Списание 360's Blog, page 14

Бегачка рарамури върви 14 часа до старта на ултрамаратон и го печели

СподелиShares снимка: Ultramaraton de los Cañones

Някъде дълбоко в медните гънки на Сиера Мадре, в Мексико, където пътеките се вият като стари спомени, една жена тръгва пеша. 14 часа по каменни пътеки и урви, под слънце и в здрач. Не към болница или на пазар. А към стартовата линия на ултрамаратон.

Тя се казва Канделария Ривас. Живее в село, за което дори картите се колебаят – Чореачи, сгушено в каньона Синфороса. Принадлежи към народа рарамури – бегачите, родени да тичат. Канделария е на 30 години, няма треньор, няма GPS часовник, нито пък спонсори. Не облича и спортен екип – бяга с традиционни дрехи и със сандали huaraches.

Истинската „ultra“ преди старта

Когато Канделария достига старта в Гуачочи, вече е изминала едно малко приключение. За да стигне до него, тя върви пеша 14 часа по планински пътеки.

В 5:00 сутринта на 9 юли застава на стартовата линия и след 7 часа и 34 минути пресича финала първа при жените в дистанцията от 63 километра на Ultramaratón de los Cañones 2025 / „Ултрамаратона в Каньоните 2025“.

„Тази победа е за моето семейство“, споделя тя развълнувано — с прашни стъпала и усмивка, която казва всичко.

снимка: Literatura para el alma

Победа с душа

В дебюта си като състезателка, без никаква специализирана подготовка, освен тази, която дава суровият живот в планината, и вдъхновена от примера на други бегачи от нейната общност, Канделария решава за първи път да се включи в надпреварата, решена да „даде всичко от себе си“ по трасето. Тя надбягва опитни съпернички и доказва, че духът на народа рарамури остава символ на издръжливост и сила.

Втора се класира Сабина Мартинес Леон от Рехогочи, Гуачочи, с време 8:15 ч., а трета — Майра Гонсалес Баутиста от Чогита, Гуачочи, с 8:29 ч.

Подвигът на Канделария ѝ носи награда от 7000 песос и единодушно признание от публиката. Но отвъд подиума и паричната премия, тя печели възхищението на всички, които стават свидетели на нейната отдаденост и решителност.

Нейната премия се равнява на около 385 долара. За нас може да звучи като сума за нов чифт маратонки. Но за семействата, които обитават суровите, но красиви планини на Мексико, това е сериозен месечен доход. Понякога и повече.

снимка: Ultramaraton de los CañonesТрадиция, устойчивост и гордост за рарамури

Ултрамаратонът в Каньоните отпразнува своето 28-мо издание като част от Международния фестивал за приключенски туризъм (FITA) Чиуауа 2025, организиран от Държавната агенция по туризъм. Събитието събира бегачи от различни части на Сиера Тараумара, които се състезават в дистанции от 63 и 100 километра сред едни от най-внушителните пейзажи на северно Мексико — каньонът Синфороса.

Преди старта, както всяка година, се провежда традиционното благославяне на състезанието по ритуал на рарамури — духовен момент, който напомня за свещения характер на бягането при коренните общности.

В мъжката категория на 63 километра побеждава Иларио Фриас от Юрике, който финишира за 6:04 часа — само минута преди Мариано Бехарано от Гуачочи.

От дълбините на Сиера Мадре се роди шампионка

Канделария Ривас успява да завладее сърцата на всички. Нейната история за устрем и воля се превръща в най-вълнуващата от тази година и напомня, че за да стигнеш далеч, понякога са нужни само вяра, сила… и несломимото желание да продължиш напред.

Не просто победа – празник на духа

За народите рарамури бягането не е спорт. То е свещен акт, благодарност към земята, начин да останеш свързан с предците. Преди старта всички участници се събират за традиционна благословия – не просто обичай, а жив ритуал, който поставя бегача не срещу другите, а до тях.

Това не е надбягване, а пътуване. Не е цел, а начин да си част от нещо по-голямо. И точно в това е тайната сила на Канделария – тя не побеждава конкурентки, а бяга с духа на планината.

Вижте още: Боливийски жени изкачиха Аконкагуа с традиционните си поли

снимка: Ultramaraton de los CañonesНевидимите шампиони

Докато съвременният спорт гони спонсори, рекорди и лайкове, тук, в каньона, една жена показва, че шампионите невинаги говорят английски, невинаги носят въглехидратни гелове в колана си. Понякога просто „навъртат“ 14 часа до старта –  със сандали и с мечта, която не се измерва с крачки, а със смисъл.

В свят, в който всичко трябва да е „бързо“, „високо“ и „спонсорирано“, историята на Канделария е като глътка вода от планински извор — чиста, скромна, истинска.

Хора като нея ни показват, че да си шампион не значи да си пръв – а да си верен на пътя, дори когато той е дълъг, прашен и самотен.

Вижте във видеото финала на Канделария – в своя дебют тя дори спира пред лентата за победителя:

СподелиShares

The post Бегачка рарамури върви 14 часа до старта на ултрамаратон и го печели appeared first on 360mag.

Южна Корея от край до край на колело: новото приключение на Мария Стоянова

СподелиShares

Тя не е от хората, които чакат приключенията да им се случат. Напротив, Мария Стоянова – създател на групата Snowboarding Girls Bansko, не обича да се задържа дълго на едно място. Миналата година ни махаше за поздрав от снежна Япония, а тази година, наред с пътуване до няколко екзотични дестинации и един месец на сноуборд високо в планината, тя е успяла и да пресече Южна Корея с колело. И всичко това, без да спира да работи!

Когато разбрахме, че се е завърнала в България, я „хванахме“, за да ни разкаже за пътешествието си. Както може да се досетите, пътуването е било изпъстрено с разнообразни случки, трудности и изживявания „на косъм“. Даваме думата на Мария:

снимка: Мария СтояноваКакво се случи, откакто си говорихме последно преди година и половина, когато ти беше в Япония, наслаждавайки се на Japow? 

Япония беше прекрасна! За 2-та прекарани зимни месеца там, ни поздрави с много сняг и прекрасни условия за сноуборд. След Япония се насладих на няколко летни дестинации – Канарските острови, Индонезия, Борнео, Виетнам – преди да се запътя към Грузия, където прекарах последния зимен сезон, отново със сноуборд.

