Lucy Eleazar's Blog, page 3

Срещу вълните (2020)

Copyright © 2020 Люси Елеазар



ПЪРВА ГЛАВА

Познаваше тази жена!Не, всъщност нямаше как да я познава. Мирослав смръщи вежди и се вгледа по-внимателно в изпънатата женска фигура от другата страна на голямата заседателна маса. На пръв поглед, нищо особено. Строг делови стил, възраст между тридесет и четиридесет, с нищо не правеща впечатление. Освен че изглеждаше твърде напрегната като за обикновено служебно събрание. Думите на изпълнителния директор на Си Ви Ти Ви, който говореше до него, се отдалечиха и се сляха в една обща разливаща се реч. Без друго добре знаеше как ще го представи пред служителите си. Очите му останаха любопитно приковани към проблясващите стъкла на големите очила, зад които се прокрадваха тъмни недоверчиви очи, леко извити в краищата. С тия огромни лупи едва ли можеше да мине за първа красавица. Погледът му се смъкна надолу към нежния овал на лицето и тъмночервения цвят на червилото й. Макар и решително стиснати, устните бяха неочаквано плътни и нежни. Сякаш някога ги беше съзерцавал дълго, а може би бе опитвал и вкуса им? Освен очилата, като че ли не беше подбрала добре и подстриганата на черта червеникава прическа. Косата й трябваше да е права, но сякаш непокорно се навиваше на места. Имаше нещо толкова особено в изражението й, нещо не по реда си – някак крещящо нарушаваше чувството му за естетика. Но най-вече, имаше нещо изключително познато. От къде би могъл да познава някаква си местна журналистка? Не си спомняше да беше идвал в този град, освен транзитно на път за морска почивка, разбира се. Хората, които познаваше от тук, се брояха на пръсти и тя определено не беше от тях...– Изключително съм щастлив да ви представя Мирослав Тодоров. Миро е човекът, който разработи нашата нова система за управление на съдържанието, която ще подпомогне работата на всички и ще ни направи медия от световно ниво.В залата избухнаха аплодисменти и Мирослав премигна, внезапно осъзнал, че се е отплеснал твърде много в изучаване на странната птица от другата страна на масата. Бързо превъртя лентата назад в съзнанието си в опит да върне последните реплики на Кадиев. Залепи една от най-чаровните си усмивки и с доволство отбеляза как женската част от присъстващите веднага му отвърна. Особената дама обаче продължаваше да стои стегнато, без да се усмихва, сякаш изправена в съдебна зала, или най-малкото на тежък изпит.– Поласкан съм, че избрахте именно нас – изправи се той, след като Кадиев го погледна в очакване. – Когато бях помолен да разработя системата, с която да управляваме цялото съдържание на една медия, така че то да бъде достъпно за всички, които се нуждаят от него, си помислих, че искам да направя нещо наистина качествено, нещо, което не е правено досега. Системата предлага функционалност, която използват световни медии като Би Би Си и Си Ен Ен, но трябва да ви кажа, че е по-добър от тях.Мирослав с доволство прие одобрителните възгласи, които посрещнаха думите му. Хората изслушаха с интерес краткото му встъпление, след което върна думата на Кадиев. Държането на речи пред публика не беше силната му страна и беше щастлив да се отпусне отново в стола си. Обходи с поглед събраните в залата хора. Повечето му се усмихваха приятелски и кимаха енергично. Изглеждаха приветливи хора. Екипът на „Си Ви Ти Ви“ имаше доста разнороден вид – от младежи, явно току-що излезли от училище, до няколко по-възрастни дами в предпенсионна възраст. Обучението сигурно щеше да му създаде известни предизвикателства. Но пък, нали затова му плащаха? Имаше достатъчно време на разположение, за да ги запознае с всички специфики на системата. Само че, от къде му беше позната тази червенокоса особнячка? Как бе успяла да грабне вниманието му така, че от пълна зала с хора да не може да отлепи очи от нея? Не беше най-подходящият момент да я изучава. Насила спря погледа си малко встрани, за да не събуди подозрения. Колежката й. Руса, красива, млада. Очичките й играеха дръзко. Устата му леко се повдигна в преднамерено тайна усмивка. Видимо доволна, че е привлякла вниманието му, тя тенденциозно скри един кичур зад ухото си и облиза нагласените си устни. Гримът й беше в повече, но и само по държанието й можеше да съди, че е на не повече от двадесет и две – двадесет и три години. Мирослав й намигна с крайчеца на клепача си. Както и очакваше, тя просто полудя. Защо обаче очите му не преставаха да бягат към смръщената очилата червенокоса, в чийто външен вид определено имаше нещо, което не си пасваше, която беше поне десетина година по-възрастна от русата мацка и която смътно му напомняше нещо?
Спас! О, Боже, не! Стори й се, че стаята се поклаща, а таванът заплашва да падне върху нея. В момента, в който очите й фокусираха фигурата на мъжа, влязъл заедно с шефа й през отворената врата, Елена изпита непреодолимото желание да се втурне навън. Огледа ужасено залата, изпълнена с тихото жужене от разговорите на колегите й и осъзна безпомощността си. Целият екип и цялото ръководство на „Си Ви Ти Ви“ се бяха събрали на важната среща, за която ги беше извикал Кадиев. Ако тръгнеше да излиза точно в този момент, не само щеше да си навлече гнева на директора, но и да привлече вниманието на всички останали. Нещо, което тя никога, за нищо на света, не би направила. Бягство беше немислимо, но и не можеше да стои там и да гледа в очите мъжа, който олицетворяваше всичко онова, от което бе избягала и успешно забравила в последните години!– Изключително съм щастлив да ви представя днес Мирослав Тодоров – изправи се Кадиев.– Боже, какъв мъж! – прошепна захласнато до нея младата наперена репортерка Рони, която Кадиев наскоро бе назначил.Елена изненадано се завъртя към нея. Кадиев беше с повече от тридесет години по-възрастен от Вероника! Макар и да привличаше окото – както винаги в стилен костюм и с безупречна сребърна прическа – беше твърде странно колежката й да започне да му се възхищава точно в този момент. Оставаше да говори за новодошлия. Елена бе така обсебена от призрака на миналото, който този човек носеше със себе си, че едва сега обърна внимание на външния му вид. Мирослав не се беше променил много от последната им среща, преди пет години. Продължаваше да излъчва същата провокативна небрежна сексуалност. Толкова характерно за всички приятели на Спас! И за него самия. Изтърканите дънкови бермуди и поизмачканата раирана тениска с яка силно контрастираха със строгото бизнес облекло на директора, а кацналите върху късата щръкнала тъмна коса очила създаваха впечатление, че е тръгнал право към плажа, вместо за делова среща. Очите му лениво обхождаха събралото се множество, а съдейки по възгласите около себе си, колежките й мигновено бяха омагьосани от струящия от него порочен чар. За секунда и през нейната мисъл пробегнаха стари, забравени мисли. О, да, проклетият чар не бе пощадил дори и нея преди години, макар и да бе обвързана със Спас...– ...в следващия месец ще работя тук заедно с вас...Елена сграбчи здраво ръба на стола под себе си. Цял месец? О, ужас! А в следващия още по-ужасен момент осъзна, че Мирослав е вперил поглед право в нея. Сякаш я пронизваше и искаше да я разкъса, да надникне в най-дълбоките части на душата й. Затворено! Заключено! Забравено! Идваше й да изкрещи. Само стегна устни още по-силно. Не беше възможно да я е познал. Бяха изминали близо пет години от пълната й метаморфоза. Никой не я бе разпознавал. Никой не бе направил връзката между младата, амбициозна репортерка на водещата национална телевизия и тихата и кротка редакторка в местната кабеларка в крайморския град. Хората забравят бързо. Нямаше причина той да я помни. Още повече, че всъщност го бе срещала само веднъж в живота си. Сънищата не се брояха, те си бяха само нейни... Елена кисело смръщи устни. Той едва ли я беше сънувал, така че си оставаха само с онова кратко запознанство на безумното парти на Спас, когато всички бяха много пияни. Включително и те самите...– ...процесът на внедряване не е толкова дълъг, но ще ни трябва малко повече време, докато всеки един свикне да използва системата добре. Целта й е екипната работа и събирането на информацията на едно място...По дяволите, защо помнеше гласа му толкова добре? Защо още помнеше безумното усещане от това как го целува в съня си? Ядосано изви поглед встрани и попадна върху Вероника. Малко бе да се каже, че колежката й е изпаднала в захлас. Безразсъдна младост. Колко си наивна и млада още, миличка. Пази се, чаровните очи са грешни. Не се подлъгвай по лазурната им безбрежност! Тя е като привидно красивите и спокойни води на мъртвото вълнение...– ...разбира се, можете да отправяте своите въпроси по всяко време...Елена усети, че едва успява да проследи думите на директора. Защо този мъж не преставаше да я изучава изпод сладострастно спуснатите си клепки? Не бе възможно да я помни след толкова време! Колкото повече логиката твърдеше, че е невъзможно, толкова повече нарастваше струпаното в гърдите й напрежение. Думите край нея се лееха, обясняваше се нещо за компютри, системи, файлове, организация, но тя не успяваше да ги асимилира. Обземаше я бавна и сигурна паника. Ако той я разпознаеше и споменеше името на Спас пред останалите, това щеше да бъде нейният край. Съсипването на години градено доверие. Щеше да разруши целия й сегашен живот. Не трябваше да го допуска! Името на Спас беше табу и трябваше да остане такова. В крайна сметка, това беше целта на огромната саможертва, която бе направила преди години. В името на свободата и щастието – за нея и за дъщеря й!
– Да, да, да! – извика Рони ентусиазирано, веднага щом затвориха вратата на техния кабинет. – Искам този човек да ме обучава! Аах, на колкото се може повече неща да ме обучава! Колкото може по-дълго!Елена съвсем се вкисели, но за разлика от нея другата колежка, Анелия, се засмя.– Чакай бе, мила, ти не знаеш нищо за него. Струва ми се доста по-възрастен от теб. Може би е женен, може би има деца...– Че и да е женен, какво от това? Кой ти се интересува в днешно време от такива неща? – лукаво се засмя Вероника. – Хората се женят, раждат си децата и това не им пречи после да се забавляват. Ето, виж Елена – има дете и е напълно свободна!Елена пое дълбоко въздух, за да овладее надигналия се у нея язвителен коментар. – Рони, твърде млада си още, за да осъзнаеш кои коментари са удачни и кои не – опита да каже спокойно.– Никак даже не съм млада, за да осъзная, че този мъж ми харесва. Освен това, знаете ли – Вероника снижи глас и ги погледна заговорнически, – той ми намигна! Честно, не лъжа, докато Кадиев говореше, той ми намигна!Трудно й беше да определи чувството, което плъзна по гърлото й и предизвика позив на гадене. Боже, дори вече беше успял да флиртува! Елена сви устни. Всъщност, да, повечето приятели на Спас бяха такива. Самовлюбени, арогантни, убедени, че целият свят е в краката им и им е длъжен. Свикнали да се държат с околните все едно са техни играчки, с които могат да си поиграят, докато им е интересно и после да ги захвърлят. В този момент на вратата се почука и без да дочака отговор, вътре се намъкна едрата фигура на онзи, когото най-малко искаше да вижда отново. Достатъчно й беше да зърне раираната тениска, за да се огледа инстинктивно отново за път за бягство. Единственият такъв минаваше през бариерата на внушителното му тяло, което сякаш бе заело цялата каса на вратата. Като нямаше накъде да бяга, Елена вкопчи поглед в една точка. Уви, той беше  заел и всички точки, в които можеше да се вгледа. С това широкоплещесто тяло приличаше повече на спортист, отколкото на програмист. Не посмя да погледне нагоре. Защо, по дяволите, сърцето й биеше толкова силно, че чак й се струваше, че би могъл да види ритмичното поклащане на хлабавата лятна блуза?– Здравейте – дълбокият му глас обля всяко кътче на тялото й. – С господин Кадиев се разбрахме да мина да се запозная лично с всеки от вас.На устните на Рони цъфна щастлива усмивка. Елена можеше направо да чуе думите, които би казала. Ето, казах ли ви, сега е дошъл, за да се запознае с мен! – Аз съм Вероника – скочи веднага младата репортерка и направо се увиси на дланта му, задържайки я в ръкостискане повече от необходимото. – Повечето хора вече ме познават от екрана.– О, значи сте известна? – повдигна вежди Мирослав. Не можеше да се разбере по лицето му дали любезничи или иронизира. – Не сте ли всички тук репортери?– Аз съм репортер и водещ – побърза да се похвали Вероника. – Нели и Елена предимно пишат за сайта и много рядко отразяват събития. Вероника се изпъчи пред новодошлия, препречвайки му пътя към вътрешността на стаята, където седяха колежките й. Елена не пропусна как очите му се смъкнаха към възголемичкия и възразголен бюст на Рони. Усети как в нея напира отвращение. – Истинската работа на репортера далеч не е в това да чупиш стойки пред камерата – обади се Анелия и приветливо се усмихна на госта. – Не ни обръщайте внимание, това си е закачка между нас. Приятно ми е да се запознаем.Мирослав успя някак да преодолее блокадата на Вероника и да достигне до симпатичната жена на средна възраст. Направи му приятно впечатление. Нито беше така нахално предизвикателна като русата бомба, нито така свирепа като очилатата. – А вие, разбирам, сте Елена? – обърна се той към третото бюро, след като се ръкува с Анелия.Елена упорито не се изправи. Остана седнала на стола зад екрана, който скриваше половината й лице. Нямаше как, трябваше да погледне към него. Колко приличаха очите му на тези на Спас! Само че при Спас клоняха повече към синьо, докато при него зеленото надделяваше и им придаваше по-различен, по-жив оттенък. Напомняха й на бистрите дълбоки води край скалистите брегове. Впечатлиха я още първия път, когато ги видя. Тогава обаче грееха с топло приятелско и закачливо чувство. А сега в тях се таеше недоверие и враждебност. Възможно ли беше да я е разпознал? Едва ли.– Приятно ми е – отговори тя с половин уста и демонстративно се загледа в екрана си. Надяваше се това да е достатъчен намек, че не желае повече да разменя любезности с него.Мирослав обаче продължаваше да се извисява като вкопан пред бюрото й и да я наблюдава изпитателно.– Винаги ли сте толкова любезна? – подхвърли той, небрежно облягайки се на плота.Елена се сепна. Очилата й направо подскочиха върху носа от рязкото движение.– О, не съм искала да бъда груба...– Не се ли познаваме с Вас от някъде? – закова я ниският тембър.– С мен? – От кога гласът й звучеше толкова пискливо? – Съмнявам се. Мисля, че никога не съм Ви виждала.– Изглеждате ми познато – упорито повтори той, сякаш ни най-малко не му бе направил впечатление категоричният й отказ.– Вероятно се бъркате. Аз не си спомням някога да съм ви виждала – надяваше се, че не е доловил трепналия фалш. По дяволите, нямаше ли да я остави на мира? – Ще ме извините, имам да свърша някои спешни неща.– Разбира се, не бих желал да отнемам от времето Ви – каза той без капчица извинение в гласа и без никакво намерение да се помести от бюрото й.– И ти пък, Ели – обади се Вероника, явно усетила, че е останала твърде встрани от центъра на вниманието. – Нали майка ти ще ти прибере детето днес, можеш да работиш до колкото си искаш!Не знаеш ли кога да замълчиш, Вероника? С две думи колежката й бе успяла да му разкаже за семейния й живот. Ами ако се сетеше, че това е детето на Спас, което расте без баща? Стига глупости! Повечето жени на нейната възраст имаха деца и не малко баби помагаха в отглеждането им. Не беше кой знае колко издаваща информация. Пръстите й здраво сграбчиха мишката.– Сигурно си нов в града? – продължи Вероника настъпателно. – Ако искаш, можем да ти покажем някои приятни места?Мирослав най-накрая откопчи поглед от Елена и се обърна към младата репортерка. – О, благодаря за милата покана. Ще я имам предвид. Е, момичета, радвам се, че се запознахме. Засега довиждане, ще се виждаме често тези дни.Той се оттласна от бюрото на Елена и с бавна стъпка се отправи към вратата. Тя изчака със затаен дъх. Пръстите му ужасяващо бавно се отправиха към дръжката. Сякаш мина цяла вечност докато я натиснат. Миг преди да излезе, погледът му отново се спря преценяващо върху нея. Това мъчение нямаше край! Когато най-сетне потъна в коридора, й идваше шумно да изпусне задържания въздух. Но насреща я чакаха други два чифта любопитни очи:– Познавате ли се наистина? – стрелна я веднага Рони.– Не, глупости, сигурно се е припознал – побърза да отрече Елена, като ненужно започна да подрежда купчината листове върху бюрото си. – Случва се на всекиго.– Изглеждаше много убеден – вдигна вежди Анелия. – Приятен мъж, много е чаровен.– Чаровен? Той е ужасно секси! – изписка Вероника. А после се завъртя като в някакъв весел танц. – Ще му покажа аз най-хубавите места в града. И други неща ще му покажа!Рони отново извъртя темата към похвални слова за мъжките му достойнства. След цялото това безкрайно напрежение, Елена имаше чувството, че ще припадне. Боязливо огледа двете си колежки, но те бъбреха толкова възбудено една през друга, че явно можеше да си отдъхне. О, да, Мирослав явно умееше да очарова. От пръв поглед, безкомпромисно и безвъзвратно. По-важното сега беше, че ги бе убедила, че не се познават. Остава да бе убедила и него.


