Lucy Eleazar's Blog, page 4

Предсказанието (2019)

@page { size: 14.8cm 21cm; margin-left: 2.29cm; margin-right: 1.52cm; margin-top: 0.89cm; margin-bottom: 0.89cm } p { margin-right: 1.27cm; margin-top: 0.42cm; margin-bottom: 0.21cm; direction: ltr; color: #000000; line-height: 115%; text-align: justify; orphans: 0; widows: 0 } p.western { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 10pt; so-language: en-GB } p.cjk { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 10pt } p.ctl { font-family: "Times New Roman", serif; font-size: 10pt; so-language: ar-SA } a:link { so-language: zxx } Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА
- Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник.  Бяха седнали на масата край голямата дървена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.- Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. - Даже малко ми се сърди, че все отлагаме. Братовчедите й били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя някъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...- Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка, за да сложи захар в кафето си от оставената в средата на масата захарничка. Очите на Берхан отскочиха към скъпия му часовник, показал се под оголения ръкав. Игнат побърза да го скрие.  - Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.- Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? - Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре.- И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.- Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. - И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се беше влюбил от пръв поглед, когато го посети преди пет години. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво ли щеше да прави без него, ако Берхан заминеше.- Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се размърда на масата и се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. - Ще отида при врачката!Игнат повдигна въпросително вежди.- Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? - Берхан сякаш почервеня още повече. - Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да й каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.- Берхане – криво се усмихна Игнат. - Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?- Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село, заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.- Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?- Златен си, брат, златен! - грейна Берхан. - Всичко съм си взел, готов съм!
Пред малката къщичка имаше сериозна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.- Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. - Той е тука от селото. Ето го ей там, втория до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но това да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде една жена на около петдесет:- Вие ли сте Берхан? - обърна се тя към него.- Аз не... - сепнато подскочи Игнат.- Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.- А, добре, влизайте - Докато се усети, жената ги избута навътре и затвори портата след тях. - Вие седнете на ей тази пейка. А Берхан – ей зад тази врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на пейката в предверието.Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите й изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.- Здравей, Берхане! - съвсем ясно долетя до него дрезгавия глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целият им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова:- Къде е той? Защо се крие?- К-кой? - чу объркания глас на Берхан. - Аз съм донесъл...- Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жена все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?- Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... - опита отново да обясни Берхан.- Името му не виждам. Защо не го виждам? Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!- С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?- Ей тук, пред мен да дойде! - нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за вратата към изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой й беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:- Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...- Берхане... - предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутено изражение на Берхан се разколеба. Който и да беше измислил цялата тази история, нямаше да остави нещата така!Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Тръгна право към старата жена.- Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? - застана той пред масичката й и грубо се взря в очите й.- От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. - Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се  протегна и опипом достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.- Ти си моето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще й я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще й покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.- Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. - Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...- За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, - е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.- Ами захарта? - несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.- Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. На теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! - старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още  беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
- Ще ми обясниш ли какво означаваше това? - изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.- Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! - Берхан заклати енергично глава. - Идея си нямах!- Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. - Следвай сърцето си, бля-бля. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си!Берхан внезапно притихна и смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. - Всъщност... - обади се той. - Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.- Аха, още повече! - Игнат тропна с юмрук по волана. - Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!- Обаче – тихо промълви Берхан, - тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз й казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. - На следващия ден заспа и повече не се събуди.- Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. - Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.- Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако сега тръгна.- Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните й дни и е искала ти да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява!- Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали нямаше и друга на малкото кръстовище. Когато отново обърна очи към пътя, единственото, което успя да види  беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на старческия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания, де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата й и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и й помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи  да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.- Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.- Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!- Гладен съм за шоколад – изплака Тони. - И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?- Не – категорично отряза тя.- Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният й син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия й съпруг, че  почти й причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – а доколкото разбираше, използваше това време, за да му пусне да гледа филмче на таблета?- Но АЗ не ти давам – опита се да произнесе доколкото спокойно можеше.- Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.- Можеш ли да изчакаш малко?- Ами не.- Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно й беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.- Мамооо! - извика изведнъж Тони.