Сигурно, още докато си била в Япония, вече си обмисляла следващото пътешествие? 

В Грузия бях от януари до март тази година, в курорта Гудаури, на 2 ч. северно от столицата Тбилиси. Там най-вече се насладих на първия си пълен сезон със сплитборд – много беккънтри и извънпистово каране. Въпреки че курортът нямаше много сняг този зимен сезон, ние успяхме да намерим най-добрите места, където се беше “скрил” снегът. Разбира се, винаги с опитни водачи, които ни водеха до невероятни кътчета.

Отново успях да съчетая работата с удоволствието – сноуборд през деня до 14:00, а след това пълен работен ден до 23:00.

Вижте още: Япония: поздрави от Меката на пудрата!

В Южна Корея (снимка: Мария Стоянова)снимка: Мария СтояноваКак се спря на Южна Корея? И какво се случи, докато дойде време да се отправиш натам?

Идеята за прекосяване на Южна Корея с колела дойде от група приятели – също приключенци и дигитални номади като мен – още в края на миналата година.

Някой беше чул, че Корея е подходяща за прекосяване с колело. Лека полека започнахме да проучваме и се оказа, че Корея е една от най-добрите дестинации за вело преходи. Направихме груб план на пътуването и го споделихме с още няколко близки приятели. В крайна сметка финалната група се оказахме 6 човека и така започнахме да планираме всяка стъпка от приключението, през януари.

Разкажи малко повече?

Събрахме се хора от Австрия, Франция, Англия, Холандия, Ирландия и аз от България. Всички сме дигитални номади и можем да работим от разстояние, което и ни позволи да направим подобно пътешествие възможно. Един-двама от групата имаха повече опит с дълги вело преходи, но за повечето от нас това беше първата страна, която прекосихме с колело.

снимка: Мария Стоянова

Идеята за колелото дойде, защото инфраструктурата в Южна Корея за вело-туризъм е наистина на друго ниво – много широки и удобни велоалеи в цялата страна, обозначени вело-маршрути и много много велиосипедисти. Карането на колело там е част от ежедневивето.

Ти си дигитален номад, успяваше ли да работиш „нормално“? 

Нашият приоритет винаги е да бъдем на линия в работно време. Организирахме цялото пътуване около работата – трябваше да сме на линия от 14:00 до около 23:00 всеки делничен ден. Затова и смяната на градове и карането на колела се случваше най-вече през уикендите и понякога сутрин в делничен ден. Предварително резервирахме хотели, които имат бюро и стол, както и добър интернет, за да имаме място за фокусирана работа. Имахме 2-3 резервни сим карти с интернет, ако wi-fi в хотела не е достатъчен.

Вижте още: Snowboarding GIRLS Bansko: Радина Желева

снимка: Мария Стоянова

Не сме имали крайно неприятни изненади. Свикнали сме на всичко – спиране на ток, интернет, липса на стол и бюро. В такива случаи търсим най-близкото кафе, подходящо за работа и се насочваме натам.

Моето най-голямо “работно предизвикателство” се оказа наводненият ми лаптоп – карахме един ден в дъжд и моите дисаги се оказаха не-водоустойчиви. В края на деня всички дрехи и лаптопът ми бяха пълни с вода. Оставих го да изсъхне два дни и след това по чудо отново проработи, но с доста проблеми. Успях да работя на него още месец, докато се върна в България и трябваше да се сдобия с нов. За моя радост, това се случи през уикенда и в понеделник вече имах що-годе работещ лаптоп.

 Разкажи ни за графика ви на придвижване, по какви пътища карахте?

Общо взето карахме колело до следващия град на всеки 5-6 дни и оставахме на едно място по-дълго време, за да може не само да работим, но и да имаме време да разгледаме местата по-спокойно. Обикновено изминавахме между 60-100 км в деня на каране. Понякога се случваше да изминаваме 200 км за два дни в събота и неделя, за да наваксаме и стигнем до следващото място.

Вижте още: Snowboarding GIRLS Bansko: Тихомира Николова

снимка: Мария Стоянова

Велоалеите и веломаршрутите в Южна Корея са много добре обозначени. През цялото време карахме по алеи, далеч от натоварени магистрали и пътища. Изключително добре са си устроили вело-инфраструктурата – това е може би най-подходящото място за първи преход с колело през цяла страна.

Маршрутът, който си избрахме (те са няколко) се казваше “4-те реки” – от Сеул до Бусан, общо 633 км без да броим всички отбивки и разглеждане на забележителности. Цялото това нещо, съчетано с оставане във всеки град по 5-6 дни, го направихме за около месец. Маршрутът обикновено се прави за 7 дни, ако караш всеки ден, както много други хора правят. Но ние искахме да се насладим на страната, културата, храната и малките населени места.

снимка: Мария Стоянова

След това летяхме до остров Джеджу с колелата и обиколихме и него, също бавно, за 2 седмици. Карането на острова не беше толкова приятно, колкото в континентанлната част, защото велоалеите не бяха толкова добре устроени, както и почти винаги се караше до магистрала или голям път за коли. Но островът беше изключително красив.

снимка: Мария Стояноваснимка: Мария СтояноваКакви велосипеди карахте там? Успяхте ли да си закарате личните си?

Само един от групата докара своя велосипед от Ирландия – малък сгъваем Brompton. Всички останали се сдобихме с колела в Сеул. Три велосипеда намерихме втора употреба през групи във Facebook. Аз и моят приятел си поръчахме колела през корейски онлайн магазин и ги доставихме в сервиз, за да ни ги сглобят. Колелата бяха доста евтини – около 130 евро. Докарахме си малко дрехи, екипировка, чанти за багажника, каска и след два дни в Сеул бяхме готови да потеглим.

Вижте още: Snowboarding GIRLS Bansko: Лора Тенева

снимка: Мария СтояноваТи беше ли физически подготвена за това пътуване?