ВТОРА ГЛАВА

Улица „Морски бриз“ 25. Навигацията го водеше по крайбрежната улица в малкото курортно селце, докато внимателно се оглеждаше да открие своя хотел. Апартаменти „Ил маре“. Беше толкова дълъг и изтощителен ден. Спуканата гума на магистралата го забави с повече от час и нямаше време да отиде да се настани преди срещата в телевизията. Беше решил, че ще наеме апартамент малко по-далеч от града, на брега на морето. Така или иначе се налагаше да прекара тук цял месец, можеше поне да съчетае полезното с приятното. Заслужаваше си допълнителният половин час път.Днешният ден му беше разказал играта. Мислеше да тръгне от София сутринта, но срив в системата на един от клиентите му го задържа до ранния следобед. Пътуването в горещините не му беше любимо, а когато спука и гума и трябваше да я сменя при 35 градуса на припек, удоволствието беше пълно. Съответно закъсня и трябваше да отиде директно на срещата с Кадиев и с целия екип на телевизията. И за капак тази жена! Би трябвало да е впечатлен от красивата руса мадама. Въпреки това обаче мислите му не спираха да се връщат към необичайните червени кичури. Прическата не беше нито истински къса и стилна, нито дълга и сексапилна. По-скоро напомняше на осмокласничка, която родителите са накарали да подстриже разкошните си дълги коси заради някакво провинение. Някакво смътно видение за развети гъсти къдрици се завъртя из подсъзнанието му. Толкова ефирно и неуловимо, че го изпусна преди да е успял да го идентифицира. По дяволите, ако в нещо се беше убедил след срещата в кабинета им, то бе, че тя също го е познала. Само че полагаше неистови усилия да го скрие. Но защо? Колкото и да напрягаше ума си, не можеше да се сети за нито една червенокоса жена с очила и къса коса от миналото си.Навигацията изпиука и започна настойчиво да го подканя да обърне. Унесен в мисли, беше пропуснал мястото. За щастие улицата беше тиха и лесно направи обратен завой, за да паркира право пред металната ограда, на която беше закачен красив надпис „Апартаменти „Ил маре“. Е, поне мястото изглеждаше чудесно. В дъното улицата преминаваше в черен път и водеше право към плажа. Морето в ниското плискаше вълните си в приятен лек ритъм. Хотелчето изглеждаше чудесно. Тъкмо беше извадил сака от багажника, когато откъм детската площадка на двора се чу сладък гласец.– Здрасти! Мирослав стреснато обърна глава. Между решетките на оградата се беше показало личицето на малко тъмнокосо момиченце.– Здрасти – поздрави той с крива усмивка и заоглежда добре поддържания красив, но празен двор. Най-малко с деца му се занимаваше в момента.– Ти ли си новият гост? – обади се отново детето и го принуди да я погледне отново. Противно на волята си, усети, че е привлечен от невероятните й очички. Имаше нещо пленително в тях.  – Предполагам, че да. Имам резервация за тази вечер – делово заяви Мирослав. После си даде сметка, че говори с малко дете и смекчи тона. – И ти ли си гост на хотела?– О, не, това е мойта къща! Ти как се казваш?– Мирослав – после отново се поправи. – За теб май трябва да съм чичо Миро.– Чичо Миро, искаш ли да ми видиш катерушките? – момиченцето престана да си кикери край оградата и забърза към портата. Протегна ръчички към резето. – Не стигам до горе. Ей това трябва да се бутне.Мирослав отново огледа разцъфтелите саксии и високите зелени туи с надежда да се появи най-накрая някой възрастен, който да хване детето за ръка. Спасението обаче не излезе от никъде и той се видя принуден да изпълни молбата на малката принцеса в синя рокличка. Издърпа резето, влезе вътре и внимателно го затвори след себе си.– Къде са мама и тати? – попита нетърпеливо.– Мама днес ще работи до много късно – смръщи устнички детето, – а татко го е взело морето още преди да се родя.Изпита страшно неудобство за нетактичния си въпрос, но преди да успее да измисли какво да каже, момиченцето го дръпна за ръка:– Ще дойдеш ли да ме полюлееш?Машинално се подчини, докато продължаваше да оглежда пустата градина. Детето беше много сладко, но той нямаше търпение да се скрие най-накрая в стаята си, да си вземе един душ и да седне с ледена бира на терасата. Това го подсети и че студената бира в пазарската чанта щеше да започне да се стопля. Къде бяха домакините? Само едно невръстно момиченце ли щеше да го посрещне?– Нашият апартамент е на първия етаж, а твоят е на последния. С баба го оправихме тази сутрин. Сложихме чисто нови чаршафи и изчистихме всичко, даже и тоалетната!Баба! Аха, ето го неговото спасение. Тъкмо щеше да помоли момиченцето да отиде и да я извика, когато вратата на къщата най-накрая се отвори и отвътре излезе симпатична жена около шейсетте. Когато го видя, очите й се разшириха и на кръглото лице се изписа неудобство.– Здравейте! – помаха тя и се разбърза към тях. – Мони, защо не дойде да ми кажеш, че нашият гост е пристигнал, нали те помолих?– Бабо, чичо Миро сега ме люлее...– Извинявайте – жената запъхтяно го приближи. – Може би малката ви е заговорила и не сте видели звънеца? Дълго ли ме чакахте?– Не се притеснявайте – кимна Мирослав и вдигна нетърпеливо сака си от покритата с плочки алея.– Заповядайте нагоре, сега ще ви настаня!С облекчение се сбогува с момиченцето и последва жената нагоре по стълбите. Е, поне апартаментът беше наистина хубав. Светъл и просторен, а от широката тераса се разкриваше прекрасна гледка към малък залив. Беше едва началото на туристическия сезон и наоколо беше приятно и спокойно. Въпреки притеснението, че може да дочува детски крясъци, всъщност в неговия апартамент цареше отпускаща космическа тишина, допълвана само от равномерния морски тътен. С удоволствие разпъна умореното си тяло върху шезлонга на терасата и се взря в красивия морски хоризонт, вече избледняващ на припадащия мрак. Студената бира разнесе така желания хлад по зажаднялото му тяло. Заслуша се в шума на вълните и се отпусна назад.Пред очите му се завъртяха моменти от дългия ден. Жегата край пътя, недружелюбният монтьор в крайпътния сервиз, множеството лица, които го гледаха с очакване и онзи странен, полуизплашен поглед иззад очилата. Какво му ставаше? Опита се да мисли за русата бомба. Беше тъкмо негов тип – руса, млада и вятърничава. Нагласена и навита. Идеална за летни забавления. Образът й обаче нахално беше избутан от този на малкото момиченце. Имаше много изразителни черти. Когато пораснеше, несъмнено щеше да е страхотна красавица. Напомняше му на нещо, но не можеше да се сети какво. Нещо в очичките... Съвсем се беше побъркал. Трябваше сега да се наспи хубаво и да изхвърли всички видения от главата си.Само че те се люшкаха пред очите му, надничаха иззад гърба му, гонеха го и така и отказваха да покажат лицето си пред него.
– Елена, от теб искам да направиш репортаж за ремонтите на училищата през лятото в по-малките общини. Искам да е по-така... въздействащо!Думите на програмния директор Кадиев прозвучаха хладно като студения блясък на очилата, през които просветваха сивите му очи. Въпреки летните температури, петдесетинагодишният мъж беше както винаги в изрядно бизнес облекло с риза с дълъг ръкав и стегната вратовръзка.– В какъв смисъл въздействащо? – смръщи вежди Елена.– Е, аз ли да те уча? – веждите му театрално се повдигнаха, сякаш искаха да стигнат тавана на малкия му сумрачен кабинет. – Нали знаеш, обещах на Дюлгеров. Избори идват, хората трябва да знаят какво се прави за тях. Виж там какво можеш да направиш, ще е добре да го направиш по-драматичен този репортаж. Намери някое дете инвалид, за което сега ще има рампа. Някое сираче, което стои на студено зимата, а в училище ще му е топло. Драма да има. Да привлече вниманието. Не просто „дали тук едни пари“.– Щом така трябва – вдигна рамене тя, усещайки вътрешно нежелание да прави репортаж, по поръчка, макар и каузата на пръв поглед да изглеждаше добра. – Звучи похвално. За кога ни трябва?– В идеалния случай – за другата седмица. Ако не, Анелия има един готов репортаж за Фестивала на зелениката, ще излъчим него, а твоят ще остане за по-другата.– Къде са училищата, в града ли са?– Повечето не, в малките градове и села в областта. Ще попътувате с оператора. Да пооправиш малко прическата до тогава.– Да оправя прическата? Нали нямаш предвид и аз да влизам в кадър? – дълбока черта проряза челото на Елена.– Напротив, имам. Искам да се вижда как разговаряш с хората. – Аз по принцип съм само редактор...– Вярвам напълно, че си способна да направиш сама целия репортаж. А и ти си красива жена, Елена – строгата му физиономия изведнъж се отпусна и доби по-благ вид. – Кощунствено е да криеш тази красота зад кадър. Трябва само да свалиш очилата.Да свали очилата? Не, в никакъв случай. И изобщо, не се бяха разбирали тя някога да излиза пред камерата. – В длъжностната ми характеристика...– Добре, добре, няма да настоявам – вдигна ръце примирено Кадиев. – Тогава подготви текстовете и снимките, а където има нужда – Рони ще прочете. Виж, направи си интервютата и репортажите, Стоян ще снима. Обещал съм на Дюлгеров да пуснем материал. Тогава подготви материалите и сценария, а ще пратим Рони да вземе интервюто.Перспективата Рони да се изперчи пред камерата с нейния репортаж никак не я вдъхнови. Кимна и излезе от стаята. Беше изнервена и неспокойна. Трябваше да се върне и да допише статията за готовността на концесионерите на плажа да посрещнат новия сезон. За щастие поне Вероника беше на снимки някъде, а Анелия тъкмо я пратиха да отрази някаква катастрофа. Но нямаше какво да се лъже – нито натовареността й сега, нито бъдещите репортажи я тревожеха толкова. Колкото я тревожеше друго. Не бе успяла да спи цяла нощ. Въртеше се, а присмехулните зелени очи я преследваха – дебнещи и разобличаващи. Добре, че поне дъщеря й беше останала да спи при родителите й. Тревогата не само не я беше напуснала на сутринта, а дори се бе удвоила. Разумът й казваше, че нищо не се е променило. Сърцето й обаче трепереше и препускаше диво. Знаеше ли Мирослав какво се бе случило между нея и Спас? Беше ли му казал Спас как хубаво я е изиграл? Бяха ли се посмели добре? Като гледаше Мирослав, явно не се бе променил от онези години. Щом започна да флиртува с момиче, петнайсет години по-малко от него, по време на официална среща! Дали не беше по-добре пък да се срещне насаме с него и да му обясни коя е, преди сам да се е досетил и да я е злепоставил пред всички? Щеше да го заплаши, че ако каже на някого, ще... Ще какво? Нямаше абсолютно никаква власт над Мирослав. Не можеше да го заплаши, можеше само да му се помоли. А дали той щеше да се съобрази с молбата й, беше отделен въпрос.Не, категорично тръшна глава Елена, нямаше сама да се поставя в унизителното положение да се моли, когато към момента нищо не го налагаше! Осъзна, че отново седи на бюрото и се взира в екрана, без изобщо да вижда какво пише. По дяволите! Отпусна тежко глава назад и затвори очи. 