- Какво, мамо? - Инстинктивно се обърна към него Силвия.- Падна ми количката...- Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратна Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Пътят бе изместен от очертанията на голям черен джип, който летеше право към нейната кола. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат звука на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите й. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата й.- Добре ли сте? - на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието й изведнъж сякаш запищя аларма.- Тони? - почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.- Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче й донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне й време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието й малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така избута надвесения над нея мъж, че той залитна назад.- Не гледате ли къде карате? - разкрещя се тя извън себе си.- Добре ли сте? - повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от нанесени поражения.- Не съм добре! - тросна му се тя.  Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания си автомобил.Доплака й се като видя пораженията.  Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:- И дете ли има в колата?Неадекватното й съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. - Мамооо! - най-накрая викът на сина й успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо към раменете си.- Как смеете? - спусна се тя отново към него като разярена тигрица. - Тони, ела тук, мамо!- Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. - Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?- Ама блъснахме ли се? - повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.- Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? - пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.- И сега ще дойдат полицаите ли? - блеснаха очичките му.- Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. - Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Жените винаги се плашат от катастрофите, нали? Мисля, че трябва да слезнеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина й да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста й.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в пухкавата му косичка.- Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!- Няма, миличък – подсмръкна Силвия. - Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.- Има ли пострадали?- За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите й се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина й, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. И макар и хич да не й беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите в минусовите температури. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.- Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. - Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви докато дойдат полицаите всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.- Но във вашата кола... - започна веднага да протестира Силвия.- Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата й вече започваше да изстива, а кой знае кога щяха да дойдат полицаите. Не й  харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък й харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно й бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. - Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! - възторжено се развика Тони.Игнат неволно се усмихна на детския му ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.- Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил - жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала с дребни охлузвания. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Правата й руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът й я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа й, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му без да иска бе отскочил върху тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските й качества, скастри се набързо Игнат.- Накъде пътувате? - опита се да бъде по-рационален той.- Към Болярско – отговори жената. - Почти бяхме стигнали, но...- Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... - забеляза отчаянието по лицето й и реши да намали темпото. - Междудругото, казвам се Игнат.- Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. - А това е Тони.- Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...- Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. - Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, настъпвайки във вашето платно...- Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, - като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...- Като има да става беля... става за секунди.  От Болярско ли сте? - попита Игнат.- Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. - Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.- Аз ще ви закарам! - решително каза Игнат.- Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...- Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? - включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. - Мамо, ще се возим в БМВто!- Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. - Но не се притеснявай, ще намерим начин да се приберем до вкъщи и да си приберем колата.- Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. - Ще го питам дали може да погледне колата и да я прегледа поне колкото да може да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.- Аз трябва непременно утре да се прибера... - прехапа устни Силвия.- Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.- При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред!Силвия най-накрая вдигна глава и Игнат срещна невероятните й зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението й, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен. За това, че й бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа на нея като на жена. Жена, която по някакъв необясним начин го интригуваше....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще предизвика.- Вижте, полицейска кола! Виждам сирените! - посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВто, Тони дори беше забравил, че е гладен. Своевременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата й върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може да приведе колата във вид, в който да й е възможно да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина на джипа. В ръцете й Тони почти притваряше очи. Какъв невероятен ден! Но най-странното от всичко беше, че вместо да мисли за ужаса, който беше изживяла, в съзнанието й все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а дори и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите й леко се примрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не й изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как най-нахално го оглежда!- Къде е вашата къща, накъде  да карам? - запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж й стана неудобно да му каже коя е баба й. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота й.- Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.- В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!- Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!- Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да й подаде визитката си. - Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата й не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше Аурора ООД? Какво значение имаше, скастри се тя наблизо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.- Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.- Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...- Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? - побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.- Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!- Ихааа! Довиждане и до утре, чичо Игнат! Довиждане, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче й подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***