За първи път минавам с колело през цяла страна – и Южна Корея беше много подходяща за това. От години карам планинско колело, но нямах опит с каране по шосе. Но тъй като живея активно, бързо свикнах с карането. За два месеца изминахме около 1000 км общо. Дискомфортът е нормален – при мен най-сериозно беше натоварването в ръцете и лактите, което дойде от неправилен размер на колелото и продължително държане на кормилото.

Труден момент / снимка: Мария Стоянова

И седалището също страда, дори с подходяща екипировка. Но си давахме почивка по няколко дни след всяко каране и това помогна много. Имаше трудни дни с много болежки, но имахме достатъчно време за чести почивки. Бяхме направили маршрутът така, че да няма прекалено дълги карания всеки път.

снимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стояноваснимка: Мария СтояноваИмахте ли технически проблеми с велосипедите? 

О, да – и то доста. За два месеца с най-базовите колела проблемите бяха неизбежни. Само аз смених гума поне шест пъти. Към края на пътешествието ни, на остров Джеджу, колелата започнаха да се разпадат. На приятеля ми му се счупи педалът напълно и трябваше да го връзваме директно за обувката му. В последния ден оста на задното колело му се счупи и то изцяло се откачи – колелото беше неизползваемо, а ни оставаха още 30 км. Намерихме близък гараж, оставихме колелата за скрап и взехме автобус. На следващия ден взехме колела от приятели и се върнахме да довършим маршрута. Имаше и счупен багажник по пътя – оправихме го с въжета, малко късмет и много импровизация.

снимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стоянова

Финалът обаче беше много емоционален и дългоочакван. След всичко – дъжд, жега, болки и импровизации – чувството да стигнем края беше невероятно. Струваше си!

Вижте още: Виктория Агова, която прекоси Европа сама на колело

снимка: Мария СтояноваКаква е целта на това велопътешествие? Получава ли се сертификат?

Маршрутите в Корея са много добре организирани. Освен отличната инфраструктура, страната активно насърчава колоездачния туризъм. Нашият маршрут – „Четирите реки“ – е създаден така, че да минава през по-малки градчета и села, за да се подкрепи местният бизнес.

снимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стоянова

Има специална книжка за събиране на печати от трасето – на всеки 20–30 км има станции с печати. Ние събрахме всички – около 40. В края получаваш сертификат, а по желание и медал за спомен.
Смятам, че това е чудесен начин да се насърчи активният туризъм – и определено има какво да научим от тях.

Къде нощувахте? Разкажи ни особености – гостоприемни ли са южнокорейците?

Планирахме нощувките предварително – още месец-два преди тръгване. Спахме основно в хотели с добри условия за работа – интернет, бюро, стол. Приятелите ни, които не работеха всеки ден, често избираха хостели или традиционните “Jjimjilbang” – обществени бани с възможност за базово преспиване.
Хотелите струваха средно по 10–15 евро на човек на вечер. Качеството варираше много според града – понякога беше прилично, друг път – доста базово. Сменихме около 15 различни места. За мен това беше ново – обикновено оставам дълго на едно място, а тук пътувахме бързо.

Любопитен детайл – в Корея има т.нар. love hotels, често с по-ниски цени. Не ги търсихме умишлено, но понякога се оказваше, че това са единствените варианти в района. За нас това беше културен шок.

Южнокорейците са изключително гостоприемни – винаги учтиви, усмихнати и готови да помогнат. Дори без да говорят английски, правят всичко възможно да те упътят или разберат. Това направи цялото преживяване още по-приятно.

Вижте още: 150 000 км с колело около света: Невероятният проект на Франсоаз и Клод Ерве от 1980 година

снимка: Мария СтояноваА какво е характерно за кухнята им? 

Основното в корейската кухня е месото – особено корейското барбекю. За нас, като вегетарианци, това беше най-трудната страна, в която сме били. В малките градове почти нямаше ястия без месо. В крайна сметка се приспособихме – понякога избирахме нещо с минимално количество месо, просто защото нямаше друг избор.

снимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стояноваснимка: Мария Стоянова

Храната е сравнително евтина. Харесаха ни техните dumplings, tteokbokki (оризови питки с лютив сос) и разбира се – рамен. Често пазарувахме от малки магазини като 7-Eleven – там има бърза храна и готови нудли.
Кухнята им има прилики с японската – особено при супите и уличната храна. С българската няма почти нищо общо, освен може би любовта към люто и ферментирали храни като кимчи.

Всички приключения на Мария може да следите в нейния сайт sofiaexpats.com, както и в профила ѝ в LinkedIn, а също и във Фейсбук.СподелиShares

The post Южна Корея от край до край на колело: новото приключение на Мария Стоянова appeared first on 360mag.

Историята на хижа „Мургана“

СподелиShares Строежът на х. Мургана, 1967 г. / снимка: Сдружение „Приятели в приключенията“ / Туристически архив

Още през 1936 година се заражда идеята да бъде изградена хижа над с. Челопеч в Стара планина. По това време в селото е образувано Юношеско туристическо дружество „Мургана“, член на Юношески туристически съюз (ЮТС) в България. То просъществува до 1946 г. Дейността му е преустановена със започването на реорганизации в сферата на туризма.

По-късно то възобновява дейност и на 28 февруари 1964 г. е проведен първият излет за определяне на най-подходящото място, на което да бъде построена бъдещата хижа. Избрана е широка поляна в местността „Топалов кладенец“, в южното подножие на връх Мургана.

Строежът на х. Мургана, 1967 г. / снимка: Сдружение „Приятели в приключенията“ / Туристически архив

През същата година стартират редица дейности. Проектиран е път от седловината Кашана, а на следващата година – временен водопровод, който да обслужва строежа. Основите на сградата са изградени през 1966 г., а същинският градеж започва на 17 юли 1967 г.

В рамките на 1967 г. са построени избените помещения, отлята е първата бетонна плоча. До 1969 г. хижата е на груб строеж, като са изградени кухнята, столовата и първият етаж. В периода 1970 – 1971 г. са завършени вътрешното оформление и обзавеждането. Изгражда се и външен водопровод.

Вижте още: Хижа Мургана: старопланинските пътеки водят тук

х. Мургана през 1972 година (снимка: Сдружение „Приятели в приключенията“ / Туристически архив)

Тържественото откриване на хижа „Мургана“ е на 25 юни 1972 година. На него председателят на централния съвет на БТС – Пеко Таков, нарича хижата „бисерът“ на Стара планина.