Спас... Беше още почти дете, когато се запозна със Спас. Беше се отделила от родителите си, за да отиде да учи в София. Тогава мислеше, че е много талантлива, но сега разбираше, че просто е имала огромен късмет да кандидатства за стажант, а скоро след това да я назначат за репортер в една от по-големите телевизии. В сравнение с връстниците си бе постигнала бърза популярност и се имаше за много успяла. Случваше се хора да я разпознават и да я спират по улицата. А в очите на приятелките си беше истинска звезда. Погледнато от сегашна точка, не беше направила кой знае какво, но на онези години самочувствието й летеше. Радваше се на мъжкото внимание, радваше се даже и на женската завист, която провокираше. И никак не обръщаше внимание на родителите си, които я предупреждаваха да не лети твърде високо в облаците, защото може много болезнено да падне на земята. Сигурно много е приличала на Рони...Спас също беше популярен тогава – не толкова с това, че беше актьор в театъра, колкото със соловите си фокуснически представления. Майка му и баща му бяха циркови артисти и той още от малък беше научил от тях впечатляващи номера, които продължаваше да развива и сам. Тъкмо беше поставил първото си самостоятелно шоу на театрална сцена и бяха изпратили Елена да направи репортаж за него. Спас беше красив мъж. Беше наследил от майка си рускиня русите коси и изразителните сини очи, а от баща си българин едрата здрава фигура. Още по време на интервюто започна да флиртува с нея. Свикнала с мъжкото внимание, Елена очакваше, че след интервюто той ще й се обади и ще започне да настоява за среща. Вече беше решила, че ще приеме, но се чудеше колко категорично да откаже в началото. Само че Спас не се обади. Нито в следващата, нито в по-следващата седмица. И нещо започна да я чопли. Хвана се, че не може да остави нещата така. Отиде на следващото му представление с билет за първия ред. Спас я видя, няколко пъти й направи таен знак и сърцето й полетя. Но след представлението той отново не се обади. Елена беше истински объркана и най-накрая реши, че ще го потърси сама и ще го покани да излязат. Спас звучеше малко изненадан, но прие. Вече бе взела нещата в свои ръце. Вечеря, дискотека, танци, алкохол и... Спас беше неин. Връзката им започна малко несигурно, но бързо се задълбочи. Само че когато го поопозна, откри, че всъщност не е толкова силно привлечена от него. Спас беше човек на настроенията и силните експресивни емоции. Когато се гневеше, го чуваха чак до Русия, а когато се радваше, бе способен да я задуши с радостта си. Известно време Елена се опияняваше от идеята, че двамата са известна двойка и папараците ги следят, но после това започна да я изморява. В този момент, изглежда усетил нейното колебание, Спас се амбицира и започна да я засипва с предложения за женитба. Все по-разколебана дали би могла цял живот да понася тези лъкатушещи настроения и да изнася личния си живот на показ, Елена му отговаряше, че иска да изчакат още малко. Спас настояваше, че вече и двамата са на възраст да имат дете. Елена се чудеше и си мислеше, че може би едно дете ще го направи по-уравновесен и ще намали дългите му отсъствия по турнета. Не бе напълно убедена, но все пак му позволяваше понякога волности и когато наближеше време за цикъла й, започваше да трепери по една седмица, чудейки се дали иска или не да се е случило. Измина повече от година без резултат. А чувствата й към Спас сякаш все повече охладняваха. Хвана се, че дори се заглежда по други мъже. Дори й се случваше да има живописни страстни сънища, които не включваха неговото участие. Реши, че е настъпило време да сложи край на тази агония и подготви думите, с които щеше да каже на Спас.И тогава дойде този горещ юлски ден. Цикълът й закъсняваше вече с близо седмица и беше крайно време да си направи тест. С треперещи ръце отвори опаковката. После дойдоха най-дългите пет минути в живота й. И най-съдбовните. Втората черта беше ярка като лъчите на изгряващото слънце. Изпаднала във внезапна паника изтича към кабинета на лекаря. Съмнение нямаше. Макар и да беше още рано, той ясно потвърди бременността. В началото Спас беше във възторг. Обсипа я с целувки, направи й най-милото и романтично предложение за женитба и този път тя прие. Предвидиха да се оженят в края на септември и се разбраха тогава да се премести окончателно при него. Започна един изключително мил и нежен период в тяхната връзка. Сега като си спомняше обаче, имаше нещо особено в поведението на Спас. Той се държеше по-внимателно от всякога с нея, но в очите му често забелязваше някаква сянка, а изпълнената му с любов усмивка внезапно угасваше, когато си мислеше, че тя не го гледа. Вероятно още тогава бе започнал да изпитва колебания. Минаха няколко седмици, бяха на преглед заедно, чуха сърчицето на бебето. Беше толкова вълнуващ миг, че дори неговите очи се изпълниха със сълзи и той не успя да ги спре.Малко по-късно замина за седмица до Русия, за да види майка си. Тръгна с официалната покана за сватбата им. Заключи къщата си, целуна я дълго и продължително на сбогуване и отлетя. А след няколко дни дойде съобщението му.„Не мога да го направя, Еличка. Много съжалявам. Това би разбило живота и на двама ни. Махни бебето, докато още е време.“Елена стоеше пред компютъра и не вярваше на очите си. Обля я студена пот, сърцето й захлопа като погребална камбана. Веднага грабна телефона и с треперещи пръсти избра номера му. Не отговаряше. Писа му хиляди съобщения. Но Спас изглежда беше изтрил всички свои профили. Телефонът му беше изключен известно време, а след това на него започна да отговаря учтива млада дама, която твърдеше, че не познава такъв човек и че този номер отскоро е неин. Елена не знаеше адреса му в Русия, не знаеше дори пълното име на майка му, за да го търси там. Колегите му нямаха никаква информация за него. Беше й неудобно да ги разпитва и да си признае, че именно тя няма връзка с него. А и след като минаха няколко седмици, в които безуспешно се опитваше да го открие, съзнанието й най-после го проумя. Спас просто я беше изоставил. Дори и да отидеше на крака в Русия и да го издиреше там, това нямаше да промени нещата. Беше стигнал до там, до където тя правилно се бе опасявала, че може да стигне – от вманиачената му любов към нея, готов на всяка цена да я направи своя жена, се беше лашнал в точно противоположното настроение – изчезна безследно.А тя остана тук, сама, сред всички онези хора, които ги познаваха и говореха за тях. Сама. И бременна. След седмица в сълзи отиде в кабинета на доктора и заяви, че иска да направи аборт. Той каза, че ще се съобрази с желанието й, но направи още един последен преглед. Пусна й го на видеозон. Бебето вече имаше оформени ръчички и крачета, които се размахваха и неуморно се премяташе някъде там, в корема й. И тогава разбра, че не може да го убие. То беше дар от Бога, който тя не можеше да отхвърли. И не искаше. Бавно стана от стола, изтри сълзите си и взе твърдото решение. Със или без Спас, щеше да отгледа детето си. Елена потрепери при спомена за онзи момент. Колко сама и изплашена беше! Не можеше да понесе повече човешките злобни погледи. Прикриваше бременността си, докато можеше, но когато почнаха коментари, че малко е напълняла, знаеше, че трябва да се махне. За щастие, тогава родителите й я подкрепиха. Скоро бяха купили малкото хотелче на брега на морето и с отворени обятия я посрещнаха при тях – тъкмо им трябваше и още помощ. Никой още не ги познаваше там, а за Елена това беше възможно най-доброто. Сложи край на бляскавия екранен живот, затвори всички профили, смени всички телефонни номера и потъна в анонимност. Остана при родителите си чак докато Моника стана на две години. Помагаше им с хотела, но най-вече гледаше малкото си съкровище. Още с прибирането си при тях отряза дългите си тъмни коси и ги боядиса в червено. Повечето време ходеше с тъмни очила. Не искаше никой по никакъв начин да я асоциира с познатата някога от телевизионния екран Елена Николова. Прекрати всякаква връзка с познатите и приятелите си от там. Започна да се представя с презимето си, Елена Димитрова. Когато Моника навърши две, реши, че е крайно време да възстанови независимостта си. Родителите й бяха мили хора и й даваха неоценима помощ за отглеждането на детето, но се чувстваше неспокойна така, когато собствените й доходи зависеха от техни