Очаквайте пълния текст на "Предсказанието" в предстоящите месеци!

Вече издадени книги на Люси Елеазар:

"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Лицемерно (2019)

@page { margin: 2cm } p { margin-bottom: 0.25cm; line-height: 115% }
Тежестта и болката в сърцето

не искат и не искат са си тръгнат.

И виновна чувствам се задето

не мога силата им да изтръгна.


Виновна съм, задето

когато можех да говоря, аз мълчах.

Когато можех да прегръщам,

бягах.

И се срамувах. И се дразнех.

От какво?


А сега, представяш ли си, лицемерно

аз скърбя, че не ти казах.

Не казах, не показах, че съм част от теб.

Че ти си част от мен.

И тази връзка никога не ще изчезне.


Но на кого му пука?


Искам пак да те прегръщам.

А ме е страх. Ужасно ме е страх.

Искам някак времето да връщам.

А ме е страх. Ужасно ме е страх.

И споменът ме разтреперва.


И подреденият ми свят изчезва.

Крепящ се на една-едничка тънка нишка,

измислена и крехка, като книжка,

която вятърът понася в своя танц.


А аз ще сглабям пак мечти от прах...

Старата къща - откъс (2018)

@page { margin: 0.79in } p { margin-bottom: 0.1in; line-height: 120% }


...Сякаш за да избяга от мислите си, излезе от стаята и се огледа. Погледът й се насочи върху стария шкаф в дъното на коридора. Не го беше отваряла от дете. Даже не беше сигурна дали изобщо знае какво има вътре. Със сигурност бяха стари и непотребни предмети, с чието разчистване можеше да започне. Отвори вратичките, готова да изсипе съдържанието в подредения до нея чувал. Имаше стари книги и тетрадки. Миг преди да ги вземе обаче, вниманието й бе привлечено от две кутии в левия ъгъл.Тя седна пред шкафа и внимателно издърпа първата кутия. Беше дървена, инкрустирана с фигури на преплитащи се цветя. Изящно изпълнение. Издуха прахта отгоре й и предпазливо я отвори. Вътре имаше няколко гердана и чифт обеци. Странно, никога не беше виждала майка си да носи тези бижута. Вгледа се по-внимателно в тях. Всъщност, като че ли бяха доста стари, модата им не изглеждаше дори от времето на баба й. Поогледа кутията и се опита да разбере нещо за нея, но никъде не пишеше нищо. Сложи я на пода до себе си и посегна за втората кутия. Тя беше обикновена картонена кутия, обвита в цветен велур. Когато я отвори, отвътре изпадаха няколко картички, които явно бяха натъпкани до ръба. Всъщност, не всички бяха картички, имаше пожълтели чернобели снимки. Някои бяха надписани. От първата снимка я гледаше строено семейство, видимо облечено в най-хубавите си дрехи. Мъжът беше с големи мустаци, облечен в елегантен тъмен костюм и с бяла риза около врата. Жената беше седнала, облечена в дълга красива широкопола рокля и държеше малко момче на коленете си, а още две по-големи момичета бяха застанали край нея. Албена позна снимката. Едното от изправените момичета беше прабаба й. Баба Ана Докторката. Макар и на не повече от осем-девет години на снимката, стройната й фигура и решителният й поглед подсказваха твърдия характер, за който после хората щяха да говорят и много години след смъртта й. Прабаба Ана си беше спечелила известност в целия град не само с това, че беше станала първата жена с медицинско образование от града. Медицинска сестра по време на войните, прекарала много време на фронта, за нея говореха, че е имала по-силна воля от много мъже и че думата й е била закон. Мъже и жени бяха коленичили пред нея и никой не бе успял да й се наложи. Албена се гордееше, че е кръстена на нея, но за свое съжаление смяташе, че не е наследила много от характера й.

Интересно, беше виждала някога тази снимка, но никога не беше знаела, че се съхранява тук. Разгледа и другите фотографии. Имаше още снимки на прабаба Ана, вече като възрастна жена, снимана с единственото си дете, нейната баба Ева. Имаше и различни други хора, повечето от които Албена не можеше да познае. На някои от снимките имаше написана с молив дата, на други - място, но рядко имената на хората. Албена ги разгледа една по една и тъкмо щеше да ги връща в кутията, когато й се стори, че нещо в кутията още хлопа. Подпъхна пръст в ръба и за нейна изненада, дъното на кутията се отвори. Тайник? Албена развълнувано надникна. Отдолу се показаха още няколко снимки. Кому беше нужно да се крият в кутия с двойно дъно? С трескави пръсти издърпа снимките. Бяха общо три. На всяка от тях имаше по един мъж във военна униформа.Тя се вгледа в лицата, но снимките бяха стари и размазани, а и униформите скриваха почти всичко от тях. Не успя да ги разпознае. Присви очи и се вгледа отново. Всъщност не, не бяха трима, мъжът на снимките беше един и същ, но сниман през няколко години. На едната беше още момче, млад войник. На другата беше с повече звезди на пагона си. Албена не беше запозната с военните чинове, но явно човекът се беше развивал във военното дело. Дали беше дядо й? Или прадядо й? Не й приличаше на нито един от двамата. Те бяха нисички и набити, докато този мъж беше висок, строен и с гордо изправена глава на всички снимки. Албена изви вежди в почуда. Инстинктивно завъртя снимката. Старостилен, изискан почерк беше написал: 

“Ликът си скромен изпращам ти за спомен”

Албена едва не прихна да се смее. Поезията толкова да не се връзваше със строгото излъчване на човека от снимката! Обърна и другата снимка. Тук имаше малко по-дълго послание. Тя се зачете с интерес. 

“Битката със сърбите беше тежка. Изгубихме много другари. Има много ранени. Отстъпваме. Сърцето ми е с теб.”

