опасните МЕСТНИ мутри.

Моят избор е друг, анархическия - в пълно съзвучие с идеалите на възрожденските революционери, с които идеали днешните затворолюбци проституират - честват включване в самоубийствени войни от миналото, нахъсват се за нови самоубийствени авантюри в бъдеще, надъхват с омраза, карат ни да се помиряваме с това, че всеки втори гражданин на тази пропадаща наша страна не е в състояние на поеме непредвидени разходи, че гине по пътища и тунели не само заради собствено нехайство, но и заради безобразно състояние на пътната инфраструктура, че мре без време заради отъргашването на медицината, че затъпява заради безкрайните експерименти с образованието (прицелено да произвежда послушни невежи и материал за "пазара на труда", все повече свиващ се под натиска на технологиите).
Бежанската криза не може да се реши в рамките на днешната капиталистическа държавност, капитализъм+държава е причинител на същата криза. Не знам дали някому е направило впечатление, че тъкмо "десните" европейски партийно-корпоративни формации канят бежанците (за черна работа, естествено) в момент на подем на т.нар. "леви" движения (също сбъркани, понеже залагат източникът на проблеми, държавността, да реши тези проблеми) - мащабна игра за пресичане на революционни настроения, надуване на популисткото влияние на профашисти, замяната на социалните искания с дребнав национализъм - тоест сме свидетели (и потърпевши) на нов проект за превантивна контрареволюция след съветската "перестройка".
За елитите е важно да насъскат народите помежду си, да си укрепят ГРАНИЦИТЕ, иначе напълно проницаеми за далаверите на едрия бизнес и правителствените картели. За властващата малобройна сган е въпрос на оцеляване да внесе страх и вражда между подвластните им електорални, данъчни и консуматорски единици - нека се избиват с бомби, с рикошети, в пиянски свади, нека се гордеят с извършвани от репресивните органи убийства, може и малко да мрънкат и "протестират" за дреболии, стига да спазват законите, за плащат данъците (или перат после парите), но не и да видят КАКВО е виновно за нещастията, не и да предприемат нещо в своя защита, не и да променят принципите на обществените отношения.

...

мама почина
в Чернигов, Украйна, снощи
беше понякога досадна, често безпокойна, но иначе много весела жена
казваше се Теменужка

Украинската революция

Това е според мен най-добрата аналитична статия за събитията от последните месеци в Украйна, наред с позицията, заета от автора.

анонс:
Украинската революция и руската интервенция (резолюция Групата Комунисти Максималисти)
03/02/2014 - 21:06

Февруарската революция 2014 в Украйна бележи началото на нов революционен цикъл, след изминалия 1789-1989 (от друга статия на автора, Марлен Инсаров).
Задушливата нощ на реакцията, пропагандата че "времето на революциите приключи" - всичко това е разбито на Киевските барикади. По примера на Париж 1871 и Петроград 1917, днешният Киев показа, че властта е силна само защото стоим пред нея на колене.
Да, тази революция не е пролетарска, нито социалистическа. Тя (засега) е общонародна, буржуазно-демократична. По този начин започва обаче всяка велика промяна. Бунт срещу мафията във властта и властта на мафията обедини всички слоеве на населението - редица олигарси (конкурентни на овластените), дребния и среден бизнес, от години рекетиран от чиновници и полиция, работниците и безработните. Общият знаменател е настояване за демокрация, за народовластие. В същото време някои леви политически среди смятат това за "неправилна революция", за "фашистки метеж", с което показват единствено собствената си политическа импотентност.
Стотиците хиляди участници в революцията не изповядват нито десни, нито нацистки убеждения.
Наистина, голяма роля изиграха националистическите организации, но това не е толкова тяхна заслуга, а симптом за мизерното състояние на левите сили. Ако не бе тяхната пасивност, авангардът би бил не "Десният сектор". Само малка част от лявото движение, другарите от «Народный набат», «Вольная земля», «Автономний Опiр», «Народная воля» и еще неколцина спасиха честта на лявата радикална идея. Само те показаха на народа, че не всички комунисти са чиновници от КПУ (като българската БСП).
Революцията започна като искания към властта да стане "правилна", но бързо надрасна тези рамки. Опозиционните парламентарни партии направиха всичко възможно народът да припознае в тях същите врагове като Янукович.
Буржоазната опозиция се държи логично - нейният най-голям страх е народното самоуправление, пряката демокрация.

Интервенцията на Путин цели единствено смазване на революцията, геополитическите игри са вторични. Руската армия с лекота ще прегази украинската държавна войска, но ще предизвика революционна партизанска война, което ще срине реставрираната Руска империя, а заедно с нея и Западните капиталистически сили.

---------------
забележка: линкът към "Автономний Опiр" е последното им заявление, написано на украински. Ползвайте гугъл преводач, имайте предвид, че най-добре от украински превежда на руски.

Украйна, Майдан 2014

Ситуацията се промени, от протести за "по-добра власт" се тръгна по пътя на по-категорична съпротива, крайно недоволство срещу системата. Днес в Украйна е актуален лозунгът "Дайте властта на народа" - тоест на майдани във всеки градски квартал, всеки град и всяко село. Разбира се, идеята за ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ има своите конкуренти всред хората, които стоят с денонощия на Майдана. Но кой друг би могъл да настоява за този лозунг, освен самият народ, разочарован от опозицията, измъчен от политиката на правителството, гневен от садизма на жандармите, тормозен от платени хулигани?
С кого трябва да са украинските безвластници? Какво чакат? Друг народ? "Правилен" начин протест? Или да направят опити да влияят на умовете именно в този (относително) благоприятен момент?

Виждам четири варианта за развитие на Майдана:

А) категорично поражение;
заинтересовани: Янукович, Кремълските му покровители, част от населението, която основателно или не смята президента за "по-малкото зло";
последици: показни "жестове на помирение", реални действия - репресии срещу всички участвали в противостоенето и сблъсъците (както и дарявали средства за това).
вероятност: малка (2 от 10), предвид факта, че потенциалните губещи са силно мотивирани за съпротива.

Б) оставка на Янукович, нови избори; (Майданът става ескалатор за нови управници)
заинтересовани: бизнес групировките, които са конкурентни на сегашната власт, или за които Янукович вече е "гърмян патрон"; м.б. САЩ и ЕС;
последици: нови "лица във властта", Майданът се разпада, селективни репресии срещу жандармите... и "екстремистите" от сблъсъците. След 5-10 години ситуацията се повтаря - пак протести и размирици;
вероятност: малко по-голяма (3 от 10), предвид влиянието на Русия;
Подвариант: начало на евроинтеграцията, която ще доведе до проумяване на истината за "европейското семейство", в което уж всички са равни, но някои "по-равни" от останалите - а това може да дестабилизира и целия ЕС, да го тласне към революционни сценарии, по-трудни за прогнозиране (поне по-трудни за мен, повече от скромен "аналитичен капацитет").

В) споразумение между Янукович и опозицията, нови избори;
вариантът е приемлив за всички политически сили и "външни фактори", но неприемлив за протестиралите "радикали";
подвариант: Майданът има известни шансове да бъде запазен като "коректив на властта и на политическата опозиция" - но постепенно пак се разпада, когато изчерпи капацитета си на "отдушник" (когато стане ненужен на политическите популисти);
вероятност: (7 от 10)
След десетина или по-малко години недоволството пак ще достигне точката на кипене, възможен е по-радикален нов Майдан, освен ако не се отворят възможности за масова гурбетчийска емиграция към ЕС - тогава потенциалът просто ще липсва.
В трите варианта дотук големият губещ е "народът" - огромното мнозинство все по-бедни и безправни украински граждани.