Срещу вълните (2020)

Copyright © 2020 Люси Елеазар

ПЪРВА ГЛАВА

Познаваше тази жена!Не, всъщност нямаше как да я познава. Мирослав смръщи вежди и се вгледа по-внимателно в изпънатата женска фигура от другата страна на голямата заседателна маса срещу него. На пръв поглед, нищо особено. Строг делови стил, възраст между тридесет и четиридесет, с нищо не правеща впечатление. Освен че беше някак твърде стегната и напрегната като за обикновено служебно събрание. Думите на изпълнителния директор на Си Ви Ти Ви, който говореше от подиума до него, се отдалечиха и се сляха в една обща разливаща се реч. Без друго добре знаеше как той щеше да го представи пред служителите си. Очите му останаха недоверчиво приковани към проблясващите стъкла на големите очила, зад които се прокрадваха тъмни недоверчиви очи, леко извити в краищата. С тия огромни лупи едва ли можеше да мине за първа красавица. Погледът му се смъкна надолу към нежния овал на лицето и тъмночервения цвят на червилото й. Макар и решително стиснати, устните бяха неочаквано пълни и нежни. Сякаш някога ги беше съзерцавал дълго, а може би бе опитвал и вкуса им? Освен очилата, като че ли не беше подбрала добре и подстриганата на черта червеникава прическа. Косата й трябваше да е права, но сякаш непокорно се навиваше на места. Имаше нещо толкова особено в изражението й, нещо не по реда си – някак крещящо нарушаваше чувството му за естетика. Но най-вече, имаше нещо изключително познато. Но от къде би могъл да познава някаква си местна журналистка? Не си спомняше да беше идвал в този град, освен транзитно за морска почивка, разбира се. Хората, които познаваше от тук, се брояха на пръсти и тя определено не беше от тях...- Изключително съм щастлив да ви представя днес Мирослав Тодоров. Миро е човекът, който разработи нашата нова система за управление на съдържанието, която ще подпомогне работата на всички нас и ще ни направи медия от световно ниво!В залата избухнаха аплодисменти и Миро премигна, внезапно осъзнал, че се е отплеснал твърде много в изучаване на странната птица от другата страна на масата. Бързо превъртя назад в съзнанието си да върне последните реплики на Кадиев. Залепи една от най-чаровните си усмивки и с доволство отбеляза как женската част от присъстващите в залата инстинктивно му отвърна. Особената дама обаче продължаваше да стои все така официално и без да се усмихва, сякаш изправена пред прокурорски разпит, или най-малкото на изпит.- За мен е истинска чест – изправи се той, след като видя, че Кадиев го гледа в очакване. - Когато бях помолен да разработя системата, с която да управляваме цялото съдържание на една медия, така че то да бъде достъпно за всички, които се нуждаят от него, си помислих, че искам да направя нещо наистина качествено, нещо, което не е правено досега. Вашият софтуерен продукт стъпва на продуктите, които използват световни медии като Би Би Си и Си Ен Ен, но трябва да ви кажа, че е по-добър от тях.Мирослав се усмихна на одобрителните възгласи, с които се приемаха думите му. Хората изслушаха с интерес краткото му встъпление, след което той предаде думата обратно на Кадиев. Държането на речи пред публика не беше силната му страна и той беше щастлив да се отпусне отново в спокойствието на стола си. Обходи с поглед събраните в малката зала хора. Повечето му се усмихваха приятелски и кимаха енергично. Приветливи хора. Екипът на „Си Ви Ти Ви“ имаше доста разнороден вид – от младежи, които явно току-що бяха излезли от училище до няколко по-възрастни дами в предпенсионна възраст. Обучението сигурно щеше да му създаде известни предизвикателства. Но пък, нали затова беше тук и затова му плащаха? Имаше достатъчно време на разположение, за да ги запознае с всички тънкости на работата на системата. И да ги опознае. Всъщност, това беше чиста работна командировка, нямаше намерение никого да опознава. Само, от къде му беше позната тази червенокоса особнячка? Как бе успяла да грабне вниманието му така, че от пълна зала с хора да не може да отлепи очи от нея? Не беше най-подходящият момент да я изучава. Насила спря погледна си малко встрани, за да не събуди подозрения. Колежката й. Мирослав й хвърли бърз, преценяващ поглед. Руса, красива, млада. Очичките й играеха дръзко. Устата му леко се повдигна в крива усмивка. Видимо доволна, че е привлякла погледа му, русата мацка тенденциозно скри един кичур зад ухото си и облиза нагласените си устни. Гримът й беше в повече, но само по държанието й можеше да съди, че е на не повече от двадесет и две – двадесет и три години. Мирослав й намигна с крайчеца на клепача си. Както и очакваше, тя просто полудя. Защо обаче очите му не преставаха да бягат към смръщената очилата червенокоса, в чийто външен вид определено имаше нещо, което не си пасваше, която беше поне десетина година по-възрастна от русата бомба и която смътно му напомняше на нещо?
Спас! О, Боже, не! Стори й се, че стаята се поклаща, а таванът заплашва да падне върху нея. В момента, в който очите й фокусираха фигурата на мъжа, влязъл заедно с шефа й през отворената врата, Елена изпита непреодолимото желание да избяга. Огледа ужасено малката зала, изпълнена с тихото жужене от разговорите на колегите й и осъзна безпомощността си. Целият екип и цялото ръководство на „Си Ви Ти Ви“ се бяха събрали на важната среща, за която ги беше извикал Кадиев. Ако тръгнеше да излиза точно в този момент, не само щеше да си навлече гнева на директора, но и да привлече вниманието на всички останали към себе си. Нещо, което тя никога, за нищо на света, не би направила. Бягство беше немислимо, но и не можеше да стои там и да гледа в очите мъжа, който олицетворяваше всичко онова, от което бе избягала и успешно забравила в последните години!- Изключително съм щастлив да ви представя днес Мирослав Тодоров – изправи се Кадиев зад масата върху малкия подиум, който ги отделяше от събралите се хора.- Боже, какъв мъж! - прошепна захласнато до нея младата наперена репортерка Краси, която Кадиев наскоро бе назначил.Елена премигна недоумяващо. Кадиев беше повече от тридесет години по-възрастен от нея! Облечен както винаги в стилен костюм и с безупречна сребърна прическа, той наистина привличаше окото, но едва ли Красимира точно сега бе попаднала под чара му. Оставаше да  говори за новодошлия. Елена бе така обсебена от призрака на миналото, който този човек носеше със себе си, че едва сега обърна внимание на външния му вид. Мирослав не се беше променил много от последната им среща, преди пет години. Продължаваше да излъчва същата провокативна небрежна сексуалност. Толкова характерно за всички приятели на Спас! И за него самия. Изтърканите дънкови бермуди и поизмачканата раирана тениска с яка силно контрастираха със строгото бизнес облекло на директора, а кацналите върху късата щръкнала тъмна коса очила му създаваха впечатление, че е тръгнал право към плажа, вместо за делова среща. Очите му лениво обхождаха събралото се множество, а съдейки по възгласите около себе си, колежките й мигновено бяха попаднали под струящия от него порочен чар. За секунда и през нейната мисъл пробегнаха стари, забравени мисли. О, да, проклетият чар не бе пощадил дори и нея преди години, макар и да бе обвързана със Спас...- ... в следващия месец ще работя тук заедно с вас...Елена сграбчи здраво ръба на стола под себе си. Цял месец? О, ужас! А в следващия още по-ужасен момент осъзна, че Мирослав е вперил поглед в нея. Сякаш я пронизваше и искаше да я разкъса, да надникне в най-дълбоките части на душата й. Затворено! Заключено! Забравено! Идваше й да изкрещи. Само стегна устни още по-силно. Не беше възможно да я е познал. Бяха изминали близо пет години от пълната й метаморфоза. Никой не я бе разпознал. Никой не бе направил връзката между младата, амбициозна репортерка на водещата  национална телевизия и тихата и кротка редакторка в малката местна медийна група в крайморския град. Хората забравят бързо. Нямаше причина той да я помни. Още повече, че всъщност го бе срещала веднъж в живота си. Сънищата не се брояха, те си бяха само нейни... Елена кисело смръщи устни. Той едва ли я беше сънувал, така че си оставаха само с едно кратко запознанство на безумното парти на Спас, когато всички бяха много пияни. Включително и те самите...- ...Процесът на внедряване не е толкова дълъг, но ще ни трябва малко повече време, докато всеки един свикне да използва добре системата. Смисълът й е в екипната работа и събирането на информацията на едно място...По дяволите, защо помнеше гласа му толкова добре? Защо още помнеше безумното усещане от това как го целува в съня си? Ядосано изви поглед встрани и попадна върху Красимира. Малко е да се каже, че колежката й е изпаднала в захлас. Безразсъдна младост. Колко си наивна и млада още, миличка. Пази се, чаровните очи са грешни. Не се подлъгвай по лазурната им безбрежност! Тя е като привидно красивите и спокойни води на мъртвото вълнение...-... разбира се, можете да отправяте своите въпроси по всяко време...Елена усети, че едва успява да проследи думите на директора. Защо този мъж не преставаше да я изучава изпод сладострастно спуснатите си клепки? Не бе възможно да я помни след толкова време! Колкото повече логиката твърдеше, че е невъзможно, толкова повече нарастваше струпаното в гърдите й напрежение. Думите край нея се лееха, обясняваше се нещо за компютри, системи, файлове, организация, но тя не успяваше да ги асимилира. Обземаше я бавна и сигурна паника. Ако той я разпознаеше и споменеше името на Спас пред останалите, това щеше да бъде нейният край. Разпадането на пух и прах на години градено доверие. Щеше да разсипе целия й сегашен живот. Не трябваше да го допуска! Името на Спас беше табу и трябваше да остане такова. В крайна сметка, това беше целта на огромната саможертва, която бе направила преди години. В името на свободата и щастието – за нея и за дъщеря й!
- Да, да, да! - извика Краси ентусиазирано, веднага щом затвориха вратата на техния кабинет. - Искам този човек да ме обучава! Аах, на колкото се може повече неща да ме обучава! Колкото може по-дълго!Елена съвсем се вкисели, но за разлика от нея другата колежка, Анелия, се засмя.- Чакай бе, мила, ти не знаеш нищо за него. Струва ми се доста по-възрастен от теб. Може да е женен, деца да има...- Че и да е женен, какво от това? Кой ти се интересува в днешно време от такива неща? - лукаво се засмя Красимира. - Хората се женят, даже деца раждат и това не им пречи после да се забавляват. Ето, виж Елена има и дете и е напълно свободна!Елена пое дълбоко въздух, за да овладее напрелия язвителен коментар. - Краси, твърде млада си още, за да осъзнаеш няколко неща – опита да каже спокойно.- Никак даже не съм млада, за да осъзная, че този мъж ми харесва. Освен това, знаете ли – Красимира снижи глас и ги погледна заговорнически, - той ми намигна! Честно, не лъжа, докато Кадиев говореше, той ми намигна!Трудно й беше да определи чувстото, което плъзна по гърлото й и предизвика позив на гадене. Боже, дори вече беше успял да флиртува! Елена сви устни. Всъщност, да, повечето приятели на Спас бяха такива. Самовлюбени, арогантни, убедени, че целият свят е в краката им и им е длъжен. Свикнали да се държат с околните все едно са техни играчки, с които могат да си поиграят, докато им е интересно и после да ги захвърлят. В този момент на вратата се почука и без да дочака отговор, вътре се намъкна едрата фигура точно на човека, когото най-малко искаше да вижда отново. Достатъчно й беше да зърне раираната тениска, за да се огледа инстинктивно отново за път за бягство. Единственият такъв минаваше през бариерата на внушителното му тяло, което сякаш бе заело цялата каса на вратата. Като нямаше накъде да бяга, Елена вкопчи поглед в една точка. Уви, той беше дори заел всички точки, в които можеше да се вгледа. С тези едри гърди приличаше повече на спортист, отколкото на програмист. Не посмя да погледне нагоре. - Здравейте – дълбокият му глас сякаш се разля до всяко кътче на тялото й. - С господин Кадиев се разбрахме да мина да се запозная лично с всеки от вас.