През 1977 г. от седловина Кашана е прокаран нов път, минаващ значително по-ниско от билото на планината. Хижата се сдобива с радиотелефон, изградена е и библиотека, съдържаща над 500 заглавия.

През 70-те години, за нуждите на екскурзионното летуване, е изградена допълнителна постройка и по този начин хижа „Мургана“ достига капацитет от 185 души.

През 1986 г. голямо празненство отбелязва 50-годишнината от създаването на ТД „Мургана“.

50 години ТД „Мургана (снимка: Сдружение „Приятели в приключенията“ / Туристически архив)

След 1989 г. дружеството запада и членовете му намаляват значително. Хижа „Мургана“ става обект на посегателства няколко пъти. Туристическите маршрути и пътят до нея са занемарени, ски влековете и гардеробите са унищожени.

През 1997 г. дружеството предлага хижата да стане общинска, но общината не приема, поради липса на средства. По-късно, през 2002 г., предложението е подновено, а през януари 2004 г. хижа „Мургана“ и базата за екскурзионно летуване са обявени за публична общинска собственост.

Вижте още: Хижа „Мургана“

#td_uid_1_688cc2eadc7df .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_688cc2eadc7df .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_688cc2eadc7df .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Историята на х. Мургана


1 на 3















Хижа Мургана през 1980-те години (снимка: Сдружение "Приятели в приключенията" / Туристически архив)







х. Мургана през 1980-те години (снимка: Сдружение "Приятели в приключенията" / Туристически архив)







х. Мургана през 1980-те години (снимка: Сдружение "Приятели в приключенията" / Туристически архив)

През следващите години Община Челопеч прави редица ремонти, извършва подобрения на сградите, а базата за екскурзионно летуване е превърната в туристическа спалня. На пътя от седловина Кашана до хижа „Мургана“ е направена цялостна рехабилитация.

През 2026 г. ТД “Мургана” ще отбележи своята 90-а годишнина.

Източници: Сдружение „Приятели в приключенията“ и Туристически архив

Вижте рубриката ни: „Построяването на българските хижи“ СподелиShares

The post Историята на хижа „Мургана“ appeared first on 360mag.

Смъртоносно лято в Италианските Алпи: близо 90 фатални случая

СподелиShares снимка: Corpo Nazionale Soccorso Alpino e Speleologico – CNSAS

Близо 90 са жертвите само това лято в Италианските Алпи, съобщават италианските медии, цитирани от Еxplorersweb. Там вече го наричат hecatombe — massacre (хекатомба – клане), предава медията.

Най-малко 83 души са загинали в Италианските Алпи между 21 юни и 23 юли, а петима се водят за изчезнали. Това прави почти три смъртни случая на ден.

Още двама тази седмица

Списъкът с жертви е нараснал с още двама тази седмица. В петък 60-годишен мъж е паднал фатално в участък с въжета и метални парапети по маршрута Viel dal Pan, близо до връх Мармолада във Вал ди Фаса. Германка също е загинала, след като пада от 100 метра при Colle della Lace в района на Аоста, съобщава Sky-Tg24.

Спасителната акция на Монте Роза / снимка: Corpo Nazionale Soccorso Alpino e Speleologico – CNSASБроят на спасителните акции в италианската част на Алпите и в Доломитите е с 20% по-висок в сравнение с миналата година

Това е съобщил Маурицио Дела̀нтонио, ръководител на Националния корпус за алпийско и спелеоложко спасяване (Corpo Nazionale Soccorso Alpino e Speleologico -CNSAS), пред ‘Corriere della Sera’. Най-много жертви има сред туристите-пешеходци, следвани от алпинисти, велосипедисти и парапланеристи. Според RSI някои хора са предприели преходи в планината с вече съществуващи здравословни проблеми и това също е довело до фатални инциденти.

Нестабилно време

Времето в Алпите това лято е нестабилно, особено следобед, когато има чести гръмотевични бури. През тази седмица екипи на CNSAS са спасили двама алпинисти, блокирани на 4400 метра на връх Монте Роза, при силен вятър и снеговалеж. Те са откарани в болница с хипотермия.

Вижте още: Планинското спасяване

снимка: Corpo Nazionale Soccorso Alpino e Speleologico – CNSASБез нужната екипировка и опит

Като цяло, все по-големият брой посетители води до повече инциденти във всички планински райони по света – особено след пандемията от COVID през 2020–2021 г. Невежи и неопитни туристи също се устремяват към природата, привлечени от зрелищни кадри в социалните мрежи. Дела̀нтонио дава пример с 30-годишен мъж, който се опитал да изкачи връх на 3600 метра, носейки само маратонки. „Обади за помощ през нощта, защото му било студено“, обяснява ръководителят на спасителния корпус.

Снимката по-долу показва скорошен инцидент: на 18 юли корейска двойка (на 68 и 60 години) погрешка попаднала на трудния маршрут Via Ferrata Constantini, без колани и предпазна екипировка. Обадили се на спасителите след залез слънце, а преводач от корейското посолство ги посъветвал да изчакат до сутринта. Вместо това те опитали да се спуснат сами в тъмното и останали заклещени на тясна скална площадка. Корейците имали голям късмет, според спасителите, и били спасени и евакуирани с хеликоптер на сутринта.

снимка: Corpo Nazionale Soccorso Alpino e Speleologico – CNSAS

Вижте още: Две алпинистки са спасени след три дни без храна на скала на 6000 м

СподелиShares

The post Смъртоносно лято в Италианските Алпи: близо 90 фатални случая appeared first on 360mag.

С бодра крачка: до каньона на Кунино

СподелиShares Снимка: Огнян Немски, Фейсбук

Не е нужно да търсиш надалече, нито да посещаваш екзотични дестинации, за да имаш незабравима ваканция. Често хубавите неща дебнат точно зад ъгъла. В нашия случай – малко на северозапад.

Кунино

Село Кунино е закътано в западната част на Предбалкана, между Мездра и Червен бряг. От него започва проломът, образуван от река Искър, известен като Карлуковски. Най-високата точка на селото е на 386 м н.в. (връх Виса), а най-ниската е при жп гарата – 133 м. В землището му минава южната граница на Карлуковската карстова област – представлява ясно очертан скален венец, изобилстващ от карстови форми – скални венци, арки, мостове, каменни кукли.