Г) Майданът се радикализира и натрупва самочувствие, настоява за ролята си на "единствена легитимна НАРОДНА ВЛАСТ без посредници";
вероятност: 4 от 10
федерализация на страната (лансирана през 1990-те от т.нар. "националисти"), засилен елемент на пряка демокрация... но при съхранено икономическо неравенство, което ще опорочи всичко постигнато - в най-добрия случай (2 от 10); тогава се задълбочава революционна криза, евентуално въоръжените структури на прякото самоуправление и еманципираните от профсъюзни бюрократични централи работнически сдружения ще се опитват да коригират положението, като се противопоставят на манипулативните действия на едрите бизнес групировки (самостоятелни или финансирани отвън) да влияят върху решенията на органите на самоуправлението.
Но без масови движения, които да се обърнат към модела на самоуправление И В ИКОНОМИКАТА, шансовете за успех са много малки... засега.
противници: всички политически сили, едър бизнес и "външни фактори";
Реално: 1-2 от 10, тоест претенциите на Майдана (мрежата майдани) за единствена легитимна власт няма да се наложат в крайна сметка, поради съпротива на заинтересованите в реализиране на други сценарии (и тяхното надмощие в манипулативно, огранизационно, репресивно и финансово-ресурсно отношение), както и поради липсата на достатъчно сериозно социално движение с програма в тази насока.
Но дори временна победа или установяване на елементи на пряка демокрация в бъдещата форма на управление в Украйна означава, че следващият (до 5 години) Майдан ще бъде по-категоричен в социално-революционно отношение и ще има по-добра стартова позиция. Разочарованието в партийната опозиция ще е пълно, осъзнаването на интересите всред народа ще е по-голямо, симпатиите и надеждите към и за "народна власт" ще имат по-здрава основа.

Следователно, всеки който смята себе си за "прогресивен", би трябвало да подкрепи последния вариант, без да се плаши от "нажежаване" (гражданска война фактически така и така се води, само дето бедните и средните слоеве не се съпротивляват организирано на потисничеството с измерения на геноцид от страна на олигархията; пък и засега гражданският конфликт би приел формата на война на гражданите срещу властта, не толкова между части на народа), без да си търси оправдания (сред които и например погнусата от сътрудничество с т.нар. "националисти", защото на този етап същественото противопоставяне е между етатисти и самоуправленци (недоосъзнати безвластници)).
Налагането на последователна пряка демокрация в Украйна неизбежно ще постави остро проблема с неравенството, породено от конкурентната икономика, ще създаде благоприятни (макар и навярно не много мирни) условия за нататъшен социален прогрес. А ставащото в Украйна ще се отрази върху целия регион.
Не е изключено в този случай да се стигне до "миротворческа интервенция", съвместно "възстановяване на реда" на НАТО и Русия, което би бил най-лошият вариант за интервентите, защото именно при такива условия се появи Махновщината през 1918 година. Смазана преди, този път подобна съпротива (надявам се) ще си е извадила поуки от миналото.
Опитите за подялба на Украйна няма да се възприемат добре от мнозинството население при все "семейните кавги" вътре в различните групи на украинския народ.

И така, главната задача днес е утвърждаването на майданите като единствени изразители на народната воля, без делене на "националистически" и "социални" противоборстващи крила. Повече политическа в този смисъл революция, ще повлече и социална такава. За която всички РЕАЛНО леви движения трябва да са подготвени (програмно, организационно, практически), като подготовката трябва да започне СЕГА.
Такава подготовка включва УЧАСТИЕ в събитията.
Обратното би било израз на организационно, идейно и аналитично безсилие. Би било провал на идеята, изневяра на лозунга на Нестор Махно: "Винаги с потиснатите срещу потисниците".

***
РЕЗЮМЕ НА РУСКИ:
Период прошений к власти стать "хорошей" закончились, на повестке дня стоит разгорающийся народный бунт против произвола управников.
Сегодня в Украине актуален лозунг "Вся власть майданам!"
Фактически это - народное самоуправление, майданы по городским районам, городам, селам и поселкам.
Кто другой смог бы лучше отстоять и защитить структуры ПРЯМОЙ ДЕМОКРАТИИ, чем анархисты и антиавторитарные левые?
Не надо ждать "правильных" протестов, не надо обижаться, что "народ не тот", не надо брезговать встать рядом с т.наз. "правыми" (они довольно неоднородны).
Бездействие равносильно предательству слов Нестора Ивановича Махно "Всегда с угнетенными потив угнетателей".

Возможны четыре варианта развития ситуации:
А) поражение Майдана, разгон его, репрессии против его участников и помощников;
Б) отставка Януковича и выборы - торжество политической оппозиции... и повторение Майдана через некоторое время, потому что "новая влада" будет ничем не лучше этой;
В) соглашение между Януковичем и оппозицией (и внешними факторами вне страны) - снова, как и в первых вариантах, это значит поражение народа;
Г) Майдан осознает себя как ЕДИНСТВЕННАЯ власть в стране, самоуправление народа без посредников (партий, Рады, правительства, бюрократии, олигархов).
Разумеется, одно прямой демократии в политике и администрировании мало - в этом простые граждане Украины быстро убедятся, но это уже будет следующим шагом социального прогресса.

подробности - на ЕФА.

.

Въпросник - Отговорник

(нещо става с блога, не мога да отговоря на коментар в темата "Апострофи". Е, така или иначе то си беше за нова тема)

walker
19 декември 2013, 21:09

Благодаря, за поканата да коментирам (btw аз съм и Анонимен от по-горе). Та, темата от блога на Григор беше пряката демокрация. Аз не виждам проблем пряката демокрация да работи (доста) по-добре от представителния модел, с който разполагаме в момента при условия на "пазарна" икономика.

Слагам кавички около "пазарна", понеже това е възприетият термин. На мен ми изглежда просто като честна икономика - хората са свободни да разменят плодовете на своя труд, използвайки парите като обща скала. Комуналния модел на собственост (както аз го възприемам) предполага отхвърляне на всичко това. Той "осъжда" по-производителните да плащат за неспособността на по-непроизводителните в името на общата посредственост.

Тук е важно да отбележа, че производителността, изобщо казано не се мери с усилията които даден индивид полага. Тя се мери с желанието на другите индивиди да придобият по някакъв начин услугите и продуктите които предлага този индивид. Кристиано Роналдо получава 200 пъти повече от Гонзо, не защото се старае 200 пъти повече, или се поти двеста пъти повече, или е 200 пъти по-бърз и техничен - получава ги защото много повече хора *искат* да го гледат, и защото ако клуба купи 200 Гонзовци, те няма да направят разликата, която прави Кристиано. С други думи, това че 20% повече качества са съсредоточени в един човек може да прави огромна разлика, и далеч не означава, че този трябва да получи максимум 20% другия. В този смисъл CEO-тата с многомилионни заплати са напълно справедливи, щом има акционери/собственици които са съгласни да платят милиони за техните услуги (имайки честно представена информация). Да кажеш, че дадено възнаграждение не е справедливо (при пълна и обективна информация за предмета на възнаграждение), означава да кажеш, че хората искат грешните неща. Което не е чудно, ако всички искахме еднакви неща в еднаква степен, тогава нямаше да сме хора. Paul Graham го е описал доста по-добре отколкото аз бих могъл - http://www.paulgraham.com/wealth.html

И не, не мисля, че конкуренцията задушава солидарността. Конкуренцията е стремежа към по-добра производителност. При по-добра производителност ще има много повече блага, и дори при по-ниска степен на солидарност, нуждаещият се вероятно ще има повече блага на разположение, от спъната икономика и задължителна солидарност.

Проблемът на текущата система според мен не е толкова в икономическия модел, колкото в управленския такъв, и този проблем би могъл да се разреши с въвеждането на пряка демокрация. Под това нямам предвид свикване на ВНС и гласуване на нова конституция. Ако пряката демокрация е животоспособен модел, то няма да има нужда от насилствено налагане, особено в текущата ситуация на откровено изкривяване на представителността. Имам някой мисли по-въпроса, които ще се радвам да споделя, само да "узреят" още малко.