На устните на Краси цъфна щастлива усмивка. Елена можеше направо да чуе думите, който би казала. Ето, казах ли ви, сега е дошъл, за да се запознае с мен! - Аз съм Красимира – скочи веднага младата репортерка и направо се увиси на дланта му, задържайки я в ръкостискане доста повече от необходимото. - Повечето хора вече ме познават от телевизията.- О, значи сте известна? - повдигна вежди Мирослав. Не можеше да се разбере по лицето му дали любезничи или иронизира. - Не сте ли всички тук репортери?- Аз съм телевизионен репортер и се снимам – побърза да отговори Красимира. - Нели и Елена са редактори, те предимно пишат сценарии и новини за сайта. Красимира се изпъчи пред новодошлия, препречвайки му пътя към вътрешността на стаята, където стояха колежките й. Елена не пропусна как очите му се смъкнаха към възголемичкия и възразголен бюст на Краси. Усети как в нея напира отвращение. - Истинската работа на репортера далеч не е в това да чупиш стойки пред камерата – обади се Анелия и приветливо се усмихна към госта. - Не ни обръщайте внимание, това си е закачка между нас. Приятно ми е да се запознаем.Мирослав успя някак да пробие през блокадата на Красимира и да достигне до симпатичната жена на средна възраст, която му се усмихваше приветливо. Направи му приятно впечатление. Нито беше така нахално предизвикателна като русата бомба, нито така свирепа като очилатата. - А вие, разбирам, сте Елена? - обърна се той към третото бюро, след като се ръкува с Анелия.Елена упорито не се изправи. Остана седнала на стола зад екрана, който скриваше половината й лице. Нямаше как обаче, трябваше да погледне към него. Колко приличаха очите му на тези на Спас! Само че при Спас клоняха повече към синьо, докато при него зеленото надделяваше и им придаваше по-различен, по-жизнен оттенък. Напомняха й на бистрите дълбоки води край скалистите брегове. Още първият път, когато се бе запознала с него, й бяха направили впечатление. Тогава обаче грееха с топло приятелско и закачливо чувство. А сега в погледа му се таеше някакво недоверие и враждебност. Възможно ли беше да я е разпознал? Едва ли.- Приятно ми е – сухо отговори тя с половин уста и впери поглед в екрана. Надяваше се това да е достатъчен намек, че не желае повече да разменя любезности с него.Мирослав обаче продължаваше да стои като вкопан пред бюрото й, а очите му да я наблюдават изпитателно.- Винаги ли сте толкова любезна? - подхвърли той, небрежно облягайки се на плота.Елена се сепна. Очилата й направо подскочиха върху носа от рязкото движение.- О, не съм искала да бъда груба...- Не се ли познаваме с Вас от някъде? - закова я ниският тембър.- С мен? - От кога гласът й звучеше толкова пискливо? - Съмнявам се. Мисля, че никога не съм Ви виждала.- Изглеждате ми познато – упорито повтори той, сякаш ни най-малко не му бе направил впечатление категоричният й отказ.- Вероятно се припознавате. Лицето Ви не ми говори нищо – надяваше се, че не е доловил трепналия фалш. - Ще ме извините, имам да свърша някои спешни неща.- Разбира се, не бих желал да отнемам от времето ви – продължи той, без да помръдва.- И ти пък, Ели – обади се Красимира, явно усетила, че е останала твърде встрани от центъра на вниманието. - Нали майка ти ще ти прибере детето днес, можеш да работиш до колкото си искаш!Идваше й да благодари на колежката си за това, че с две приказки бе успяла да му разкрие за целия й семеен живот на самотна майка. Нервно хвърли кос поглед към нея. Възможно ли беше това да го насочи на мисли за Спас? Стига глупости! Повечето жени на нейната възраст имаха деца. Не беше кой знае колко издаваща информация.- Сигурно си нов в града? - продължи Красимира настъпателно. - Ако искаш, можем да ти покажем някои приятни места?Мирослав най-накрая откопчи поглед от Елена и се обърна към младата репортерка. - О, благодаря за милата покана. Ще я имам предвид. Е, момичета, радвам се, че се запознахме, да не ви отнемам повече време, ще се виждаме често тези дни.Мирослав  се оттласна от бюрото на Елена и с бавна стъпка се отправи към вратата. Елена изчака със затаен дъх. Пръстите му ужасяващо бавно се отправиха към дръжката. Сякаш мина цяла вечност докато я натиснат. Миг преди да излезе, погледът му отново се спря преценяващо върху нея. Това мъчение нямаше край! Когато най-сетне потъна в коридора, й идваше шумно да изпусне задържания въздух. Но насреща я чакаха други два чифта любопитни очи:- Познавате ли се наистина? - стрелна я веднага Краси.- Не, глупости, сигурно се е припознал – побърза да отрече Елена. - Случва се на всекиго.- Изглеждаше много убеден – поклати глава и Анелия. - Приятен мъж, много е чаровен.- Чаровен? Той е УЖАСНО секси! - изписка Красимира. - Ще му покажа аз най-хубавите места в града. И други неща ще му покажа!Краси отново извъртя темата към похвални слова за мъжките му достойнства. След напрежението, което я беше държало, Елена имаше чувството, че ще припадне. Боязливо огледа двете си колежки, но те почнаха да бъбрят толкова възбудено една през друга, че явно можеше да си отдъхне. О, да, Мирослав явно умееше да очарова. От пръв поглед, безкомпромисно и безвъзвратно. Важното сега беше, че явно ги бе убедила, че не се познават. Остава да бе убедила и него.
Улица „Морски бриз“ 25. Навигацията го водеше по крайбрежната улица в малкото курортно селце, докато внимателно се оглеждаше да открие своя хотел. Апартаменти „Ил маре“. Беше толкова дълъг и изтощителен ден. Спуканата гума на магистралата го забави с повече от час и нямаше време да отиде да се настани преди срещата в Си Ви Ти Ви. Беше решил, че ще наеме апартамент малко по-далеч от града, на брега на морето. Така или иначе се налагаше да прекара тук цял месец, можеше поне да съчетае приятното с полезното. Заслужаваше си допълнителният половин час в път.Само дето днешният ден му беше разказал играта. Мислеше да тръгне от София сутринта, но срив в системата на един от клиентите му го изправи спешно да поправя вредите до ранния следобед. Пътуването в горещините не му беше любимо, а когато спука и гума и трябваше да я сменя и да търси крайпътен сервиз при тридесет и пет градуса на припек по средата магистралата, удоволствието беше пълно. Съответно закъсня и трябваше да отиде директно на срещата с Кадиев и с целия персонал на телевизията. И за капак тази жена! Би трябвало да е впечатлен от красивата руса мадама. Въпреки това обаче мислите му не спираха да се връщат към необичайните червени кичури. Прическата не беше нито истински къса и стилна, нито дълга и сексапилна. По-скоро напомняше на осмокласничка, която родителите са накарали да подстриже разкошните си дълги коси заради някакво провинение. Някакво смътно видение за развети гъсти къдрици се завъртя из подсъзнанието му. Толкова ефирно и неуловимо, че го изпусна преди да е успял да го идентифицира. По дяволите, ако в нещо се беше убедил след последната им среща в техния кабинет, то бе, че тя също го е познала. Само че полагаше неистови усилия да го скрие. Но защо? Колкото и да напрягаше ума си, не можеше да се сети за нито една червенокоса жена с очила и къса коса, която да идваше от миналото му.Навигацията изпиука и започна настойчиво да го кара да обърне. Унесен в мисли, беше пропуснал мястото. За щастие улицата беше тиха и лесно направи обратен завой, за да се паркира право пред металната ограда, на която беше закачен красив надпис „Апартаменти „Ил маре“. Е, поне мястото изглеждаше чудесно. В дъното улицата преминаваше в черен път и водеше право към плажа. Морето в ниското плискаше вълните си в приятен лек ритъм. Хотелчето изглеждаше чудесно. Тъкмо беше извадил сака си от багажника, когато откъм детската площадка на двора се чу сладък гласец.- Здрасти! Мирослав стреснато обърна глава. Между решетките на оградата се беше показало личицето на малко тъмнокосо момиченце.- Здрасти – поздрави той с крива усмивка и се заоглежда. Най-малко с деца му се занимаваше в момента.- Ти ли си новият гост? - обади се отново детето и го принуди да я погледне отново. Противно на волята си, усети, че се взира в невероятните й очички. Имаше нещо пленително в тях.  - Предполагам, че да. Имам резервация за тази вечер – делово заяви Мирослав. После си даде сметка, че говори с малко момиченце и смекчи тона. - И ти ли си гост на хотела?- О, не, тук е мойта къща! Ти как се казваш?- Мирослав – после отново се поправи. - За теб май трябва да съм чичо Миро.- Чичо Миро, искаш ли да ми видиш катерушките? - момиченцето престана да прави сложни акробатични фигури край оградата и забърза към портата. Протегна ръчички. - Не стигам до горе. Ей това трябва да се бутне.Мирослав объркано огледа празния двор с надежда да се появи най-накрая някой възрастен, който да хване детето за ръка. Спасението обаче не излезе от никъде и той се видя принуден да изпълни молбата на малката принцеса в синята рокличка. Издърпа резето, влезе вътре и внимателно го затвори след себе си.- Къде са мама и тати? - попита нетърпеливо.- Мама днес ще работи до много късно – смръщи устнички детето, - а татко го е взело морето още преди да се родя.Изпита страшно неудобство за нетактичния си въпрос, но преди да успее да измисли какво да каже, момиченцето го дръпна за ръка:- Ще дойдеш ли да ме полюлееш?Машинално се подчини, докато продължаваше да оглежда пустата градина. Детето беше много сладко, но той нямаше търпение да се скрие най-накрая в стаята си, да си вземе един душ и да седне с ледена бира на терасата. Това го подсети и че студената бира в пазарската чанта щеше да започне да се затопля. Къде бяха домакините? Само едно три-четиригодишно момиченце ли щеше да го посрещне?- Нашият апартамент е на първия етаж, а твоят е на последния. С баба го оправихме тази сутрин. Сложихме чисто нови чаршафи и изчистихме всичко, даже и тоалетната!Баба! Аха, ето го неговото спасение. Тъкмо щеше да помоли момиченцето да отиде и да я извика, когато вратата на къщата най-накрая се отвори и отвътре излезе симпатична жена около шейсетте.- Здравейте! - помаха тя и се разбърза към тях. - Мони, защо не дойде да ми кажеш, че нашият гост е дошъл, нали те помолих?- Бабо, чичо Миро тъкмо ме люлее...- Извинявайте – жената запъхтяно го приближи. - Предполагам, че малката ви е заговорила и не сте видели звънеца. Дълго ли ме чакахте?- Не се притеснявайте – кимна Мирослав и вдигна нетърпеливо сака си.- Заповядайте нагоре, сега ще ви настаня!С облекчение се сбогува с момиченцето и последва жената нагоре по стълбите. Е, поне апартаментът беше наистина хубав. Светъл и просторен, а от широката тераса се разкриваше прекрасна гледка към малък залив. Беше едва началото на туристическия сезон и наоколо беше приятно и спокойно. Въпреки притеснението, че може да дочува детски крясъци, всъщност до неговия апартамент не се чуваше нищо. Приятна космическа тишина, допълвана само от равномерния морски тътен. С удоволствие разпъна умореното си тяло върху шезлонга на терасата и се взря в красивия морски хоризонт, вече избледняващ на припадащия мрак. Студената бира разнесе така желания хлад по зажаднялото му тяло. Заслуша се в шума на вълните и притвори очи.Пред очите му се завъртяха моменти от дългия ден. Жегата край пътя, недружелюбният монтьор в крайпътния сервиз, множеството лица, които го гледаха с очакване и онзи странен, полуизплашен поглед иззад стъклата. Какво му ставаше? Опита се да мисли за русата бомба. Беше тъкмо негов тип – руса, млада и вятърничава. Нагласена и навита. Идеална за летни забавления. Образът й обаче нахално беше избутан в съзнанието му от този на малкото момиченце. Имаше много изразителни черти. Когато пораснеше, несъмнено щеше да е страхотна красавица. Напомняше му на нещо, но не можеше да се сети какво. Нещо в очичките... Съвсем се беше побъркал. Трябваше сега да се наспи хубаво и да изхвърли всички призраци от главата си.Само че те се люшкаха пред очите му, надничаха иззад гърба му, гонеха го и така и отказваха да покажат лицето си пред него.