Снимка: Огнян Немски, ФейсбукЗащитени обекти и забележителности

Над характерния скален пейзаж в Кунино се откроява емблематичната скала Червеница (с ръждивочервен цвят). Тя е от защитените природни обекти в Кунино, сред които също са и пещерите Самуилица и Гълъбарника.

В карстовата област на север от селото има изобилие от подземни карстови форми — установени са около 140 пещери, като най-дългата измерена е Кошарата (256 м), а най-дълбоката – Гложава яма (69 м).

Снимка: Огнян Немски, ФейсбукГолеми дол

Съвсем близо до последните къщи стърчат високи кули, които поставят началото на Кунинския каньон, известен като Големи дол, където височината на отвесните скали достига над 60 метра. Реката, която някога е била буйна и водите ѝ са изваяли скалните формирования, сега е пресъхнала и дълбока едва една педя.

В началото на каньона се намира и пресъхнал водопад, извисил се на 50 метра, от който все пак понякога тече вода, но само при пороен дъжд или обилно снеготопене.

Снимка: Огнян Немски, Фейсбук

В различните му части ширината на каньона варира, като на места достига над 50 м, а в други скалите са се доближили така, че ги делят не повече от 5 метра.

Долу в ниското, каньонът е сенчест и там е влажно, а реката дори в топлите дни не пресъхва. Има пътека, която често се губи в тревите и храстите. Във високата част, където е платото, се намират огромни карни полета, в които липсват дори дървета.

Вижте още: Истории от подземния свят: 8 пещери в региона на Карлуково

Снимка: Огнян Немски, ФейсбукКак да стигнете до каньона

Село Кунино се намира край река Искър, на девет километра от град Роман и на около 6 км от Карлуково. Достига се по автомобилния, свързващ Мездра и Червен бряг. Може да се стигне и с пътнически влак – гарата в Кунино е между селата Карлуково и Радовене.

После имате два варианта – да се изкачите на платото и да наблюдавате каньона само отгоре, или да вървите по дъното на каньона и след това да се изкачите на платото. Ако изберете първия – следвайте асфалтовия път отдясно край селото и той ще ви отведе високо над скалите, откъдето ще наблюдавате величествените скални образувания.

За втория вариант – отидете до площадчето в центъра на селото, където има скулптура на мечка, след това тръгне нагоре срещу течението на потока, преминаващ оттам. Трудно ще сгрешите посоката – след последните къщи на селото ще минете покрай малко водопадче и ще навлезете в каньона. Имайте предвид, че това не е туристическа дестинация и пътеката може да е труднопроходима.

Снимка: Diana Mladenova, Фейсбук

Над вас ще се извисяват забележителните гледки в Големия дол, но да бъдем честни – през повечето време гледки няма да има, тъй като преобладават храсти и дървета, които ги закриват. В даден момент, след около 2 км, се стига до езерце, където сякаш каньонът свършва, но точно там може да поемете вдясно нагоре по стръмен проход, който ще ви изведе на платото. По средата на прохода ще видите входа на пещерата Татаркинята, която може да разгледате.

Вижте още: Къде да карам: 3 леки веломаршрута около Карлуково

Пещерата Татаркинята / снимка: https://decanaplanina.com/

Бъдете внимателни, докато се изкачвате, както и на повърхността – достигнали платото, където в каровите полета, скрити в треви, има множество дупки и цепнатини. Щом вече сте горе, ще може да видите каньона в цялата му прелест.

За да стигнете обратно в Кунино, трябва да излезете на асфалтово шосе, минаващо покрай каньона, и да поемете надясно. Пътят слиза плавно до подножието на огромната скала Червеница и отвежда до главната улица и жп гарата в Кунино. Може да се върнете до началото и по обратния път, който очевидно ще е по-предизвикателен, но по-кратък.

Крепост

От едната страна на Кунинския каньон, в местността Градището, се е намирала крепостта „Кунай“ (или Трулензис), която е споменавана в източници от средата на VI век. За нея се знае, че е съществувала до падането на България под османско робство. В днешно време още личат основите на крепостните стени, но съществуването им е под въпрос, поради голямата активност на иманярите. GPS координати: 43°11’34” С.Ш. и 23°59’24” И.Д.

Снимка: Diana Mladenova, ФейсбукЛегенда

Местните разказват легенда за Куна Кралица, която била единственото дете в семейството на владетеля на крепостта. Още в ранните си години тя овладяла от баща си изкуството на боя. Дошло ред и да седне на престола на своя баща. Известна била като справедлива владетелка, но се носела славата и на нейната изключителна красота. Около себе си държала отряд от девойки, които можели да яздят, да стрелят с лък и да въртят боздуган. Когато османлиите се насочили към крепостта, били пресрещнати на платото Рудината от храбрите жени. В неравната битка повечето от тях изгубили живота си, а на Куна било предложено да се предаде и да стане ханъма в двореца на султана. Тогава, за да не попадне в плен, гордата кунинска „кралица“ се хвърлила от отвесните скали над пещерата „Дяволската воденица“, докато русите ѝ коси останали да се реят, закачени на храст над пещерата. Днес хората оприличават дългите ластари на бръшляна на спускащи се момини коси от скалата и припомнят за безстрашната девойка. Нейната история е увековечена чрез статуя, поставена на височина над селото, изваяна от преподаватели в Професионалната гимназия по каменообработване (единственото каменоделно училище на Балканите и второ в Европа).

Вижте още: „Кацнал на една скала“: Национален пещерен дом – Карлуково

Снимка: Огнян Немски, Фейсбук

Удобна изходна точка към Кунино е Националният пещерен дом, който е само на 5 км източно. В района може да разгледате още забележителности: пещера Проходна, скален феномен Провъртеника, Златен парк, Каменните къщи, екопътека Златна панега, скални манастири „Св. Марина“ и „Св. Никола Глигора“. Други забележителности наблизо се намират край селата Реселец и Ъглен.