П.С. Интересната статия за солидароността, която цитира е изключително добра. Като цяло солидарността не е в противовес на пазарния принцип, по-скоро са ортогонални двете концепции. *Задължението* за солидарност обаче е, както е всяко задължние за отнемане на рзултатите от труда на индивида.ортогонална

.
моят отговор:
няма за какво да благодариш, тук всеки е самопоканен

теоретично, при "пазар" както ти го описваш, и представителната би трябвало да работи ИДЕАЛНО.
Но не би.
Защото капитализмът е всичко друго, но но и "честна икономика" - хората НЕ са свободни да разменят плодовете на своя труд. Наемният работник не контролира плодовете на труда си. Парите също не са адекватно мерило, защото измерването на труда е невъзможно.
Комуналният модел на собственост (както го наричаш) предполага само едно: всеки дава колкото може и иска, а взема колкото има нужда. Естествено, че отхвърля пазара, който е разточителен, прахоснически, ориентиран не на потребности, а на платежоспособност.
Пък и твърдението ти се нуждае не само от деклариране, но и от обосновка. По-производителните в едно са непроизводителни в друго - и така нещата се напасват, стига човек да има РЕАЛЕН избор какво да работи.

Многомилионните заплати може и да са справедливи, понеже много хора ходят по мачове и плащат билети.
Но дали получаваното зрелище наистина струва толкова? С какво храни децата на запалянковците гледането на мача?
Да, хората искат да гледат какво прави на терена някоя футболна звезда. Толкоз. Погрешно е да се мисли, че те искат той (и сума ти още хора около него) непременно да вземат огромни пари. Биха желали любимецът им да е задоволен, за да тренира и да не ги разочарова. Но същото биха могли да ме осигурят и в условия на солидарна икономика, без самите те да се лишават от нещо.

(пък и даваш неподходящ пример; кои хора искат банкерите да вземат милионни заплати? или съдиите-изпълнители? или мутрите на легална служба? ами заплатите на бюрокрацията в спортния бизнес?)

не мога да прочета Paul Graham, не знам английски толкова добре.

Конкуренцията, ако беше само "стремеж към по-добра производителност", не би водела до войни, в които се похабяват блага. При по-добра производителност наистина ще има много повече блага (и ги има), само че начинът на разпределение (определен от конкуренцията) не води до задоволяване на потребностите на истински нуждаещите се.
Ярък пример за това е фактът, че ПОЛОВИНАТА от произведените храни отиват на боклука - при наличие на гладуващи и недояждащи.
Така че "спъната икономика" е тъкмо пазарната. В нея водещ мотив е извличане на максимум печалба при минимум вложения. И например заради това между появата на комбайн за прибиране на памук и масовата му употреба минават 40 години.
Повече производителност имаме при автоматизираните производства. Къде ги сега, след като тук, в България, през 1980-те се произвеждаха роботи за автоматизирани линии - за износ в Австрия (работил съм в такова предприятие преди да ме вземат войник: Опитна база към Института по кибернетика при БАН - до поликлиниката на Гара Искър)?

Относно фразата "задължителна солидарност" - първо че е абсурд, и второ - погледни пак какво съм написал в блога на Гачев, за да не буксуваме в недоразумения. Задължителна солидарност е нещо като "задължителна спонтанност" - т.е. абсурд.

Текущата система пък според мен (и не само според мен) е производна именно от икономическия модел.
Представи си как може да функционира прякодемократична система, в която едни (малцинство) разполагат с повече ресурси от останалите.
Ами те просто ще влияят върху решенията, вярно, с повече "инвестиране" (и затова повече после ще изстискват възвръщаемост). Ако са работодатели, просто ще уволняват тази, които приемат решения в техен ущърб. Те могат да си позволят финансови загуби, докато уволненият, който няма собственост, колко ще издържи? Ако са банкери, няма да финансират кооперациите на своите едиологически противници - или ще им налагат заробващи условия.
И накрая, когато им писне да им пречат да печелят, ще купят най-гладните и най-безсъвестните, ще ги въоръжат - и със силите на своите частни полиции... е, може и да не реставрират представителната демокрация, нито да обявят формално диктатура, но ще налагат със сила решения в рамките на обезсмислената фактически "пряка демокрация" (което вече е ставало в античния свят).
Какво би им попречило? Морал? Съвест?

Убеден съм, че пряката демокрация е жизнеспособен модел, но именно тези, които днес са собственици и властници, насилствено препятстват тя да се пребори за място под слънцето.

(надявам се блогър.ком да престане с тия номера, за да продължим диалога; последните му ъпгрейди ми блокират браузърите при опит за качване на изображения)

Украйна, Майдан, 2013

Киевските събития според мен принципно напомнят нашенските протести. Повърхностните разлики са в мащаба и ожесточението на сблъсъците. Въпреки това, не бързайте да наричате случващото се “революция”. Не е. А какво е? Пореден опит за държавен преврат чрез уличен натиск.
Украинските граждани имат много причини да мразят тази власт – тя е нахална, безочлива, перчи се с богатството си, силовите й структури са като отвързани зли кучета, всички извън “обръчите фирми” на правителството са мачкани и оплитани в бумащина, обедняването е катастрофално. Това, което липсва у нас, е разделението по език: управниците дразнят както украиноезичните, така и рускоезичните с неграмотността си и с неопределеността за официалния език – един ли да е, два или повече да са.
Иначе, властващите и опозиционните партийци зад кулисите на видимото сучат от едни и същи финансови вимета, водят общ бизнес.
Лашкането между Митнически съюз с Русия-Беларус-Казахстан и преговорите за асоцииране с ЕС е формалният повод, иначе протестите са на вълната “стани да седна”. Естествено, властта организира контрапротести.
Социални искания и призиви за смяна на самата система се посрещат на нож както от жандармите, така и от масата протестиращи.
Говори се, че неучастието на “Майдана” е подкрепа за властите. Но миналият Майдан’2004 породи сегашното положение, каква е гаранцията, че Майдан’2013 ще доведе до нещо различно от смяната на политическите мутри в непроменимата държавна машина?
Позицията на украинските анархисти.
Позицията на други украински анархисти (т.нар. “пазарници”).
Изявление на Автономно Действия за Социална Революция (Русия).
Какво “печели” Украйна от процеса на асоцииране с ЕС?
Снимков материал с кратки пояснения “Минимум политика, максимум факти”.
Обща дискусия.

* * *
По-подробен анализ ще публикувам утре, като коментар в същата тема.

АПОСТРОФИ

Съдържание:
1. Поводът
2. Цитатите
3. Какво да се прави? ("кратко описание" по молба на читателите, страдащи от синдрома на неконцентрирано внимание)


1. ПОВОДЪТ е поредната дискусионна драма в пластмасова чаша изветряла газирана вода, а именно - запис от блога на Григор Гачев. В него е цитирано послание на Анелия Стойкова, което по технически причини не смогвам да коментирам на страницата на източника. НАКРАТКО, момичето с право се ядосва защо "старото поколение" ги дърпа назад с думите "Тихо стой". Чудесно. ОБАЧЕ следва съвсем нелогично продължение - под мотото за "смяна на системата", се повтарят исканията от актуалната тези месеци протестна мода (есенна колекция): повече морал в политиката, оставка на правителството, нови парламентарни избори. Все действия, които в никакъв случай не са антисистемни, а твърдо просистемни, в помощ на режима, който поражда недоволство. В помощ, защото му се дават поводи да си мени кожата, да отлюспва омразни персонажи от държавния етаж на обществото, но нравът на чудовището остава същият. На всичко отгоре протестиращите млади се кълнат във вярност към гадината - пеят химна, размахват символиката, приемат свободата ЕДИНСТВЕНО като право да си изберат нов "добър цар". Извинявайте, дечица, но от "Тихо стой" бягате към позицията "Шумно стой, без да правиш нищо по същество"!
Не биваше да остана безучастен към тази проява на късогледство, просто понеже преди 20 и кусур години вече съм бил в същата роля на полезен за системата идиот. Не се сдържах, не съжалявам за което, да констатирам какво поколение породи "пазарът и демокрацията", при това без да отричам, че моето поколение е наистина "похабено". Защото форматираното от "прехода" младо поколение показва симптоми на още по-голяма похабеност. То не умее дори да се бунтува, не смее да е крайно даже в отрицанието, пък конструктивизмът му се държи досущ шаранче, което кълве всяка пусната му от Системата "държава-капитализъм" примамка.
Нямах намерение да поучавам - възрастни хора! на годините на повечето апостоли на Априлското и други въстания! - но да изръмжа срещу самодоволството, с което активната част от младото поколение се самозаслепява - това наистина поисках. И го сторих.
Реакцията се оказа предсказуема.