- Елена, от теб искам да направиш репортаж за ремонтите на училищата, които ще се правят сега през лятото в по-малките общини. Искам да е по-така... въздействащо!Думите на програмния директор Кадиев прозвучаха хладно като студения блясък на очилата, през които просветваха сивите му очи. Въпреки летните температури, петдесетинагодишният мъж беше както винаги в изрядно бизнес облекло с риза с дълъг ръкав и вратовръзка.- В какъв смисъл въздействащо? - смръщи вежди Елена и приглади с ръце обикновения удобен летен панталон към бедрата си.- Е, аз ли да те уча? - веждите му театрално се повдигнаха, сякаш искаха да стигнат тавана на малкия му сумрачен от щорите кабинет. - Нали знаеш, обещах на Дюлгеров. Избори идват, хората трябва да знаят какво се прави за тях. Виж там какво можеш, ще е прекрасно, ако можеш да го направиш по-драматичен този репортаж. Намери някое дете инвалид, за което сега ще има рампа. Някое сираче, което стои на студено зимата, а в училище ще му е топло. Драма да има. Да привлече вниманието. Не просто „дали тук едни пари“.- Щом така трябва – вдигна рамене тя, усещайки някакво вътрешно нежелание да прави репортаж, от който предварително се знаят изводите, макар и каузата да звучеше добре. - Звучи похвално. За кога ни трябва?- В идеалния случай – за другата седмица. Ако не, Анелия има един готов репортаж за Фестивала на зелениката, ще излъчим него, а твоят ще остане за по-другата.- Къде са училищата, в града ли са?- Повечето не, в малките градове и села в областта. Ще попътувате с оператора. Да пооправиш малко прическата до тогава.- Да оправя прическата? Нали нямаш предвид и аз да се явявам в телевизионен репортаж? - дълбока черта проряза челото на Елена.- Напротив, имам. Искам да имам кадри.- Аз по принцип съм само редактор...- Вярвам напълно, че си способна да направиш сама целия репортаж. А и ти си красива жена, Елена - строгата му физиономия изведнъж се отпусна и доби по-благ вид. - Кощунствено е да криеш тази красота зад кадър. Трябва само да свалиш очилата.Да свали очилата? Не, в никакъв случай. И изобщо, не бяха говорили с него тя изобщо някога да излиза иззад прикритието зад камерата. - В длъжностната ми характеристика...- Добре, добре, няма да настоявам – вдигна ръце примирено Кадиев. - Тогава подготви текстовете и снимките, а където има нужда – Краси ще прочете. Виж, направи си интервютата и репортажите, Стоян ще снима. Обещал съм на Дюлгеров да пуснем материал.Перспективата Краси да се изперчи пред камерата с нейния репортаж никак не я радваше, но сега не беше времето на спори. Кимна и излезе от стаята. Беше й изнервено и неспокойно. Трябваше да се върне и да допише статията за готовността на концесионерите на плажа да посрещнат новия сезон. За щастие поне Красимира снимаше някъде, а Анелия преди малко я бяха извикали да отрази някаква катастрофа. Нямаше какво да се лъже обаче – нито натовареността й сега, нито бъдещите репортажи я тревожеха толкова. Не бе успяла да спи цяла нощ. Въртеше се, а присмехулните зелени очи я преследваха – дебнещи и разобличаващи. Добре, че поне дъщеря й беше останала да спи при родителите й, защото става сигурно поне десет пъти. Тревогата не само не я беше напуснала на сутринта, а дори се бе удвоила. Разумът й казваше, че нищо не се е променило. Сърцето й обаче трепереше и препускаше диво. Знаеше ли Мирослав какво се бе случило между нея и Спас? Беше ли му казал Спас как хубаво я е изиграл? Бяха ли се посмели хубаво? Като гледаше Мирослав, явно не се бе променил от онези години. Щом можеше да започне да флиртува с момиче, което е сигурно петнайсет години по-малко от него по време на официална среща! Дали не беше по-добре пък да се срещне насаме с него и да му обясни коя е, преди сам да се е досетил и да е изстрелял нещо пред всички? Щеше да го заплаши, че ако каже на някого, ще... Ще какво? Нямаше абсолютно никаква власт над Мирослав. Не можеше да го заплаши, можеше само да му се помоли. А дали той щеше да се съобрази с молбата й, беше отделен въпрос.Не, категорично тръшна глава Елена, нямаше да изпада в унизителната ситуация да се моли, когато към момента нищо не го налагаше! Осъзна, че отново седи на бюрото и се взира в екрана, без изобщо да вижда какво пише върху него. По дяволите! Уморено отпусна глава назад и затвори очи. 
Спас... Беше още почти дете, когато се запозна със Спас. Беше се отделила от родителите си, за да отиде да учи в София. Тогава мислеше, че е много талантлива, но сега разбираше, че просто е имала огромен късмет да кандидатства за репортер и да получи работа към една от по-големите телевизии. В сравнение с приятелките си бе постигнала бърза популярност и се усещаше много успяла. Случваше се хора да я спират по улицата и да я разпознават. А в очите на приятелките си беше истинска звезда. Погледнато от сегашна точка, не беше направила кой знае какво, но на онези години самочувствието й летеше пред нея. Радваше се на мъжкото внимание, радваше се даже и на женската завист, която провокираше. И никак не обръщаше внимание на родителите си, които я предупреждаваха от време на време да не лети твърде високо в облаците, защото може много болезнено да падне след това. Сигурно много е приличала на Краси...Спас също беше популярен тогава – не толкова с това, че беше актьор в театъра, колкото със соловите си фокуснически представления. Майка му и баща му бяха циркови артисти и той още от малък беше научил от тях впечатляващи номера, които продължаваше да развива и сам. Тъкмо беше поставил първото си самостоятелно шоу на театрална сцена и бяха изпратили Елена да направи репортаж за него. Спас беше красив мъж. Беше наследил от майка си рускиня русите коси и изразителните сини очи, а от баща си българин едрата здрава фигура. Още по време на интервюто започна да флиртува с нея. Свикнала с мъжкото внимание, Елена очакваше, че той ще й се обади и ще започне да настоява за среща. Вече беше решила, че ще приеме в крайна сметка, но се чудеше колко категорично да откаже в началото. Само че Спас не се обади. Нито в следващата, нито в по-следващата седмица. И нещо започна да я чопли и да я гложди. Хвана се, че не може да остави нещата така. Отиде на следващото му представление и си купи билет на първия ред. Спас я видя, успя няколко пъти да й направи таен знак и сърцето й полетя. Но след представлението той отново не й се обади. Елена беше истински объркана и най-накрая реши, че ще го потърси сама и ще го покани да излязат. Спас звучеше малко изненадан, но прие. Тя вече бе взела нещата в свои ръце. Вечеря, дискотека, танци, алкохол и... Спас беше неин. Връзката им започна малко несигурно, но бързо се задълбочи. Само че когато го поопозна, откри, че всъщност не е толкова силно привлечена от него. Спас беше човек на настроенията и силните експресивни емоции. Когато се гневеше, го чуваха чак до Русия, а когато се радваше, бе способен да я задуши с радостта си. Известно време Елена се опияняваше от идеята, че двамата са известна двойка и клюкарските общности в града ги следят, но после това започна да я изморява. В този момент, изглежда усетил нейното колебание, Спас се амбицира и започна да я засипва с предложения за женитба. Все по-разколебана дали би могла цял живот да понася тези лъкатушещи настроения и да изнася личния си живот на показ, Елена му отговаряше, че иска да изчакат още малко. Спас настояваше, че вече и двамата са на възраст да имат дете. Елена се чудеше и си мислеше, че може би едно дете ще го направи по-уравновесен и ще намали дългите му отсъствия по турнета. Не бе напълно убедена, но все пак му позволяваше понякога волности и когато наближеше време за цикъла й, започваше да трепери по една седмица, чудейки се дали иска или не да се е случило. Измина повече от година без резултат. А чувствата й към Спас сякаш все повече охладняваха. Хвана се, че дори понякога се заглежда по други мъже. Дори й се случваше да има странни живописни страстни сънища, които не включваха неговото участие. Тогава реши, че е настъпило време да сложи край на тази агония и подготви думите, с които щеше да каже на Спас.И тогава дойде този горещ юлски ден. Цикълът й закъсняваше вече с близо седмица и беше крайно време да си направи тест. С треперещи ръце отвори опаковката. После следваха най-дългите пет минути в живота й. И най-съдбовните. Втората черта беше ярка като лъчите на изгряващото слънце. Изпаднала във внезапна паника изтича към кабинета на лекаря. Съмнение нямаше. Макар и да беше още рано, той ясно потвърди бременността. В началото Спас беше във възторг. Обсипа я с целувки, направи й най-милото и романтично предложение за женитба и този път тя прие. Предвидиха да се оженят в края на септември. Започна един изключително мил и нежен период в тяхната връзка. Сега като се сещаше обаче, имаше нещо особено в поведението на Спас. Той се държеше по-внимателно от всякога с нея, но в очите му често забелязваше някаква сянка, а изпълнената му с любов усмивка внезапно угасваше, когато си мислеше, че тя не го гледа. Вероятно още тогава бе започнал да изпитва колебания. Минаха няколко седмици, бяха на преглед заедно, чуха сърчицето на бебето. Беше толкова вълнуващ миг, че дори неговите очи се изпълниха със сълзи и той не успя да ги спре.И тогава замина за седмица до Русия, за да види майка си. Тръгна с официалната покана за сватбата им. Заключи къщата си, целуна я дълго и продължително на сбогуване и отлетя. А след няколко дни дойде съобщението му.„Не мога да го направя, Еличка. Много съжалявам. Това би разбило живота и на двама ни. Махни бебето, докато още е време.“Елена стоеше пред компютъра и не вярваше на очите си. Обля я студена пот, сърцето й захлопа като клепалото на погребална камбана. Веднага грабна телефона и с треперещи пръсти избра номера му. Не отговаряше. Писа му хиляди съобщения. Но Спас изглежда беше изтрил всички свои профили. Телефонът му беше изключен известно време, а след това на него започна да отговаря учтива млада дама, която твърдеше, че не познава такъв човек и че този номер отскоро е неин. Елена не знаеше адреса му в Русия, не знаеше дори пълното име на майка му, за да го търси там. Колегите му нямаха никаква информация за него. Беше й неудобно да ги разпитва и да си признае, че именно тя няма връзка с него. А и след като минаха няколко седмици, в които тя безуспешно се опитваше да го открие, съзнанието й най-после го проумя. Спас просто я беше изоставил. Дори и да отидеше на крака в Русия и да го издиреше там, това нямаше да промени нещата. Беше стигнал до там, до където тя правилно се бе опасявала, че може да стигне - от вманиачената му любов към нея, готов на всяка цена, за да я направи своя жена, се беше лашнал в точно противоположното настроение.А тя остана тук, сама, сред всички онези хора, които ги познаваха и говореха за тях. Сама и бременна. След седмица в сълзи отиде в кабинета на доктора и заяви, че иска да направи аборт. Той каза, че ще се съобрази с мнението й, но направи още един последен преглед. Пусна й го на видеозон. Бебето вече имаше оформен вид – с ръчички и крачета, които се размахваха и неуморно се премяташе някъде там, в корема й. И тогава разбра, че не може да го убие. То беше дар от Бога, който тя не можеше да отхвърли. И не искаше. Бавно стана от стола, изтри сълзите си и взе твърдото решение. Със или без Спас, щеше да отгледа детето си. Елена потрепери при спомена за онзи момент. Колко сама и изплашена беше! Не можеше да понесе повече човешките злобни погледи. Прикриваше бремеността си, докато можеше, но когато почнаха коментари, че малко е напълняла, знаеше, че трябва да се махне. За щастие, тогава родителите й я подкрепиха. От скоро бяха купили малкото хотелче на брега на морето и с отворени обятия я посрещнаха при тях – тъкмо им трябваше и още помощ, за да се справят с всичко. Никой още не ги познаваше там, а за Елена това беше възможно най-доброто. Сложи край на бляскавия екранен живот, затвори всички профили, смени всички телефонни номера и потъна в анонимност. Остана при родителите си чак докато Моника стана на две години. Помагаше им с управлението на хотела, но най-вече гледаше малкото си съкровище. Още с прибирането си при тях отряза дългите си тъмни коси и ги боядиса в червено. Повечето време ходеше с тъмни очила. Не искаше никой по никакъв начин да я асоциира с познатата някога Елена Николова. Прекрати всякаква връзка с познатите и приятелите си от там. Започна да се представя с презим