Битка със сърбите? Значи ставаше въпрос за Междусъюзническата война? Баба й Ева беше родена цели десет години след тази война, значи оставаше тези послания да са насочени към прабаба Ана? Не знаеше много за прадядо си, но в едно беше сигурна - мъжът на снимката определено не беше той. Прадядо Стефан е имал вроден недъг на единия си крак, поради което не беше участвал във войните. Нима Ана е имала таен обожател от фронта? Но доколкото знаеше, макар и да се беше оженила късно заради активното си участие във войните, тя е била обещана още от малко момиче на прадядо й… 

Любопитството я загложди и тя разрови по-дълбоко в кутията. Пръстите й напипаха още нещо в единия ъгъл на кутията. Извади го и установи, че е малко ключе. Беше черно и метално, с вида на обикновен ключ от стара врата, но с доста по-малки размери. От къде ли беше? Разклати отново кутията и още нещо издрънча. Като бръкна по-дълбоко, видя и още един ключ, по-голям. Надникна отново в шкафа, но не видя нищо, което евентуално да може да се отключи. Повъртя го в ръцете си, но не й хрумна никаква идея. Обзе я странно усещане. Сякаш се беше сблъскала с някаква мистерия. Дори още по-странно. Сякаш една забравена история я беше намерила и очакваше от нея тя да я разгадае. Що за глупости? Аби сепнато върна ключето обратно на дъното на старата кутия, заедно с трите снимки. Затвори двойното дъно, прибра кутията обратно в шкафа и замислено затвори вратичката му. Настроението й да разчиства се беше изпарило. Колко се ядосваше, че не беше намерила време да разпита повече майка си и баба си за отминалите времена! Имаше съвсем бегла представа от миналото на семейството й, а вече нямаше и от кого да го научи...

Святата (2001)

Разкъсай дрехите ми, удари ме.
Намери онази част,
която в мен трепти, гори ме
и хвърля искри от злокобна мъст
в своята бездънна паст.
Натъпчи я, зарови я с пръст.

Издери очите ми, не искам
да виждам, както досега.
Не искам никого аз да потискам,
да притискам, да изстисквам
последни капчици на любовта
и себе си с тях да поя.

Искам нещо чисто,
нещо ново, бистро,
пък дори далеч от моите ръце.
Нека съм наказано дете.
Нека сълзи мокрят моето лице -
Измъчвай ме, потъпквай ме,
излей мъстта на цели векове,
на цели светове.

А после... о, после!
Дали ще блесне
отново чудното сияние?
И ще ме стресне
след преживените терзания?
Измъчена, изтупана
от всяка пошлост, мръсотия,
със чистите зеници да прогледна,
да се изправя, преродена
и тихичко да се облегна
на твоите гърди,
във твоите обятия
и през пречистени сълзи
да пламне любовта ни.
Святата.

Болката (2000)

Болката, изглежда, никога не ще си тръгне.
Кара ме очи да свеждам,
всичко топло в мен изтръгва.
И остава пустота.

Пуста съм, изсъхнала,
прашна, тъжна, почерняла.
Песента ми е заглъхнала,
станала е апатично-вяла.
В спомена сама.

Станала е част от мен.
Очите ми – глупашки взряни,
пръстите се чупят неспокойно.
Косата ми – небрежно разпиляна,
тялото – приведено нестройно.


А ти си в нея.
И вечно ще те нося в мен,
да ми напомняш мигове изгубени,
през блясъка на дните влюбени,
за любовта ми,
за едно опиянение,
за горестта ни,
за безумно заблуждение,
за болката и радостта от спомена,
за всичките сълзи проронени,
за глупостта, с която
убиваме, а после търсим
виновник непонятен
извън душите мръсни.


Болката е в мен. И аз съм в нея.


И тя е в теб. И ти си в болката.


И ти си в мен.

Как си, мамо? (2017)

Как си, мамо? Как я караш?
Там добре ли е, кажи?
Има ли интриги, завист,
има ли коварство и лъжи?
Има ли красиви песни,
има ли добро и зло?
Всичко ли е толкова лесно,
или пак си е тегло?
Виждаш ли ни тук, не зная,
знаеш ли какво се случва с нас?
Искам някак да те стигна,
да съм с теб, поне за час.
Да ти кажа и разкажа,
кой, защо и как.
И звука на твоите думи,
аз да чуя, мамо, пак.
Да усетя топлината
от горящото сърце.
И да знам, че там, където
Някъде си ти, далеч,
има само светли мисли,
има само красота.
Има само хармонични
ноти, краски и дела.
Как си, мамо? Как я караш?
Аз се питам ден след ден.
А гласът ми пак отеква,
плах, самотен и смутен.

@page { margin: 0.79in } p { margin-bottom: 0.1in; line-height: 120% }

Времето застана между нас (2000)

Времето застана между нас.
Изпречи се като безплътен призрак,
невидимо надвиснал от писмата,
слепнали от охладняла страст.
Започна със безбройните капризи
да носи неусетно и заплаха.