2. Цитати
темата; ако в нея настъпят някакви модерации, ще се самоцитирам в автокоментари тук.
(още реплики, длъжки, за мое собствено неудовлетворение, ще намерите пак при Гачев в темите "Няма дим без огън" и "Престъпност и пострадали")
В блога на Калин Ненов също бях писал (темата "Студентска окупация – пресни впечатления"), но там ме изтриха (какво пък, блогът си е негов), затова нямам линк, само извадки от личния ми архив:
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Браво на Анелия!

Шаркан on 2013/11/14 at 22:15 said:
“браво”, да
толкова плам, толкова хъс – за да не се променя нищо, само да е по-лъскавко…
много тъжно
----
Ана Хелс on 2013/11/13 at 14:28 said:
И аз това питам … Хубаво е, че протестират и ще протестират младите, но има ли някаква организация от тези млади радетели за нов морал, която да подкрепя на следващите избори?Никой не казва по новините каква е алтернативата, всички искат да рушат прогнилото – което е супер, ама никой не дава ясна идея какво и как да съградим след това. ... ... ...

Шаркан on 2013/11/14 at 22:48 said:
каква е алтернативата ли?
с три тезиса:
- самоорганизация за съпротива/самозащита и самоуправление, т.е. ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ (вж. уикипедия, особено източниците от статията)
- социализиране на собствеността, която произвежда блага
(обратното както на национализация/одържавяване, така и на приватизацията);
- социализиране на системите за разпределение на произведените блага.
! всичко друго НЕ Е алтернатива, а търсене на “добър началник”, “добър политик” и други преследвания на собствената сянка. Практикува се много отдавна и вече би трябвало да е ясно, че резултатът е нулев. Което би трябвало да НАМЕКНЕ, че вариантът на “държава/капитализъм с човешко лице” обитава реалностите на споменатите тук Дядо Мраз и Гандалф.
! повече подробности – на сайта на вестник “Свободна мисъл” (издание на Федерацията на анархистите в България), пак там има и библиотека с още по-подробни материали.
Който се интересува – да заповяда. Който не припознава “своя борба” в това – да не губи моето и своето време в празни препирни.
----
avasilev on 2013/11/12 at 20:25 said:
Как промяна? Зад кого да застанем? В какво да вярваме, когато няма кого да изберем?

Шаркан on 2013/11/14 at 22:40 said:
ми застанете зад себе си!
----
Григор on 2013/11/14 at 20:37 said:
Чия работа е издигне тези, които да избереш, Але?
Кой взима заплата, за да ги убеди да се кандидатират, а не си върши работата? Чие задължение е да им организира кампания, да им събере пари, да им тича тичането, да събира гласове в тяхна подкрепа…?
Кой е този, дето не се е погрижил да ти ги осигури? Дядо Мраз ли е пропуснал да ги донесе в чувала си, или Гандалф да ни ги намагьоса отнякъде? Кажи кой е, че да му се накараме здраво, та друг път да си гледа работата и да не оставаме без избор!

Шаркан on 2013/11/14 at 22:39 said:
окончателната еволюция на свободата я сведохте до избор на това кой ИЗБРАННИК да заповядва.
Така въпреки големите приказки “свобода или сигурност” се оказа, че е предпочетена сигурността.
крайният резултат е предсказуем – и много печален.
----
____________________________________________
Забележка: Калин спокойно може да пише в моя блог, без опасения да бъде трит; не смятам критиката за "обида", когато наистина е критика, а не мерене на пишки, както например с един унгвент от форума на клуба "Иван Ефремов" (уви, клубът се е превърнал в скучна махленска кръчмичка с лакърдии за идеално сферична фантастика в абсолютен вакуум, фукане с дипломи, награди, публикации, чат-пат бизнес-съвети... и гордо рекламиране на фашизъм в прав текст).

3. Понеже непрекъснато ми искат "кратко описание какво да направим", при все че в същите теми съм казвал какво според мен трябва да се прави, хайде отново да го напиша. Белким го прочетат тия, които питат. Щото често питат ЕДИНСТВЕНО в името на спорта, не за да получат отговор. Или вирят нос, че "няма да ме слушат, докато не им покажа резултати". Май ме смятат за магьосник. В същото време какви резултати демонстрират доктрините, зад които опонентите ми застават? Ами същите резултати, които определят облика на нашето съвремие. Тъкмо съвремието, което непрекъснато генерира недоволство. Та? Не се ли изчерпаха възможностите за "ремонт" на системата? Или опитите трябва да продължат заради самото действие? Целта е нищо, пътят към нея е всичко, тъй ли? Ходенето, тичането и пълзенето по затворена крива откога се смята за прогресивно движение?
Риторични въпроси. Та по точката:

а) вместо студентите и други "активисти" да се друсат с естествено синтезиращ се в организма им адреналин и ендорфини по площадите, да се огледат там, където живеят и работят (които работят, разбира се, не тия, дето ги издържат мама и тате). В спокойната извънмитингова обстановка със съседи и колеги да се събират редовно и да умуват КОЕ ИМЕННО би било алтернатива на съществуващите обществени отношения, както "глобално", така и съвсем локално, в собствения им двор, вход, блок, улица, квартал, а кое е вариация на изтърканите налични практики, които очевидно са ЧАСТ от проблема и НЕ СЪДЪРЖАТ в себе си никакви ключета или щперцове за решаването на същия проблем;
(повярвайте, това е скучна рутинна дейност, троши много лично време и по принцип нейното КПД се описва с поетичния (руски) израз "грам метал от тонове руда"; къде-къде по-вълнуващи са перформансите на площада! вълнуващи и кухи, онанизъм в почти буквалното му библейско значение, т.е. пилеене на материал и енергия - чисто за лично удоволствие)

б) от дискусионни клубове да се образуват, без майтап, революционни комитети, като онези на Левски. И то със същата цел - "чиста и свята". Днес поне не бесят за това и не пращат в Диарбекир, но като нищо могат да те нападнат "хулигани", да те викат "за справки" в полицията, да те уволнят от работа и да не те вземат на друга, да те скъсат на уж перфектно издържан изпит, да те притиснат с неплатени сметки... в краен случай ще те набедят, че сестра ти е курва (на което гордо може да отвърнете: "нали не е политик!", даже и да нямате сестра).
По разбираеми причини комитетите трудно ще се задържат в трудови колективи, в работата ви бди и началникът и ревнивите към конкуренти синдикални бюрократи. Но е хубаво да спретнете поне кръжок с хора от вашето работно място, с колеги от други предприятия със сходна дейност - стига да осъзнаете, че конкуренти са работодателите ви, а не вие помежду си.
Целта на тези комитети е:
- да катализират структури на гражданско самоуправление и съпротива, които отначало внимателно и "по ръба на закона" да игнорират нарежданията на властта, претенциите на монополистите, както и да контрират наглостта на мутрите, а в перспектива все по-смело и решително да действат както намерят за добре, без оглед на антисоциални закони и интереси на потисниците;
- да контактуват помежду си, така че и катализираните инициативи за самоуправление да могат да споделят опит и да си оказват помощ в решаването на насъщните задачи и преодоляването на общите проблеми;
- да се самоограмотяват - идейно, технически, комунално, комуникативно; да постъпват според наученото; да избистрят идеите си относно "как ще живеем утре" - и да експериментират с реализацията на тези идеи.
(според мен тези идеи следва да са следствие на няколко простички принципа, не толкова социални и стопански, колкото етични: лична свобода, социални равенство, справедливост, солидарност)
- да се структурират във федеративна мрежа за координация и взаимодействие (пояснявам: така както в комитета, гръбнакът на структурата за локално гражданско самоуправление, всеки участник е равен с другите и се стреми към постигане на съгласие относно мерките, които засягат всички, така и федерацията е колектив на колективи; и обратното - комитетът е федерация на личности).