Книги на Люси Елеазар

"Старата къща" (2019)

Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв


"Предсказанието" (2019)

Цена на хартиена книга: 16,99 лв

Цена на електронна книга: 7,99 лв

"За една нощ" (2018)

Цена на хартиена книга: 15,99 лв

Цена на електронна книга: 6,99 лв

"Сърце от камък" (2017)


Цена на хартиена книга: 5,99 лв

Цена на електронна книга: 4,99 лв


ПАКЕТИ ОТ ХАРТИЕНИ КНИГИ:
Пакет от четири книги:
"Старата къща" + "За една нощ" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 49,99 лв

Пакет от три книги:
"За една нощ" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 34,99 лв
"За една нощ" + "Старата къща" + "Сърце от камък" - 34,99 лв
"Старата къща" + "Предсказанието" + "Сърце от камък" - 34,99 лв
"Старата къща" + "Предсказанието" +"За една нощ" - 45,97 лв

Пакет от две книги:
"Старата къща" + "Сърце от камък" - 21,99 лв
"Предсказанието" + "Сърце от камък" - 21,99 лв
"Старата къща" + "За една нощ" - 30,99 лв
"Предсказанието" + "За една нощ" - 30,99 лв
"За една нощ" + "Сърце от камък" - 19,99 лв
"Старата къща" + "Предсказанието" - 31,99 лв

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Аз знам (2019)

@page { margin: 2cm } p { margin-bottom: 0.25cm; line-height: 115% }
В какво ли се превърна, знам ли?

Дали във огън или в морската вълна,

разхвърляната по скалите морска пяна,

или пък вятър и стихийна красота?


Стихия си, аз знам,

че твоят дух е там,

където силата преплита се в едно

с очарованието на стихиен плам­

и със светкавица, и с гръмотевица

и с тътена на морска буря,

бездънното море под хоризонта

и огъня на слънцето

във водни пръски отразен.



Аз знам, аз знам, аз знам.

Аз знам, че ти си там.

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар

ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/

Предсказанието (2019)