Мислех - любовта ще издържи,
и ще надвие неговата сила,
и ще му смачка доводите тъпи.
Любовта обаче се сниши.
И както тихо бе се спотаила,
аз без да искам на врата й стъпих.

22.12.2000

Ужасът на мойто ежедневие (1999)

Ти си ужасът на мойто ежедневие,
моята безсилна тъпота,
споменът на потрошеното доверие,
споменът на скършена мечта.

Ти си въгленчето малко, непослушно,
пламнало след потушен пожар.
Ти си практика, доказана научно,
но в реалността един фалстарт.

Ти си избликът на моята омраза,
агресивност в чистия й вид.
Смръщено лице и поглед неприязнен
и един юмрук, от злоба свит.

Ти си грозен, глупав и така противен,
че отблъскваш всеки порив в мен
за един живот, по-малко агресивен,
за спокоен, слънчев ден.

И дори не си противно безразличен,
мразя те с онази луда страст,
със която някога дори обичах,
страст могъща, но останала без глас.

07.06.2000

А имаше време... (2001)

А имаше време, когато мечтаех,
и кули издигах, дори си представях,
че двамата с тебе там нейде живеем
в далечното приказно царство,
наречено щастие, радост, утеха.

А имаше време, когато си мислех,
че ти ме обичаш, че аз те обичам,
че вятърът пее, в косите се рее,
че слънцето винаги с нас ще се смее
и черният облак ще бяга далече.

А ето отново стоя аз на прага,
разхвърляна, взряна в простора,
очите - изсъхнали, вече безизразни.
И знам, че избяга, че вече те няма,
мечтите ми тръпнат настъпани.

И нямаше време със теб да погледнем,
във тях да се вкопчим, през тях да прогледнем,
да грабнем мига, да го вземем заложник.
И само един некадърен художник
напръска набързо в нас шарени багри.

Имало едно време... и принц, и принцеса,
и тяхното царство във тайнство далечно.
Но злата магьосница тях ги обрече.
И тя бе нещастна, и той бе безвластен,
и те се простиха със късното щастие....

Мека топлина (2002)

Топъл пухкав сняг се сипе навън. Панелният комплекс, който се разкрива пред погледа ми, не придава на пейзажа необходимото очарование. Мисля си колко хубаво би било, ако можеше в този момент да бъда някъде далеч, на някое тихо местенце – в една хижичка може би – сгушена пред топлата камина до любим човек... Да наблюдавам как снегът затрупва цялата горчилка, насъбрала се в мен през изминалата година, пречиства я, за да избуи отново напролет свежа зеленина. От камина се чува от време на време пукотът на цепениците. Сами сме – сами сред природата, част от нея, изцяло слети с тишината й, със спокойствието й, дори с нейния специфичен мирис. Нощта бавно пада. Отива си един ден. А с него всъщност си отива цялата година. Сивото небе полека почернява над бялата снежна пелерина. От камината полъхва приятна мека топлина. Той ме прегръща и аз потъвам в обятията му...
Той ли? Разтърсвам сепнато глава. Истината е, че този мъжки образ наистина изплува в съзнанието ми. Толкова жив и ясен, че не остава място за съмнение в самоличността му. Някаква дълбока приглушена болка разтърсва сърцето ми. Това не е обичайната болка от раздялата, от проклетата съдба, която винаги застава между двама души, не е болка от изневяра или от изгубено самочувствие. Това е болката от собственото ми двуличие. Не човекът, с когото съм почти две години застава до мен в този неочакван романтичен порив. Не той, а пак онази мечта, толкова реалистична, че вече не съм сигурна кой точно е той, коя точно съм аз и какво се е случвало между нас. Мокрият прозорец отсреща намръщено се скрива зад рязко дръпната завеса. Едно бездомно куче излайва след скърцащата по леда кола и се втурва да гони своите мечти и стремежи след нея.

Отдръпвам се от прозореца. Още няколко часа и старата година потегля към безвъзвратните дебри на миналото. А защо цялата година? Нима тя не си отива както си отива всеки един обикновен делничен ден? Не, не е така – и аз го усещам по-силно от всякога. Това е моментът, когато трябва да оставя всичко, чието място е в миналото, да си отиде заедно с нея. Дори това да означава много болка в една вечер, която трябва да бъде празнична. Прощавайте! Прощавайте, приятели мои, за всичко, което съзнателно или несъзнателно съм извършила против вас! Но ето че идва часът на истината и равносметката и ние трябва да можем да се погледнем очи в очи.

Телефонът, моят приятел, ме гледа в очакване. Не, този път не! Обличам се бързо, събирам малко багаж и тръгвам.