в) постигане на гражданско самоуправление в областта на комуналното взаимодействие е необходимо, но недостатъчно условие, следователно е нужно да се появят, пак имайки за гръб Комитетите, граждански съвети по въпросите на производството на блага и тяхното разпределение - със стремеж към потребление според реалните нужди на хората, а не изключително според тяхната платежоспособност и капризи, мотивирани от "престиж". Това предполага, че тези Съвети ще формират работнически ядра в предприятията и обслужващата сфера. Съветите ще изучават възможностите да поемат пълен контрол над производството, т.е. да социализират собствеността над средства за производство, инфаструктура, запаси и ресурси, информация и средства за нейното съхраняване и разпространение. Пояснение: социализацията е точно обратното както на одържавяването (национализация), така и на приватизацията. Задачите по разпределение се поемат пък от потребителски кооперации. Известно време всички тези съвети и кооперации ще съществуват като проекти, тоест клубове за проучване "как това да стане и после как да го използваме и опазваме". Макар че има мегдан отделни инициативи да се реализират, без да се иска позволение "свише" - само чрез пряк конкретен натиск върху съответните работодатели и договаряне с началните производители (но не корпоративните!), при заобикаляне на търговци, банкери и други посредници-паразити;
(малко по-специфично е положението с образованието, но схемата е приницпно същата - свободен конструктивен проект на учащи се и преводаватели + родители и/или заинтересовани от "отглеждане на кадри" кооперации, задруги, социализирани предприятия; като практически сектор на образователната мрежа следва да се разглеждат медицинските услуги - и обратно: неформалните училища-техникуми-вузове са поддържащата база на медицинските звена; тук е приложима осъвременената схема на народните школа от Възраждането - именно тя благоприятства появата на комитети за освобождение)
- Комитетите трябва да се противопоставят на партийни и други идеологии, да запазват независимостта си, да служат на интересите на всички хора, които ги съставляват, а не на външни и вътрешни малцинствени групировки.

г) всичко това е дълго, трудно и не почесва суетата, но пък е единственият останал път за промяна (щом се стряскате от по-точния термин "революция"), понеже всички други са изчерпани (а и поначало са били ялови, ако седнете да помислите логично). Участието в избори, преговори, съглашения и сделки с властта, било държавна, било партийно-идеологическа, било икономическа не е давало и няма да дава резултати, но подлъгването да се играе по правилата на Системата е първата и единствена фатална грешка - също като грешката на някой нахакан новак да сяда да играе покер с изпечени мошеници.
(и, внимание! търсете социални контакти с малцинства, както "традиционни", така и "придошли". Човек е свестен или не без никаква зависимост от етническия си произход. Не стъпвайте на наклонената плоскост на национализма, който, колкото и "правилен" да е в горната точка, все се хлъзга към примитивна ксенофобия - защото наистина е хлъзгав, защото изопачава идеята за солидарност, превръща я в оксиморон, а в крайна сметка отдолу, в корена, непременно "става дума за пари" - за контрол над ресурси, на територия. Никакви национал-патриотични лозунги не прикриват простата истина, че "своята" мутра се прокламира като "добро", а като зло ни сочат не само "чуждата" мутра, но и нейните жертви.)

Това е, което ТРЯБВА да се прави, само това заслужава наливане на социална енергия и време, които от четвърт век поощрявано (от властимащите) се попиляват без никакви изгледи за подобряване на условията на живот.
Разбира се, можете да продължавате "в рамките на закона" и "запазвайки социалния мир" (който нанася повече поражения от гражданска война; пък и тя е налице такава война - просто едната страна не се съпротивлява), но после се сърдете на себе си, че животът е минал, а системата е останала същата, освен може би малко по-различно нашарена отвън, преминала от класическа чалга към нелеп рап, от политкоректност към ПОВЕЧЕ политкоректност (ескалация на лицемерието), от едни стари демагогеми към други, по-"пресни", ама пак мухлясали отвътре, пак гаранции днешните мутробогаташи (вчерашни партийно-комсолоски функционери плюс широка кална палитра сътрудници на ДС) да останат в рахатлък до уши и утре.
Или промяна - радикална, или имитация на промени с частни уреждания на топло местенце в системата, от което тя НИКАК не се променя, но преформатира уреждачите по своя си калъп.

толкоз. Ако има нещо неясно - вижте други записи в блога (или сайта на вестника, или същото място за баталии при Григор Гачев), за да не питате неща, на които вече съм отговарял с нарастващо раздразнение и досада.
Тук ще реагирам само на реално съдържателни въпроси и наистина състоятелни критики. Останалите коментари говорят за своите автори, не за тезисите от тази публикация.

благодаря за вниманието.

По повод някои коментари на "Лятна фиеста" във Фейсбук

(виж предишната статия)

за утопичността на анархическото общество:
1) всяко нещо някога е било "утопия", а и самият термин се отнася за "нещо, което ОЩЕ не съществува"; погрешно е да се влага смисъл "не съществува, защото е невъзможно" - за това си има друга дума;
2) буквално преди 10 години и на мен ми се виждаше утопично, докато не прочетох "Основи на безвластието" от Георги Хаджиев (при все маса недостатъци, основният от които е самоограничаването до националните граници на една страна, както и липсата на актуалните фактори на съвременността - глобализация, автоматизация, нееднозначната демографска ситуация в света и у нас, развитите комуникации и средства за обработка на информация) и "Федерализъм и централизъм" от Рудолф Рокер (и двете неща се намират в интернет). После се разсеяха съмненията ми относно това, че "анархизмът е възможен при масово узряло/"извисено" съзнание - след прочитането на "Нравствените начала на анархизма" от Кропоткин.
Вижте, анархическата теория не е измислена в кабинети. Тя е осмисляне на практическите проекти, на революционните борби (особено у Рокер, активист на анархосиндикалисткото движение, той обобщава полезното от делата, анализира грешките и предлага решения за избягването им). Тя е като диференциалната диагноза по доктор Хаус - установява проблема и предлага терапия, колкото и щура да е тя на пръв поглед.
Освен това, анархията РАБОТИ. Ще спомена САМО (от много други примери) опитът на Испания през 1930-те. Анархическият социален експеримент там не се проваля поради вътрешни недъзи, той е смазан насилствено с обединените сили на три тоталитарни държави (Германия, Италия, СССР) и съдействието на западните демокрации (вижте какво е писал участникът в гражданската война Джордж Оруел, отначало скептичен към анархистите). Проваля се и заради недостатъчната (само)организираност на самото движение по линия на международната солидарност: например оръжие за републиканците доставят само СССР (и той го дава само на проболшевишките партии) и Мексико (с недостатъчните си мощности за производство на муниции). При повече просветеност на пролетариата, във Франция, Великобритания и САЩ би имало масови стачки, вълнения, конфронтации - и като минимум социално ориентираните формации в Испания биха получили достатъчно средства за самозащита, ударите в гърба от буржоазните републиканци и от болшевиките не биха били фатални.
Накрая Сталин, стреснат от успехите на анархическите територии, подари на Франко победата, спогоди се с Хитлер и Мусолини (и същата 1939 година сключиха пакта Молотов-Рибентроп, като предишните договори със Запада за доставка на военно оборудване и стратегически материали не пострадаха - с една ръка Сталин формираше икономическа антигерманска коалиция, с другата - политически съюз с Райха, за да прецака всички; но прекали с игрите и самият се оказа прецакан през юни 1941).