В материала са използвани снимки на:

Diana Mladenova (Diana Art Photography) и
Огнян Немски

Виж и останалите дестинации от рубриката „С бодра крачка“, както и още Предложения за пътуване из красивата ни родина! За още интересни маршрути и вълнуващи срещи, последвай 360° в Инстаграм и Фейсбук, и не изпускай нищо важно от света на приключенията, аутдор спортовете и природосъобразния начин на живот.СподелиShares

The post С бодра крачка: до каньона на Кунино appeared first on 360mag.

Лаура Далмайер остава завинаги в подножието на Лайла Пик

СподелиShares снимка: Michael Kappeler/dpa чрез Spiegel

Германската биатлонистка и алпинистка Лаура Далмайер е загинала при инцидента в пакистанската планина Лайла Пик (6 096 м), съобщиха световните медии.

Трагедията се разиграва на 28 юли, около обяд, на приблизително 5 700 метра надморска височина, когато тя е била ударена от падащи скали. Спасителната операция с участието на пакистанската армия е била осуетена от лошо време и непрекъснати срутища. Според пилоти на хеликоптер, прелетял над мястото, Далмайер най-вероятно е загинала на място. Нейната партньорка Краус е спасена и е в безопасност.

снимка: Laura Dahlmeier, Фейсбук

Семейството на 31-годишната Далмайер е обявило, че няма да се правят опити за изтегляне на тялото ѝ. Това била изричната ѝ воля – при фатален инцидент в планината, да не се рискуват чужди животи, а тялото ѝ да остане там.

„Желанието ѝ бе в такъв случай да остане в планината. Молим последната ѝ воля да бъде уважена“, се посочва в официалното съобщение.

Легендарният алпинист Райнхолд Меснер коментира случая пред BILD, описвайки връх Лайла като изключително красив, но и изключително стръмен и труден за изкачване, въпреки че не е сред най-високите върхове. Той предупреди, че глобалното затопляне засилва риска от свлачища и падащи скали в планините, включително в района на Лайла Пик, където загина Лаура Далмайер. Меснер определя Далмайер като „отлична алпинистка“ и споделя:

„С оглед на биографията на Далмайер, тя имаше пълен капацитет да изкачи и такъв труден връх. Но при скално срутване шансовете са много малки.“

снимка: Kogo, Wikipedia

Лаура Далмайер е най-успешната германска биатлонистка на последното десетилетие – седемкратна световна шампионка и двукратна олимпийска златна медалистка в биатлона. Тя се оттегля от професионалния спорт през 2019 г., на 25-годишна възраст, и се посвещава на алпинизма и ски туринга, въпреки че продължава да следи биатлона и да работи като коментатор за германската телевизия. Била е действащ член на Планинската спасителна служба в Германия.

Вижте още: Откъснала се скала в Каракорум помита двукратна олимпийска шампионка

СподелиShares

The post Лаура Далмайер остава завинаги в подножието на Лайла Пик appeared first on 360mag.

Откъснала се скала в Каракорум помита двукратна олимпийска шампионка

СподелиShares снимка: Laura Dahlmeier, Фейсбук

Двукратната олимпийска шампионка по биатлон Лаура Далмайер от Германия е претърпяла много тежък инцидент в планината Каракорум в Пакистан.

31-годишната Далмайер катерела връх Лайла (6 096 м) в Каракорум, Северен Пакистан, заедно със своята партньорка по алпинизъм на 28 юли, когато е била ударена от падащ камък.

Инцидентът е станал около обяд местно време, на височина приблизително 5 700 метра. Нейната партньорка незабавно е повикала спешните служби и спасителната операция е започнала без забавяне.

Според съобщения в немски медии, един от най-известните германски алпинисти – Томас Хубер – се намира на място и помага при координирането на спасителната операция.

Партньорката на Далмайер вече е на безопасно място и слиза от планината заедно с други алпинисти. Спасителите обаче все още не успяват да достигнат директно до Далмайер заради продължаващата опасност от падащи скали.

Международен спасителен екип в момента координира операцията, подпомаган от опитни алпинисти в района. Търсенето е било прекратено със смрачаването във вторник вечер, но е възобновено в ранните сутрешни часове в сряда.

Пострадалата спортистка е била в региона Каракорум от края на юни. По-рано през юли е изкачила успешно Голямата кула на Транго (6 287 м). Връх Лайла (6 096 м) е била нейната втора планирана цел.

Далмайер е държавно сертифициран планински и ски водач, както и действащ член на планинската спасителна служба, и се смята за изключително опитна и предпазлива алпинистка.

Тя е най-успешната германска биатлонистка за последното десетилетие, с две олимпийски златни отличия и един бронз от Игрите в Пьонгчанг през 2018 г. Освен това има 15 медала от световни първенства, включително седем златни, и е носителка на големия кристален глобус за Световната купа по биатлон през сезон 2016/17.

Далмайер се оттегля от спорта през 2019 г., на 25-годишна възраст, година след като става първата жена биатлонистка, спечелила злато в спринта и преследването на едни и същи Олимпийски игри.

Вижте още: Лавинни инциденти: Световната шампионка по сноуборд Жюли Помагалски загина в лавина

СподелиShares

The post Откъснала се скала в Каракорум помита двукратна олимпийска шампионка appeared first on 360mag.

Дойчин Боянов и Кирил Досков прокараха маршрут от категория VI+ по Северната стена на Вихрен

СподелиShares снимки: Дойчин Боянов и Кирил Досков

Маршрут от категория VI+ прокараха алпинистите Дойчин Боянов и Кирил Досков по Северната стена на Вихрен. На 19 юли 2025 година те успяват да реализират планирания дълго време маршрут — в лявата част на Триъгълника, с обща дължина 11 въжета (445 м), преминаващ през най-монолитната част на стената.

За мен ще остане един от специалните дни в живота ми до сега. Заедно с Кирил Досков прокарахме чудесен маршрут по Северната стена на Вихрен. Наблюдавам линията от години и сега съм истински удовлетворен от катеренето, което беше и технически сложно и психическо изпитание.

– споделя Дойчин Боянов.