Спирка №1: колко пъти съм се спирала тук, колко пъти съм променяла мнението си, била съм твърда, после съм плакала и в крайна сметка – все същото лицемерие. Звънецът е продран, сърцето ми се къса.

- О, мило, здравей, не те очаквах толкова рано...

Дърпам се назад. Не трябва този път да се размеквам. Само поклащам глава. Погледът му става ужасяващ. Опитва се да протегне ръце към мен.

- Съжалявам. Нека оставим нещата хубави, каквито бяха и не ги разваляме повече. Искам да бъдеш щастлив и искрено ти желая с новата година да намериш своя нов късмет.

Възползвам се от неговото объркване и си тръгвам. Моля те, не ме спирай! Разбери ме най-накрая! Дали ме разбра или за пръв път не пожертва собственото си достойнство?

Снеговалежът е понамалял и дори слънцето се опитва да пробие през плътната облачна завеса. Тръгвам напред устемено сякаш знам къде ще отида. Очаквам да се почувствам зле. А за пръв път от дълго време насам се чувствам добре. Сякаш наистина съм разчупила оковите на лицемерието и егоизма си, които ме превръщаха в една отвратителна летаргична маса, наречена човешко тяло. А сега вече съм душа – душа, готова да полети! Благодаря ти, мило, за всичките приятни мигове, за всичко, което си направил за мен. Сърцето ми, уви, ме тегли другаде...

Спирка №2: сравнително рядко съм идвала тук, колкото и добри приятели да сме. Вероятно защото е твърде далеч. Вероятно и поради друга причина.

- Ха, какво правиш тук?

- Минах само да ти кажа, че довечера няма да дойда. Размислих и реших да пътувам.

- Да пътуваш? Но къде ще отидеш?

- Е, все ще си намеря някъде...

- И ще празнуваш нова година сама? Пак са те избили глупостите. Хайде, никъде няма да ходиш. Влез да се стоплиш...

- Не, не, ще бързам да хвана автобуса. Хайде, до догодина!

И докато най-добрият ми приятел все още си мисли, че това е едно от поредните ми краткотрайни състояния му помахвам и продължавам добре предначертания път. Макар и в главата ми все още да няма ясна идея къде приключва той.

Спирка №3: автобусна спирка. Направо – гара. Колко много хора обичат да пътуват – да бягат от реалността и ежедневието. А други – вижте ги – те не обичат. Те са застояли и се помръдват само при крайна нужда. Фактът, че трябва да пътуват на 31 декември ги изпълва с такава омраза към околния свят, че пространството около тях е двойно по-студено. Ха, ето го и моят автобус. Шофьорът ми помахва усмихнато. Моят шофьор.

- Хей, защо не се обади, че ще пътуваш?

- За да те изненадам – усмихвам се аз. – Има ли място за мен?

- Ами не, всичко е продадено вече, дори и правостоящи. Ще трябва да седнеш на служебното място.

- Е, щом трябва... – казвам с привидно примирение аз и се качвам.

Автобусът, разбира се, е полупразен. Пътят преминава в приятни приказки. Той ме пита къде ще празнувам. С половин уста ме кани в неговата компания. Дали натам продължава моят път? Опитвам се да чуя гласа на сърцето си. То е замряло. Мълчи. Изчаква. Тормози ме. Ще бъде безкрайна изненада, ако в крайна сметка посрещна новата година в неговата компания! Усмихвам се и отговарям уклончиво на поканата – така, както той иска. Разбираме се само с погледи. Дали му изглеждам странна? Тръгнала сама в последния ден на годината без цел и посока... а може би не. Убедена съм, че на лицето ми е изписана тази решителност, която аз все още не мога да осъзная. Знам къде ще бъде, а все още не мога да разбера. В съзнанието ми се прокрадва илюзорното видение за камината и любимия човек. Усмихвам се – нима може човек по друг начин да реагира на една красива, но неизпълнима мечта? Автобусът спира. Ще ти се обадя, ще се разберем, ако не се видим, приятно изкарване на празника.

Спирка №4: ето тук, виж, наистина не ме очакват. Но тук е всъщност надеждата ми, че няма да остана сама в полунощ. А ако остана – то вероятно това е трябвало да се случи. Искам да проверя, любопитна съм. Нетърпелив звън.

- Рют! Не мога да повярвам! Супер, сама ли си?

- Сама съм.

- Сериозно? – първоначалният ентусиазъм преминава в леко недоверие. – Какво е станало?

- Ами нищо. Вие къде ще празнувате?

- На няколко места... но няма да има проблем да дойдеш с нас. Хайде!