За марксизма: полезно е да се прочете за споровете, не само идейни, но станали и лични, между Маркс и Бакунин - в същото време този момент е голям скок в анархизма, стига се до идеята, че само политическата свобода не е достатъчна, ако тя не е подплатена с икономическа, а като сума от двете - и духовна. Но икономическата свобода като конкуренция на частна собственост не е свобода, а въртележка на принудително катализирана борба на всеки срещу всеки за оцеляване.
Има и една книжка "Заблудите на марксизма". Преведена е ужасно, вкл. и името на автора - вместо Пиер Рамус, пише "Пиер Рамю"; то е псевдоним на австрийски анархосиндикалист, малко повече емоционален от необходимото, но точен в критиката си.
Основният проблем с марксизма е, че той е теория за усъвършенстване на капитализма (до държавен капитализъм в икономиката при политическата схема на партийната диктатура). Хегелианецът Маркс е решил, че това усъвършенстване е равностойно на "премахване". Сам ли се е лъгал или съзнателно е лъгал последователите си - отговорете си сами. Факт е, че не си дава труда да скицира поне на едро как би изглеждал комунизмът, но се занимава щедродумно с капитализма и тоталитарната "пролетарска диктатура" (на дело: диктатура на представителите на пролетариата! познато, нали? същото като "власт от името на народа на избраниците на народа над народа").

Какво не е наред тогава, защо все още губим?
1) променен е пролетариатът, производителят, който не е собственик на плодовете на труда си; преди много хора знаеха и умееха да произвеждат материални блага; днес преобладават онези, които умеят да преразпределят и да надграждат тези блага - машинното производство е причината. Освен това, днешните фактически пролетарии (продават труда си) се подлъгват да изповядват нетипично за обективното им положение в пирамидата на производството и управлението класово самосъзнание (класите не са измислени от Маркс, констатирано е тяхното съществуване доста преди него). Човек, който фактически е пролетарий, но много му се иска да е нещо друго, само че няма възможност да стане "другото" - това е класическото определение за лумпен ("изпаднал от класата си").
2) някои пишман-анархисти панически бягат от повече организираност на движението, не искат да създават организация и да работят в нея - било "болшевизъм". Характерът на една организация се определя от нейните цели (действителните, не камуфлажните), а целите определят (не оправдават!) средствата.
Целта на болшевиките бе да установят собствена държава и да я ползват за партийни интереси, като камуфлажно крещяха за комунизъм (но ни казваха как държавните чиновници сами ще се откажат от привилегиите си и обществото ще премине към комунизма, нито как изглежда този комунизъм - с това дръзваха да се занимават писателите фантасти, практически всички те са имали неприятности заради това).
Проблемът с неорганизираността (на фона на испанските анархисти от 1930-те днешното е катастрофално, макар че и те допускат грешки - съгласяват се на компромис с контрареволюционери) е следствие от недостатъчната идейна грамотност на хората, които се назовават анархисти. Ама да си анархист "теоретично" е смешно. Повечето човешки идентичности не им достига да се окичиш със значка - трябва и да мислиш и действаш според нея.
За какво е нужна тази организация?
Ами първоначално - за просвета, за ограмотяване на хората. Така че не само да се множат симпатиите към анархическата идея (и да се разсеят заблудите наред с нарочните дезинформации), но и да се преодолява спънката "хубаво е, ама утопично" (защото не е утопично, стига да се видят историческите факти и тяхното философско обобщение от Кропоткин, Рокер, Георги Константинов). Систематичната просвета изисква организираност - преди всичко за нуждите на самите просветители (да изгонят бръмбарите от главата си), за достигане до ушите на хората (за да се изпъдят бръмбарите и от техните глави), а последното не е лесно, предвид организираното оглупяване и заблуждаване на народа от държавата и апологетите на капитализма.
Никоя революционна ситуация (у нас имаше 4 за последните 25 години) не се случва без подготвено съзнание на хората (не непременно мнозинство изобщо, но мнозинство от по-активните и решителните, които стават катализатор в среда, която си има понятие какви решения съществуват за удовлетворяване на техните трайни потребности и интереси). Дори напротив - всяка революционна ситуация е давала шансове на все по-нагли бандити да се закрепват във властта, принуждавайки "старите" властници да делят с тях копанята и камшика за контрол над напълвачите на копанята. Защо са успявали? Защото лесно са използвали масите хора за свои цели - пробутат им красив, но кух или направо лъжовен лозунг, след което задкулисно се пазарят или натискат моментните управници: "стани да седна, или поне направи място до теб". Обърканите в понятията и неграмотни идейно хора се връзват. И даже не се замислят "ама наистина ли без власт не може? наистина ли без частна собственост нищо не става? наистина ли ЧОВЕШКАТА ПРИРОДА е толкова калпава?" - въпреки че фактите оборват изброените демагогеми (у дома, с приятели, с роднини - не става ли без власт? общата собственост при наистина солидарни отношения нима не дава благоденствие? ако човешката природа е толкова зла, как изобщо е възникнало обществото? жалко само, че после го е яхнала държавата - преди 6000 години се е случило, но на държавността още й се налага на носи шпори и маха с камшика, да побутва по малко захарчета, за да се удържи в седлото! след толкова стотици векове дресировка!), уви, илюзиите умират последни. Пардон, надеждите умират. Илюзиите надживяват носителите си, досущ бактериалните инфекции: убият заразения, изпаднат в околната среда като спори и чакат някой да ги погълне, за да уморят и него. А става и още по-зле, защото привилегированото властническо малцинство ИЗПОЛЗВА тези инфекции, съдейства на заразата, само е неин източник - просто разполага със силни животоподдържащи средства, в това число цинизма и лицемерието.

Вметка: по протестите (но и в кабинетите на властта!) често се говори за "разпад на държавността"... разбирам от това да са разтревожени властниците. Но да кършат ръце и "борците за промени"?! Където държавната принуда се разпада, остава самото гражданско общество - толкова ли е смачкано и зомбирано, че е неспособно да се самоуправлява?!

И последно: моля, позамислете се, като размахвате държавни символики, знамената. Постоянното внушение "да се обединим" е мозъчен вирус. С кого ще се обединявате? С олигарсите? Или само искате да махнете ТЕЗИ, за да качите на гърба си ДРУГИ?


Към Ангел Златков:
Непременно ще видя курсовата работа в най-скоро време; засега ме смути само оскъдният списък източници. "Проектът за социална революция" на ФАФ страда от вкоренилия се сред френските активисти реформизъм. Добросъвестното представяне на ЧАСТ от теоретиците на анархизма все пак остава непълно и с погрешни акценти.
А дали има почва у нас... кооперативното движение как така имаше? То си е анархизъм - най-вече по Прудон. Възрожденските училища? Самите освободителни движения, заразени с идеите на Бакунин?

ЛЯТНАТА ФИЕСТА

От настоящите протести си вадя печални изводи.