#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item1 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item2 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item3 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item4 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item5 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item6 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item7 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item8 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}
#td_uid_1_6889d6d88d37d .td-doubleSlider-2 .td-item9 {
background: url(https://www.360mag.bg/wp-content/uplo...) 0 0 no-repeat;
}





Дойчин Боянов и Кирил Досков прокарват маршрут от категория VI+ по Северната стена на Вихрен


1 на 9























снимка: Кирил Досков







снимка: Кирил Досков







снимка: Кирил Досков







снимка: Дойчин Боянов







снимка: Дойчин Боянов







снимка: Дойчин Боянов







снимка: Дойчин Боянов







снимка: Дойчин Боянов

Авторите на маршрута са сред големите имена в българския алпинизъм. 67-годишният Досков е един от героите на „Еверест-84“, който на 9 май 1984 г., заедно с Николай Петков, изкачва връх Еверест по Западния гребен („Жестокия път“), а после слизат по класическия маршрут през Южния връх, Южното седло и Западния циркус и така правят пълен траверс на масива. Сред постиженията на Дойчин Боянов също е и изкачването на Еверест, без кислород, през 2004 година.

Двамата решават да нарекат новия маршрут „Енчо Петков“ — на легендарния ни алпинист, който е първият българин, стъпил седемхилядник през 1967 г.

Виж още: Енчо Петков – една легенда, която диктуваше модата в българския алпинизъм през 50-60 и 70-те години на миналия век

СподелиShares

The post Дойчин Боянов и Кирил Досков прокараха маршрут от категория VI+ по Северната стена на Вихрен appeared first on 360mag.

(НЕ)възможно оцеляване: Юлиане Кьопке – 11 дни сама в Амазония след самолетна катастрофа

СподелиShares снимка: afterburner.com.au

Една Коледа остава завинаги в съзнанието на Юлиане Кьопке. За разлика от повечето паметни Коледи, свързвани с подаръци и семеен уют, тази празнична вечер е много различна.

На 25 декември 1971 г. дъщерята на двама германски учени, Юлиане, се озовава в джунглата, след като самолетът, с който лети, пада от 3000 м височина. Ще се окаже единствената оцеляла, но след 11 дни на ужасни изпитания.

„Дете на джунглата“, отгледано от учени

Юлиане Кьопке е родена в Перу през 1954 г. Баща ѝ, Ханс-Вилхелм Кьопке, е уважаван зоолог, а майка ѝ, Мария Кьопке — орнитоложка с изключителен интерес към тропическите птици. Двамата създават биологичната станция „Пангуана“ — изследователска база, разположена в сърцето на дъждовната гора, където могат да се посветят изцяло на изучаването ѝ. Юлиане прекарва ранното си детство там и самата тя се нарича „дете на джунглата“.

Станцията, която родителите на Кьопке създават / снимка: Juliane Koepcke, Instagram

До определен момент Юлиане се обучава у дома, в „Пангуана“, но по-късно заминава за Лима, за да завърши средното си образование в столицата. През декември 1971 г. тя и майка ѝ решават да се върнат обратно в джунглата, за да празнуват Коледа с баща ѝ.

Нейната майка настоявала да тръгнат по-рано, но Юлиане много искала да присъства на бала и дипломирането си в 12-и клас. Единствената възможност била да летят на Бъдни вечер с полет 508 на авиокомпания LANSA — турбовитлов самолет с капацитет 99 души. Бащата на Юлиане бил категорично против. Знаел, че моделът Lockheed L-188 Electra има печална слава. От 170 построени самолета от този тип, 58 вече били претърпели катастрофи или сериозни технически повреди по време на полет. Той ги умолявал да изберат друг маршрут. Но с настъпващите празници и ограничените алтернативи, майка и дъщеря все пак резервирали билети.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Ева Вишниерска – да се озовеш в грешното време на грешното място

Полетът започнал спокойно.

Двете седнали на втория ред отзад — Юлиане до прозореца, а Мария — на средната седалка. Хапнали си приготвените сандвичи и наблюдавали безкрайната зеленина на джунглата под тях.

Петнайсет минути преди кацането небето внезапно притъмнява.

„Денят се превърна в нощ, а светкавици прорязаха въздуха от всички посоки. Самолетът започна да се клати яростно, хората започнаха да викат“, пише Юлиане в мемоарите си „Когато паднах от небето“ .

Чанти, подаръци и дрехи падат от горните багажни отделения. Подноси с храна летят във въздуха, напитки се разливат по главите на пътниците. Всички крещят и плачат.

Юлиане си спомня как видяла ослепителна бяла светкавица над крилото на самолета. После машината внезапно се наклонила в остър пикиращ полет.

„Сега всичко свърши“, изрекла Мария с неестествено спокойствие. След това всичко замлъкнало — виковете, двигателите, светът.

„Следващото нещо, което осъзнах, бе, че вече не се намирам в самолета“, разказва Юлиане пред „Ню Йорк Таймс“ – „Не аз напуснах машината — тя напусна мен.“

Най-вероятно единствена от реда си със закопчан колан, тя била изстреляна във въздуха, все още прикрепена към седалката, и се понесла надолу — сама, в нищото.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Арон Ралстън – 127 часа между живота и смъртта?!

Юлиане, на 4 години, със своята майка в АмазонияЗнанието спасява живот

Събужда се лежаща по гръб в джунглата, с гъстия покрив на гората вече над нея. Объркана, със замъглено съзнание, тя установява, че има сътресение, счупена ключица и дълбоки порезни рани по рамото и крака.

„Преживях деня и нощта, свита като ембрион“, пише по-късно тя.

Юлиане била само с мократа, скъсана рокля и един сандал. Останала без очилата си за късогледство, ѝ било трудно да се ориентира. Първият ѝ импулс бил да търси майка си, но наблизо нямало никого.

Юлиане не била напълно безпомощна. Мария и Ханс я били научили да различава звуците на джунглата — жабешки крякане, птичи песни.

Разпознах познатите шумове от Пангуана и осъзнах, че съм в същата част на джунглата. Знаех много за живота в гората — че всъщност не е толкова опасна,

– разказва тя в интервю за Би Би Си през 2012 г.

Това било знак, че не е чак толкова далеч от дома. Но една грешка в посоката можела да я отведе по-дълбоко в най-гъстата гора на планетата. Знаела, че основна опасност там са змиите и следвайки съветите на баща си, хвърляла напред сандала си, за да избегне среща с тях. Това ѝ коствало доста усилия и забавяне, но изпълнило целта.