Разбираме се как и къде можем да прекараме вечерта. Тя не ме пита на какво се дължи внезапното ми решение. Всъщност, едва ли и аз мога да обясня. Това, което обаче виждам, е че ще й бъде трудно, ако празнувам с тях. Няма да е проблем, но ще й създам малко трудности. А и мисията ми не е изпълнена – поне това е, което знам със сигурност. Тръгвам към къщи. Без ясна идея какво мога да правя там. А може би, с прекалено ясна идея. И тя изкристализира в момента, в който влизам и срещу погледа ми изниква стария телефон. Грабвам слушалката. А сърцето ми внезапно е започнало да бие с такава скорост, че едва чувам сигнала “свободно”.

- Да, моля?

- В Севлиево съм – ха,браво, не успях ли да измисля нещо по-оригинално?

- Сериозно? С кой си тук?

- Сама – в този момент абсурдът на ситуацията достига до ума ми. Ето ме, най-сетне съм свободна и съм твоя. Е, да, но този човек си има достойнство и това аз знам твърде добре. – Ще празнувам някъде тук.

- Знаеш ли какво? Искаш ли да ми дойдеш сега на гости?

Да, искам. Разбира се, че искам. Ето това със сигурност е следващата предначертана спирка. Просто се обръщам и прекосявам града с бързи, уверени крачки. А вътре в мен започва да бушува хаос от чувства и объркани емоции. Нима това е моят начин да скъсам с миналото? Като се връщам към нещо толкова старо, та чак забравено? Забравено, но без да бъде истински поправено...

Ето я къщата. Всичко ми е така познато. И така объркано. Дали от там ще се появи онзи сдържаният, намръщеният човек, който ще ме отпрати след две думи, ако въобще успее да каже и толкова? Или към мен ще се втурне другият, любещият и ще ме завърти в прегръдките си, където ще изгубя всякаква представа за време и пространство? Денят вече преваля... няма много време за поправяне на антиките, които ще останат завинаги в миналото. Нима пръстите ми треперят, когато се опитвам да натисна звънеца? Необяснимо защо той отзвучава в ушите ми като звънчетата на Коледна шейна – нежни, тихи и жизнерадостни. Вратата се отваря. А с нея и моята душа. Едва ли мога да си представя как бих изглеждала, ако цялата представлявах една усмивка, но вероятно би било това. Лицето му е неразгадаемо. Усмихва се и ме прегръща, а после ме поглежда. Сцената е тривиална. До тук. Не и последвалата тишина, в която сякаш очите ми говорят вместо мен. Чувствам, че разбирам какво той ми казва с неговия поглед. А не мога да го изкажа с думи. Не знам какво е.

- Имам едно предложение. Искаш ли да се поразходим малко?

Искам да се поразходим и повече... далеч, далеч от тук. Кимам в мълчаливо одобрение. Той ме моли за го изчакам и се появява след секунда с раничка на гърба. Когато го поглеждам въпросително, той само се усмихва.

- Сега ще видиш какво съм намислил. Качвай се в колата!

- Не е ли опасно в снега?

- Нима не ми вярваш?

Вярвам ти, разбира се, винаги съм ти вярвала! Ако не ти вярвах, щях ли сега да бъда тук? Качвам се в колата, а отново със сигурност знам, че тук продължава моят път. Съзнанието ми мисли – какво необичайно развитие на нещата! А сърцето ми сякаш въобще не е изненадано, сякаш от момента, в който съзерцавах отсрещния панелен блок – а всъщност дори от много дълго преди това – то се беше стремило към този момент. Часът на истината. Време е да поправя всичко непоправено старо и да го оставя в миналото. Той потегля.

- Знаеш ли, отдавна исках да те заведа на това място. Тъкмо тази сутрин си мислех, че и аз отдавна не съм ходил и се чудех дали да не отида. Мисля си, че ще ти хареса. Ами ти, как така се появи изведнъж?

- Реших, че не ми се празнува с хората, с които бях предвидила. Реших да скъсам с миналото.

- Да скъсаш с миналото? – той се разсмива и ме поглежда изпод вежди. Сякаш имаше намерение да добави още нещо, но замълча.

- Има една приказка – прави каквото трябва, пък да става, каквото ще!

Той сякаш отбягва сериозната тема. Останалата част от пътя преминава в неангажиращи леки приказки и закачки. За мое учудване, нервното ми напрежение не ми пречи на разговора, както понякога се случва. А може би не е точно нервно напрежение, а някакво ... сладко очакване? Ха, готова съм да се изсмея над себе си. Нима си вярвам, че има какво да очаквам? Отново сме заедно там, където той иска и правим това, което на него му се прави. Странно защо обаче това никога не е в противовес с моите желания.

- Май излязохме от града преди доста време – отбелязвам аз повече с любопитство, отколкото с притеснение.

- Добре се ориентираш – е неговият загадъчен коментар.