Три основни момента, по мое мнение, провокират да ги виждам като безплодни:
Първо, протестите не са антисистемни. Лозунгите "системата е наред, за подмяна са политическите лица" и "да освободим държавата от превзелата я мафия" са от една страна крачка назад спрямо вълненията от февруари-март (там, макар и плахо, макар и за кратко благодарение на мутренските агитки, имаше нагласа "против партийната система"), а от друга - легитимират всичко порочно от политическата и стопанската практика от 20 и повече години насам.
"Система", която поражда и поддържа неравенство и привилегии, изкривява усета за справедливост до банална завист, потребностите - до консуматорство, не може да е "наред". Оттук тя и подбира съответните "лица" да й служат, с изгода за себе си, разбира се. Каквито и лица да се натикат в нея, те бързо ще се превърнат в мутри. Промяната й "отвътре"? Древна като света заблуда; по правилата на една система не се получава нейна коренна промяна.
Държава и мафия - не са жертва и хищник. Те са партньори, при това естествени, защото си приличат по същност, цели, структура, начини на функциониране.
ДЪРЖАВАТА Е МАФИЯ, МАФИЯТА Е ДЪРЖАВА.
Докато в масовото съзнание се поставя знак на равенство между държава и общество, между властови институции и страна, масите ще се движат в кръг, начертан им отгоре.
Второ, мнението "да се обединим", както и "не е модерно да се делим на богати и бедни", е глупаво мнение. Самозаблуда в най-добрия случай. Или прикритие на манипулация.
Кой с кого да се обединява? На каква основа? Под знамето "анти"? Неконструктивен подход. Хората лесно се обединяват "против нещо" - но кавгите започват веднага, щом стане дума "за какво конкретно се борим". Защо? Тъкмо заради най-основното обективно разделение на богати и бедни, на управлявани и управляващи.
Който не иска да бъде управляван, потискан, пренебрегван, той не се държи като такъв, не проси от институциите "да вземат мерки", а действа.
У нас "действието" обаче не минава етапа "надуване на свирката", налягането на парата така и не стига до буталата. Получаваме отражения на отражения, самоцелни перформанси, претенциозност до абсурд.
Чух и прочетох, как някои "лица на протеста" заявяват гордо, че на площадите не са заради "битовизми", а заради "принципи".
Веднага питам: кои принципи? тези на държавността? на икономическата власт? на изтърканите "морални ценности"? И откога битовизмите, елементарният минимум за съществуване, станаха толкова маловажни? та животът е изтъкан от битовизми!
Трето, формата на протестите. Граждани създават неудобства на други граждани. Губят собственото си време в деклариране на недоволство... и очакване някой друг да "вземе мерки". "Спазвайки законите" и "благодарейки на полицията". Защо не притискат пряко политиците, мутрите, работодателите, банкерите и цялата глутница техни измекяри? Знае се къде живеят, знае се къде работят. Хоровите викове, транспарантите и замерянията с храна (за някои този битовизъм е буквално мъчителен, след като не може да си купи тази храна) от улицата не ги трогват. Е?

След такава критика е редно да се предложи "какво да се прави". И как именно да се направи.
Има една ужасна българска поговорка: залудо работи, залудо не стой. Все си мисля, че работата залудо е престъпление срещу себе си - да работиш и да се примиряваш, че някаква необорима природна стихия ("властта") ще ти прибере каймака, ако не и всичко. Както и да вършиш нещо, без да се замислиш какво искаш да постигнеш - а тъкмо за помислянето е нужно да се постои малко ("залудо", от гледна точка на някои).
Много пъти съм предлагал тъкмо да постоим, да помислим. Да прочетем някои неща: Михаил Бакунин, Пьотр Кропоткин, Рудолф Рокер, Георги Хаджиев (при все недостатъците на последния), Георги Константинов. По себе си знам, колко мъчно, на диви криволици излизат набитите ни в главата предразсъдъци. Но тръгнат ли, нека не ги спираме, не да зацикляме върху авторитетни афоризми (подхвърляни ни от раждането до смъртта пак отгоре), а да подкрепим освобождаването на умовете си с дела. Неслучайно в даскалото, като ни изпишат формулите на дъската, ни дават и задачи, някои абстрактни, други с практическо приложение - за да могат тия формули да се осмислят надълбоко. Никой не кара учениците да назубрят всички природни факти (закони), а чак след това да правят нещо. Всяка теоретична хапка (опитът на миналите поколения) се закрепва със стъпка на реални дела.
Властта "не работи"? (това е заблуда - тя винаги работи, винаги за себе си) Изземваме тогава нейните функции, вършим това, което ни се струва редно.
Има проблеми в квартала, в жилищния блок? Събираме се, намираме съгласие, правим каквото е нужно сами. Но как да намерим съгласие с местния хулиган, чорбаджия, чиновник, мутра? Няма как. Принуждаваме ги да спрат да принуждават хората да се съобразяват с тях.
Това трябва да се прави. Съпротива, самоорганизация, самоуправление. Според принципите на личната свобода, социалното равенство, солидарността и справедливостта. В малки общности - трудов колектив, съседи, приятели, хора с общи културни интереси. Постигнатото на локално ниво се разширява по механизма и структурата на федерализма.
Само така ще има шанс нещата да не останат "залудо".

Опасявам се обаче, че скоро няма да стане така. Инерцията влече протестиращите към старите коловози, вмества ги в старите калъпи: избори, представителство... но кой може да представи народа по-добре от самия народ?

.