Дни на изпитание и ужас

Бил дъждовният сезон и джунглата била подгизнала. Всичко било твърде мокро за огън, дърветата не давали плодове. Знаела, че много от растенията са отровни, така че не докосвала нищо, което не познава.

На четвъртия ден доловила странно грачене — зовът на царските лешояди. Знаела, че тези птици се събират само при мърша и сърцето ѝ се свило. Озовала се на ужасяваща гледка: трима пътници, все още закопчани за седалките си, били врязани в земята от силата на удара. Една от тях била жена. Юлиане се приближила и погледнала краката ѝ. „Ноктите ѝ бяха лакирани. Поех си дълбоко въздух — майка ми никога не си лакираше ноктите.“ – спомня си Юлияне. По-късно станало ясно, че Мария била жива след падането, но не оцеляла.

Около самолетните останки Юлиане открива няколко бонбона, които са единствената ѝ храна в този тежък момент. След като се лута да търси майка си и други оцелели наоколо, момичето се натъква на не голяма рекичка. Започва да следва коритото ѝ — точно както баща ѝ я бил учил, защото в края на реката винаги имало цивилизация.

Чувала и спасителни самолети в небето, но плътната растителност не позволявала да бъде забелязана. Обезводнена, гладна, изгоряла от слънцето и ухапана от насекоми, тя стигнала до ръба на отчаянието.

„Леден дъжд се излива върху мен, напоява тънката ми рокля. Вятърът ме пронизва до кости. През тези безутешни нощи, свита под храст или дърво, се чувствам напълно изоставена.“ – изповядва в мемоарите си Юлиане.

Вижте още: (НЕ)възможно оцеляване: Мауро Проспери – 291 километра в плен на пустинята

Юлиане и баща ѝ след инцидента в болницата / снимка: Juliane Koepcke, InstagramСпасението

На десетия ден, след завой на реката, тя съзира колиба с покрив от палмови листа. Когато я достига, вътре открива метална туба с бензин. Раната на рамото ѝ вече гнояла и била пълна с личинки. Спомнила си как баща ѝ някога излял бензин върху раната на семейното куче и направила същото.

Болката беше ужасна, а личинките се опитваха да се набият още по-дълбоко. Извадих около 30 и бях горда от себе си. Реших да пренощувам там.

На следващата сутрин Юлиане чула гласове, излязла от колибата и извикала. Появили се местни рибари — потресени от гледката: млада, мръсна, слаба, ранена русокоса девойка – не изглеждала реална.

„Помислиха ме за воден дух — същество от техен мит, нещо като кръстоска между речен делфин и руса жена“, разказва Юлиане.

Но тя имала още едно спасително оръжие — владеела испански, на който им казала, че е „момичето от катастрофата на LANSA“. Откарват я с лодка до най-близкото селище, а после и с хеликоптер до болница в столицата.

ВИЖТЕ: (НЕ)възможно оцеляване: Сър Дългас Моусън – канибал или герой?

Юлиане също става учен, изучаващ прилепите, а за мемоарите си печели литературна награда / снимка: WikimediaЗащо оцелява именно тя?

С годините Юлиане Кьопке често се е питала: защо именно аз? Осемдесет и девет души, включително майка ѝ, загинали. Смята се, че още 13 са оцелели при удара, но не могли да се измъкнат от джунглата. Официалната причина за катастрофата била умишлено решение на авиокомпанията да изпрати самолета през бурята. По-късно Юлиане научила, че машината е сглобена изцяло от резервни части.

Кьопке стига до няколко предположения: може би бурята е създала въздушно течение, което е забавило падането ѝ, или може би гъстата джунгла е смекчила удара… Но със сигурност е убедена в едно — че знанието, което родителите ѝ ѝ дали, и волята да живее, са я направили изключение в трагедията.

Случаят на Юлиане Кьопке добива широка популярност, а три години след инцидента на голям екран излиза и първият филм „Още стават чудеса“, дело на италианския режисьор Джузепе Мария Скотезе. През 1975 г. излиза в английски вариант, под заглавието „Чудеса все още се случват“, познат още като „Историята на Юлиане Кьопке“. 25 години по-късно режисьорът Вернер Херцог пък възражда историята във филма „Криле на надеждата“. На 10 март 2011 г. Кьопке издава своята автобиография „Когато паднах от небето“ с автор хроникьорът Пайпър Верлаг, за което получава литературната награда „Корин“.

Вижте всички статии от поредицата (НЕ)възможно оцеляванеСподелиShares

The post (НЕ)възможно оцеляване: Юлиане Кьопке – 11 дни сама в Амазония след самолетна катастрофа appeared first on 360mag.

Виден кардиолог от Македония успя да изкачи 14-те осемхилядници

СподелиShares Д-р Сашко Кедев на Гашербрум I / снимка: Nadir Murseli

На 20 юли д-р Сашко Кедев, от Македония, изкачва Гашербрум I (8 080 м) и с това завършва колекцията си от 14 осемхилядника. Лекарят, който на 6 юли е навършил 63 години, влиза в историята като първият и единствен македонец, покорил както всичките 14 осемхилядника в света, така и „Седемте върха“ – най-високите планини на всеки континент.

Д-р Кедев е изкачил и множество върхове в Швейцарските Алпи, включително Матерхорн, Вайсхорн, Айгер, Дюфуршпице и други, става ясно от коментар на съпругата му Ганка Цветанова пред Everest Today. С това постижение д-р Кедев поставя знамето на страната си на картата на елита в историята на хималайския алпинизъм.

Освен с успехите си в катеренето, той е известен и с кариерата си в медицината. Кедев е признат за един от водещите интервенционални кардиолози в света, на когото се приписва разработването на новаторски методологии, изиграли ключова роля за напредъка на сърдечната медицина в глобален мащаб.

Вижте още: Рекорд 14х8000: Кристин Харила и Тенджен Шeрпа изкачиха всички осемхилядници за 92 дни



СподелиShares

The post Виден кардиолог от Македония успя да изкачи 14-те осемхилядници appeared first on 360mag.