Да, изкачваме се в планината, не съм сбъркала. Видението с камината се засилва повече от всякога. Понякога се чудя дали е нормално такова съвпадение на мислите и желанията. А може би просто когато обичаш, желанието на отсрещния човек е толкова важно за теб, че ти го приемаш като свое? Обичаш? Нова думичка в моя речник. Това не пречи да погледна с възхищение към силните ръце, които държат волана и управляват автомобила върху хлъзгавия сняг, сякаш е детска играчка. Скоро ще се мръкне. Дали той си дава сметка за обратния път? Спираме внезапно. Пред нас между дърветата се е сгушила малка къщичка. Вила? Или хижа? А има ли значение? Той ми подава ръка, за да изляза от колата.

- Добре дошла! – пуска бързо ръката ми и се заема да ми покаже къщата.

Нея ли бях видяла сутринта в мечтите си? Започвам да се замайвам. Искам да му благодаря по някакъв начин. Да му благодаря с цялото си сърце и душа за това, че прави мечтите ми реалност. А не намирам как и само стоя със скръстени ръце и вдъхвам кристално чистия въздух. Отново започва леко да вали. Малко по малко последната дневна светлина за годината се скрива между дърветата. И наместо да изпитвам носталгия, усещам как тя издърпва чернилката в душата ми. Така, че чак небето почернява.

- Ела, да влезем – поканата в очите му е придружена от още нещо, какво ли?

Дали мисли въобще да се връщаме? Ако трябва да бъда искрена, аз не мисля да се връщам. Тръгвам след него и влизам в една стая много подобна на тази от мечтите ми. Малко по-тъмна е и по-студена, защото камината не е запалена.

- Да запаля ли камината? – прекалено весел ми се струва. Започвам да губя своята увереност. Сърцето ми мълчи.

- Сигурно е страхотно...

Той носи дърва и сръчно ги подрежда в камината. Аз не смея да помръдна, толкова съвършено ми изглежда всичко, че ме е страх да не го разруша с моята намеса. Снегът се засилва. Както и подобава на истинската новогодишна нощ. До полунощ сигурно ще е затрупало прага и ще трябва да разчистваме снега, за да излезем навън. До полунощ ли? Какви ги говоря?

Огънят придава магична сила на обстановката. Сякаш напълно подготвен за случая, той носи от колата няколко одеяла, които поставя върху един дюшек на пода пред камината. Аз вадя от чантата си бутилката шампанско, която нося за вечерта. Тук й е мястото, знам. И тогава той хваща ръката ми. Цялата потрепервам.

- Какви са ти плановете за вечерта? Къде ще празнувате?

- Честно казано, и аз не знам...

- Искаш ли да останем тук?

Светът се завърта в бляскави искри. Сладкото напрежение, което струи в него, невероятната сила на сбъдната мечта нажежават затоплената от огъня стая. Знам какво му коства да го попита. Винаги съм го знаела. И винаги съм вярвала, че един ден отново ще го попита. Хиляди отговори минават за части от секундата през ума ми докато стигна до простото:

- Да!

Не знам на кой свят се намирам. Потъвам в очите му.

- Има одеяла, а ако поддържаме огъня в камината, ще стане доста по-топло. Взел съм и за хапване и пийване.

- И при мен има нещичко...

Смеейки се двамата си подреждаме импровизирана трапеза. За пореден път със задоволство откривам колко добре е обмислил той всичко. Помислил е дори за музика. В къщата има стар, но работещ касетофон. А в колата му е пълно с касетки. Докато приготвим всичко навън се е стъмнило съвсем, а камината бълва огнени дихания. Чашите са в ръцете ни.

- Наздраве!

- Наздраве!

Погледите ни са приковани един в друг. Единият е леко обвиняващ, а другият е гузен. Часът на истината... безмълвните признания и обяснения без думи. Миналото е разчистено. Сърцето, освободено от някаква огромна тежест, готово е да полети. В една усмивка, две и три... Във думи няколко безсмислени, но сладки. Последните минути на годината отлитат, а с тях тъй дълго наслояваните тежести и грижи, един след друг на пластове се отстраняват. Макар все още да не ме дори докосва, аз чувствам сякаш че душите ни са вече слети.

Тик-так-тик-так-тик-таааааак!

Зън-зън, наздраве!

Отпиваме и ето ръцете му протягат се към мен. Неустоима сила тласва ме към него в най-сладката целувка, която някога бленувала съм даже. И сграбчвам свойто щастие, отпусната и окрилена, целувам го отново и отново, тъй както дълго съм мечтала. Съвсем успокоена от неговия любещ поглед и от блажените му думи, преминали във нежен шепот... Първите минути на новата година. Първите минути на възродената негаснеща любов...