ПРЯКА ДЕМОКРАЦИЯ

Пряката демокрация означава, че гражданите сами, изключително по своя воля и инициатива, без диктат отгоре или “отстрани”, без съобразяване с външни норми и интереси, заедно преодоляват възникнали проблеми, решават засягащите ги като общност задачи, регулират нормите на отношенията помежду си. За целта те създават временни или постоянни институции, чиято дейност контролират, чийто състав всеки момент могат да сменят, които след решаване на поставените им от Общо гражданско събрание (то може да функционира и като интернет-форум) задачи или при незадоволителна работа се разпускат. Общото гражданско събрание определя правилата на съвместно погаждане, рамките на допустимото поведение, насоките за развитие.
Пряката демокрация най-добре работи в малки групи - 50, 200, 1000 души. В такива групи по-лесно се постига консенсус или наистина приемлив за всеки индивид компромис. Лесна е и процедурата по общо гласуване, резултатите са прозрачни и се знаят мотивите, целите и последиците от приетото решение. Когато има консенсус, логично е да няма нарушения, следователно липсва необходимост от нарочна принуда, от институции за надзор и репресии. Тоест “демо-крацията” (власт на народа) се превръща в НАРОДНО САМОУПРАВЛЕНИЕ, практика, различна от властта, винаги изискваща принуда. Намалява или на дело изчезва “вечното” противопоставяне между личността и обществото, защото 1) никой не говори от името на групата, освен самата нея; 2) всичко, което засяга един-двама души, се решава лично от тях и никой друг. Още повече, че самото понятие “общество” означава повече ВРЪЗКИТЕ, отношенията между личностите, отколкото механичното название на голяма група хора.
И понеже мащабите на най-висок социален и всякакъв друг КПД (коефициент на полезно действие) на пряката демокрация (народното самоуправление) са малки, работещият структурен модел за една област, страна, регион, континент и целия свят е ФЕДЕРАЛИЗМЪТ. Така както в самоуправляваща се общност колективът (групата) е съставен от еднакво свободни във волеизявлението и действията си личности, така и федерацията представлява колектив от еднакво свободни колективи (групи). Спойката между общностите в една федерация е Свободният договор: основните принципи на взаимодействие, конкретни локални особености, преки връзки между отделни групи, както и самостоятелно федериране на части от тези групи. Общностите тогава не са изолирани помежду си, а се припокриват, но всяка съхранява своята автономност относно избора как да живее, без това да води до конфликти. Конфликтите се изглаждат и дори предотвратяват на Общи граждански събрания или чрез преки споразумения между опонентите, а на федеративно ниво - на Общи събрания на регионални и по-широки федеративни съвети. Постоянните задачи изискват координационни институции, които пак не са власт, защото стриктно изпълняват волята на своите общности (иначе ги сменят начаса) и предлагат решения, които се одобряват пак от същите общности - пряко и без привилегировани посредници (било те специалисти, било просто амбициозни лидери с претенции за всичкологична компетентност). Разбира се, мнението на специалисти в дадена област (тези специалисти са пак една общност или федерация от групи съмишленици, школи ако щете) се взема под внимание, но решението винаги трябва да е колективно, доколкото то засяга колективни интереси и начин на живот. Което е и силен мотив за самообразование, за разширяване на мирогледа на всеки отделен човек - и щом такава потребност има, федерациите ще се погрижат да създават благоприятни условия за това, осигурявайки свободно време, инструктори, материална база, нужните информационни масиви.
Последица от федерирането в мащаба на цели народи е обезсмислянето на държавните граници, защото човешките и природните проблеми и предизвикателства не се разделят от линии по картата. Мястото на съседство на различни езиково-културни групи е място на общи проблеми, които трябва да се решават на място, а общите усилия ще спомагат за реално добросъседство, ще намалят напреженията, ще излекуват историческите рани, на които кой знае защо ни задължават да сме “верни” (т.е. да мразим съседа си за причинени от неговия дядо на нашия дядо обиди, притеснения, щети, я реални, я измислени).
Всичко това звучи прекрасно, но има едно обстоятелство, което “сипва пясък в механизма” на пряката демокрация. Народното самоуправление се затруднява от стопанската конкуренция (кой печели), от правото на собственост (кой владее), от начина на производство на блага (кой работи, кой командва), от схемата на разпределение на тези блага (кой колко и какво получава). Тези фактори, които всъщност са един (моделът “капитализъм”), неизбежно ще препятстват консенсуса. Социално разслоеното по доходи, начин за получаването им и притежавано имущество гражданство не може да се споразумее, освен по най-най-общи неща, изразени с често кухи лозунги, които на всичко отгоре се възприемат по различен начин от различните слоеве.
(Например “свобода, равенство, братство” се тълкува по най-противоречиви начини от работник, селянин, полицай, бизнесмен, чиновник, политик)
Именно поради несъвместимостта на интереси възниква нужда от упълномощен арбитър, който обаче има собствени интереси като обществен слой и затова не е безпристрастен - държавата. Комплекс от институции, на теория създаден да принуждава различните слоеве да правят взаимни отстъпки с цел избягване на конфликти, а на практика заемащ страната на по-имотните, по-богатите, по-агресивните, защото техните данъци и подкупи хранят служителите в институциите. Хем заема страна, хем не забравя и себе си, за да не се превръща в съвсем покорен слуга на богатите (от което идва практиката на бюрократичните диктатури). И след като в модела на пряката демокрация се появява държава, колкото и ограничена да е тя в пълномощията си, народовластието вече е кастрирано. Богатите имат всички възможности (даже и при хипотетичното отсъствие на държавен апарат) да осъществят със средствата си манипулиране на обществените решения, да окажат икономическа принуда, да подкупят, да финансират репресивни мерки. Дори да липсва официална държава, налице е ефективна власт (собственичеството), която свежда предимствата на прякото самоуправление до минимум. И само от традициите и сдържаността на имотните групи зависи добруването на мнозинството от гражданите.
Утре ако им скимне, могат да уморят от глад “излишните” (безработните, инвалидите, малцинствата).
Затова пряката демокрация е длъжна да контролира самата собственост, производството и разпределението, също както взема другите решения - чрез общи събрания, федериране на сдружения на производителите и на потребителите. Съвместно владеене на собствеността в интерес на всеки и всички, без привилегии, без дискриминация, с оглед на реалните индивидуални нужди. По този начин рязко намаляват или изчезват поводите за противопоставяне между хората, консенсусът става възможен, атмосферата на солидарност и взаимопомощ позволява всекиму да бъде свободен, без да накърнява свободата на ближни и далечни му люде. Конкуренцията остава единствено в сферата на идеите и мненията, които се борят да убедят гражданите в своята полезност и необходимост, вместо да се налагат чрез сила или нагласени обстоятелства. Такъв модел на владеене и стопанисване на територия, ресурси, инфраструктура, средства за производство, съхранение и рециклиране, мрежа за разпределение, предоставяне на услуги (включително здравни и образователни), информационни масиви - този модел е бил възможен с технологичната база още преди 100 години, камо ли сега с напредналите автоматизация, комуникации и обработка на информация. Липсата на конкуренция (борба за пазари) води до икономисване на ресурси, дава възможност за планирано производство без огромни излишъци (днес в света се похабява повече от половината произведена храна, като при това стотици милиони недояждат, а милиони умират от глад), за които после да се търси начин за рециклиране или да се отделя място за изхвърляне. Планирането, както всичко друго в “света на пряката демокрация”, става отдолу нагоре: общностите потребители поръчват нужните изделия, поддръжка и услуги, федерациите на производителите си разпределят работата и я извършват с поисканото качество, количество и в заявения срок. При това между производители и потребители се води постоянен диалог по въпросите на оптимизиране, замяна, съобразяване с обективни ограничения. И понеже производителите на едно са потребители на друго и обратно, съществува взаимно разбиране и обвързаност без използвачество.
Естествено, когато някакъв потребителски продукт или услуга е в изобилие, разпределянето му става безусловно и без ограничения (освен доброволните, по лично убеждение или предпочитание) на индивидуалната консумация.
(Сравнете днешната ситуация с електроенергията в България: свръхпроизводство на ток... и високи сметки, ограничено потребление, като мярка за “стабилизиране” - изключване на скъпо построени и модернизирани генераторни мощности. От гледна точка на капиталистическите икономисти всичко е наред, те и либерализация на цените даже искат, но по логиката на здравия разум - апотеоз на абсурда.)

Това е пряката демокрация + обществена собственост. Накратко - АНАРХИЯ. Именно такова устройство на обществото предлага анархизмът. Прудон преди повече от 150 години е заложил на сътрудничеството, свободния договор и федерализма; Бакунин (съавтор на програмата на БРЦК) повече е обръщал внимание на начините за построяване на такова общество по революционен път (защото еволюционният дава предимство на привържениците на съществуващия строй, който им предоставя облаги тук и веднага, сред тези облаги е и психологическото усещане за собствена важност, превъзходство над останалите хора - избиване на комплекси с една дума), пак той решително откъсва анархизма от доктрините на Маркс, според който “социализмът” е просто държавен капитализъм (всесилна социална държава, която е собственик на всички ресурси, включително трудовите - тоест населението); Кропоткин довършва модела към началото на ХХ век и го формулира като “анархически комунизъм” (самият Маркс и марксистите не са описали как би могло да изглежда комунистическото общество, просто защото държавният капитализъм им е бил напълно достатъчен и партийно изгоден). През изминалия вече век други теоретици на анархизма са доказали принципната приложимост на модела на Кропоткин в съвремието, защото модерните технологии само улесняват реализацията му.
Единствената пречка пред тази реализация е капитализмът с нужната му като бияч и администратор държава (партии, бюрократични институции, репресивен апарат). Както и пречката, заложена от идеолозите на капитализма и държавността в масовото съзнание, че "нищо по-добро не е измислено". При това държавата и бизнесът активно се съпротивляват на промените – било като действие, било като мислене, без да се колебаят прилагат официални и мутренски репресии, засипват хората с лъжи и полуистини (една от които е представянето на сегашната “демокрация” като нещо повече от фактическото “народът царува на хартия, управляват го неговите самонатрапени избраници, при това без да го питат за нищо – само му искат гласа на изборите”).
И сега, след поредните избори, гледайки какво е станало и какво предстои, страхувайки се да си признаеш колко сили и надежди си похабил напразно, помисли за какво си струва наистина да пожертваш времето си и какво да предпочетеш, което е полезно ЛИЧНО за теб и за твоите емоционално и интелектуално близки хора.

.