Copyright © 2019 Люси Елеазар
ПЪРВА ГЛАВА

– Не знам, брат, не смея да се реша!Игнат се взираше в добродушното лице на младия си събеседник. Бяха седнали на масата край голямата чугунена печка в малкото селско кафене, от която бумтеше силен огън. От близката топлина ли, от силното вълнение ли, кръглите бузи на Берхан изглеждаха още по-червени.– Гюлшен много иска да заминем и да си опитаме късмета в Германия – продължи той. – Даже малко ми се сърди, че все го отлагаме. Братовчедите ѝ били там, щели да помагат... Аз не искам да ходя никъде, ако ще трябва от чужди хора да завися! А тя и дума не дава да се издума да тръгна сам – първо да отида, да пробвам, пък после те да дойдат с малкия...– Така е доста по-разумно със сигурност – Игнат протегна ръка към омазнената захарничка в средата на масата. Забеляза как очите на Берхан отскочиха към скъпия часовник, показал се изпод ръкава му и побърза да го скрие. – Аз съм сигурен, че ще се справиш. Ти си работлив и честен, хората оценяват това.– Не знам добре езика обаче. Дали ще мога да си намеря хубава работа? Да се оправя с всичко? А те пък нищичко не знаят. Как да го пратя малкия на детска градина там, като грам немски не знае? – Това не бива да те притеснява. В Германия има много чужденци, учителите са толерантни и дават време на всяко дете да се адаптира. Доста случаи съм наблюдавал – да ти кажа, децата най-бързо свикват и най-лесно се интегрират.По объркания поглед на Берхан можеше да съди, че той не го разбра много добре. Игнат с неудобство размърда едрото си тяло, чудейки се скърцащият пластмасов стол дали няма да поддаде под тежестта му.– И все пак, ако бях на твое място, аз също първо щях да отида сам, а след това бих взел жената и детето.– Не, не, страх я е – енергично заклати глава Берхан. – И за мен я е страх, а и мисля, че малко ревнува – да не би да взема да срещна някоя хубава германка и да ги оставя сами тук – крива усмивка затрепка на устните му.Игнат въздъхна. Искаше му се да може да помогне на момчето. Берхан живееше в малкото планинско селце, в което Игнат се влюби от пръв поглед, когато го посети преди пет години по време на един от любимите си планински преходи. Толкова му беше харесало, че не му отне много време да се реши и да си купи къща там. Гледаше да прекарва поне по една седмица през лятото и по няколко дни през останалото време на годината, но за да може да я поддържа му беше необходим местен човек, който да я наглежда и да се грижи за двора, когато него го нямаше. Така се запозна с Берхан. Постепенно разговорите им относно къщата прераснаха в други теми и въпреки голямата възрастова разлика помежду им, Игнат откри, че му е приятно да бъде в неговата компания. Двамата се сприятелиха. Даже, Игнат се чудеше какво щеше прави, ако Берхан замине.– Знаеш ли, всъщност съм решил – Берхан неспокойно се огледа, за да види дали някой го наблюдава. После се наклони през масата и тихо прошепна. – Ще отида при врачката!Игнат повдигна толкова високо вежди, че падналият перчем светло кестенява коса се изпречи пред очите му.– Има в съседното село една жена, гледа на хората върху захар. Казват, че много познава. Гюлшен е против, обаче аз съм си приготвил захарта. Даже съм намислил... можеш ли... да ме закараш сега с твоята кола? – Берхан сякаш почервеня още повече. – Не бих те молил никога, но не ми се иска някой да ме види и да ме пита къде отивам, какво правя, или пък да вземе да ѝ каже. А в твойто БМВ на никого не би хрумнало, че се возя аз – усмивката му разкри два реда редки зъби.– Берхане – криво се усмихна Игнат. – Естествено, че няма проблем да те закарам. Но не мислиш ли, че не е редно да правиш нещо скрито от жена си?– Абе Игнате, петнайсет години си по-голям от мен, пък уж не знаеш, че има неща, дето не трябва да се казват на жените. Ама и ти май все се криеш от твойта приятелка, че идваш тук? Толкоз митична таз твойта приятелка, че чак се чудя дали съществува! Игнат рязко пое въздух. Точно сега не му се говореше за причините, поради които Симона не желаеше да идва на село заедно с него. Рязко се облегна назад на стола, после измери момчето с очи.– Е, да вървим тогава. Носиш ли си захарта?– Златен си, брат, златен! – грейна Берхан. – Всичко съм си взел, готов съм.
Пред бялата едноетажна къщичка имаше внушителна опашка. Въпреки студеното време част от хората се редяха пред оградата, а друга – чакаха в колите си. Когато ги видя, Игнат укорително погледна към Берхан. Да закара приятеля си до съседното село беше едно, да изгуби целия си ден в чакане на опашка пред някаква си врачка, съвсем друго. Нервно погледна часовника си. Симона щеше да му позвъни след не повече от час.– Аз съм пратил един приятел да ми пази ред тук тайно от сутринта – довери му шепнешком Берхан. – Той е тука от селото. Ето го ей там, вторият до оградата. Ще дойдеш ли с мен или тук ще ме чакаш?Игнат кимна, паркира колата и излезе заедно с него. Искаше да поеме колкото може повече от свежия планински въздух. Имаше нужда от живителната му сила след дългите изтощителни месеци в града. Болестта съвсем беше изцедила силите му. Понякога се чувстваше ужасно остарял, макар и още да нямаше четиридесет. За пръв път му се случваше болест да го повали така, че да не може да се възстанови с месеци. Лекарят твърдеше, че това е съвсем обичайно при пневмониите, но да не може да изкачи стълбите до апартамента си за него не беше обичайно. Никак не беше обичайно.След малко от къщата се подаде жена със сивкава, вързана на кок коса:– Вие ли сте Берхан? – обърна се тя към него.– Аз не... – сепнато подскочи Игнат.– Аз съм Берхан, той е с мен – пристъпи развълнувано младежът.– А, добре, влизайте. – Докато се усети, жената ги издърпа навътре и затвори портата след тях, за да спре нетърпението на следващите чакащи. – Вие седнете на оная пейка. А Берхан – ей зад тая врата!Игнат понечи да обясни, че той няма нужда да влиза, но жената изглеждаше толкова забързана, че в крайна сметка реши, че е излишно да водят обяснителни разговори. Нищо не му пречеше и да почака приятеля си на дървената пейка в сумрачното предверие. Вратата към стаята се отвори и той мярна възрастна жена да седи на стол зад гола дървена маса. Очите ѝ изглеждаха странно замътени. Изглежда бе сляпа. Берхан влезе навътре, а жената, която ги посрещна, изчезна зад друга врата.– Здравей, Берхане! – съвсем ясно долетя до него дрезгавият глас на старицата.Игнат учудено вдигна очи. Тогава с неудобство забеляза, че Берхан бе оставил вратата притворена и гласовете им звучаха съвсем ясно, така че щеше да чуе целия им разговор. Тъкмо се канеше да стане и да тръгне, когато гласът на старицата изведнъж го прикова на място:– Къде е той? Защо се крие?– К-кой? – чу объркания глас на Берхан. – Аз съм донесъл...– Този със светлата коса, високият, дето трудно диша!Игнат се вцепени. Явно жената все пак не е била сляпа и го е мярнала. Нима обаче дишането му беше чак толкова шумно и отчетливо? Или просто си въобразяваше, че жената говори за него?– Ами аз съм тук, за да попитам... Донесъл съм захар... – опита отново да обясни Берхан.– Името му не виждам. Защо не го виждам? Нещо пламък, огън... Но той е тук. С тебе е дошъл. Той е нашето момче!– С мен? Аз съм тук с един... приятел, Игнат се казва. Светла му е косата, да. И е висок. Него ли да извикам?– Ей тук, пред мен да дойде! – нареди жената с нетърпящ възражение глас.Игнат инстинктивно се сниши на пейката и се заоглежда за изхода. Какво ставаше тук? Най-малко му беше до някакви изкуфели стари бабички! Кой ѝ беше говорил за него и от къде на къде? Тъкмо беше готов да се нахвърли върху Берхан, когато младежът се подаде иззад вратата, цял червен от притеснение и с треперещ глас го повика:– Игнате, мисля, че тя иска да влезеш...– Берхане... – предупредително изръмжа Игнат. Но като видя смутеното изражение на приятеля си, се разколеба. Явно не Берхан беше измислил цялата тази история. Но Игнат нямаше да остави нещата така. Изправи се и с решителна крачка влезе в малката стаичка. Дървената маса, дъсченият под, дървените столове, сякаш всичко наоколо беше направено от дърво, освен старата жена, чието съсредоточено лице бе обърнато към вратата. Тръгна право към нея. – Кой ви е говорил за мен? Вие виждате, нали? – застана той пред масичката ѝ и грубо се взря в очите ѝ.– От много хора по-добре виждам – внезапно блага усмивка се разля по старческото лице и сякаш го озари. Очите обаче останаха вторачени някъде в небитието. – Здравей, синко! Божичко, как се вълнувам!Изведнъж жената се протегна и пипнешком достигна до подпряната му на масата длан. Преди Игнат да успее да я отдръпне, тя я сграбчи и я поднесе към сухите си костеливи устни.– Ти си нашето момче! Знаеш ли колко време те чакахме? Тя почти е изгубила надежда вече, но ти ще ѝ я върнеш. Ти ще я върнеш към живота, ти ще ѝ покажеш какво значи радостта, любовта, истинското семейство, докато отглеждате децата си!Игнат ококори очи. Какви ги бръщолевеше тази? На кого трябваше да връща радостта от живота? И да отглежда деца с него? Та той едва себе си отглеждаше в момента, какво остава за деца! Обърна скептичен поглед към Берхан, но приятелят му се взираше в старицата с ококорени очи и жадно поглъщаше всяка нейна дума.– Бъркате ме с някого, госпожо – най-накрая проговори сухо Игнат. – Не знам кой и кога е успял да ви каже как изглеждам, но...– За болестта не се притеснявай, момче. Скоро ще си забравил за нея. Когато срещнеш моето момиче, за всичко друго ще забравиш! Благословени ще сте! А ти – посочи тя неопределено в пространството, – е време да пораснеш, синко и да оставиш думите на майка ти да не се месят в решенията ти. Сърцето ти е избрало пътя и ти го знаеш. Има неща в живота, които човек сам трябва да изживее, дори и да го заболи. Майка ти няма да ти се разсърди. Нямам какво повече на теб да кажа! Със здраве остани и мечтите си гони.– Ами захарта? – несигурно попита Берхан, опипвайки джоба си.– Някой път не ми трябва. Някой път картините са ясни като бял ден. А на теб, момчето ми, ще кажа до скоро, да не ме забравите после, може и да съм стара, но още мога хоро на сватбата да заиграя! – старицата леко погали кожата му и едва тогава Игнат осъзна, че ръката му още беше протегната през масата. Нетърпеливо я издърпа обратно и бавно отстъпи назад, сякаш му беше трудно да повярва, че случилото се преди малко не беше плод на въображението му.
– Ще ми обясниш ли какво означаваше това? – изръмжа Игнат към Берхан в момента, в който седна зад волана, а младежът се намести до него.– Не знам, брат, наистина не знам, кълна се! – Берхан заклати енергично глава. – Идея си нямах!– Голяма познавачка, няма що – нито захарта ти погледна, нито по същество нещо ти каза – изсумтя Игнат и рязко подкара колата. Иронично изкриви глас. – Следвай сърцето си, дрън-дрън. Как не съм се сетил досега бизнес модел да направя! Идват при мен и на всички казвам – следвай сърцето си! Универсален съвет. А, да, и за майката – като те види такъв младичък, веднага може да предположи, че си под контрола на майка си.Берхан внезапно притихна, смутено вкопчи длани една в друга и се взря в тях. – Всъщност... – обади се той. – Майка ми е починала. Жената, която познаваш, е женена за баща ми, но не ми е майка.– Аха, още повече! – Игнат тропна с юмрук по волана. – Боже, и хората си дават парите на някаква, която им дрънка врели-некипели!– Обаче – тихо промълви Берхан, – тя е права. Майка, истинската ми майка, почина преди шест години. Малко преди ти да дойдеш в селото. Аз бях на осемнайсет тогава. И исках да заминавам, да си търся късмета. Тя беше болна. Усещала е сигурно, че краят е близо, затова беше толкова настоятелна. Един ден се скарахме. Аз ѝ казах, че не ме интересува и тръгвам, а тя каза, че ако тръгна сега, повече няма да ми проговори – Берхан избърса с рязък жест навлажнените си очи. – На следващия ден заспа и повече не се събуди.– Съжалявам за загубата ти, Берхане – съчувствено поклати глава Игнат, но в него все още кипяха яд и възмущение. – Но все още не виждам какво общо има това с гръмките фрази, които тази „гадателка“ така щедро хвърляше в пространството.– Има, защото... Тя е права, основната причина да не искам да тръгна, е мама. Все си мисля за нейните думи и как тя ми казваше да не тръгвам. И все имам чувството, че ще престъпя паметта си към нея, ако тръгна сега.– Берхане, твоята майка тогава просто е усещала, че това са последните ѝ дни и е искала да си до нея да я изпратиш. Тя вече отдавна си е отишла, а ти си останал до нея тогава, нелепо е това да те притеснява.– Глупаво е, знам... но сега ми е много по-леко, когато тя ми го каза. През всичкото време...Леко смутен от думите на Берхан, Игнат тръгна да завива по тясното пътче, присвивайки очи да види очертанията му, окъпани в снежните отблясъци на ниското следобедно слънце. Хвърли поглед и надясно, за да види дали случайно от черния път не идва друг автомобил. Когато отново обърна очи към пътя, ярката светлина блъсна зениците му и сля всичко в едно. Единственото, което успя да види, беше как връхлита върху малка зелена кола. 
Силвия уморено шофираше по хлъзгавия заледен път. След изтощителната седмица, трябваше да остане и цяла събота сутрин в офиса, за да довърши спешния проект за конкурса в понеделник. Защо изобщо се беше вързала на вече остаряващия ум на баба си? Времето беше студено и неприятно, а горе в планината – и доста снежно. Разбираше, че старата жена има нужда от компания. От нормална компания де, не от всички тези, които целодневно се тълпяха пред портата ѝ и се надяваха тя да разреши проблемите им. Съзнаваше и че вече годините напредват, не знаеше още колко време им остава заедно. Добре, че беше леля Мария, която стоеше с нея неотклонно и ѝ помагаше да се справя както в ежедневието, така и с всичките желаещи да се възползват от странната дарба, която я бе навестила след като на четиридесет години беше паднала от висок строеж и бе оживяла по чудо, загубвайки зрението си. Силвия искрено ѝ се възхищаваше как бе взела решението да остави хубавата си работа и порасналите си деца сами в града и да отиде да живее на село. Много би искала да отделя повече време за баба си, но признаваше, че трудно би се справяла с ежедневието си на самотна майка и с грижите за сляпа възрастна жена.– Мамоо, гладен съм – обади се детското гласче от задната седалка.Силвия нервно прехапа устни. Само с един бърз хотдог на бензиностанцията на тръгване, сигурно вече беше огладнял.– Още малко и ще стигнем, миличък. Ще видим какво е приготвила леля ти Мария. Сигурна съм, че ще е нещо много вкусно!– Гладен съм за шоколад – изплака Тони. – И ми се гледа филмче. Не може ли да гледам на таблета, докато пътуваме?– Не – категорично отряза тя.– Но татко ми дава!Силвия ядно стисна волана. Петгодишният ѝ син явно вече беше достатъчно голям, за да си дава сметка, че може да оспорва правилата, ако те не са валидни навсякъде. Завладя я такава ярост към бившия ѝ съпруг, че почти ѝ причерня пред очите. Сигурно сто пъти му беше казала изрично да не прекалява с мобилните устройства, докато детето е при него. За бога, та той го виждаше веднъж седмично за по два часа – толкова ли беше трудно да си говори с него, вместо да му пуска филмче на таблета? – Но аз не ти давам – опита се да изрече доколкото спокойно можеше.– Мамоо, пишка ми се!Силвия смръщено проследи криволичещия път. Точно тук нямаше къде да спре.– Можеш ли да изчакаш малко?– Ами не.– Ами не, но ще трябва малко да изчакаш, точно тук няма къде да спра.Силвия нервно се заоглежда, макар и да познаваше пътя достатъчно добре. Беше го минавала толкова много пъти и познаваше всяко завойче. Имаха още около километър, докато излязат на дългия прав участък, където можеше да спре безопасно. Ясно ѝ беше и че Тони просто мрънка. Не обичаше да пътува дълго, а и откакто баща му му беше подсказал, че може да гледа филмчета, докато пътува, тя беше в истинска битка с него, дори когато трябваше да отидат до магазина или на някакво съвсем близко място.– Мамооо! – извика изведнъж Тони.– Какво, мамо? – Инстинктивно се обърна към него Силвия.– Падна ми количката...– Ох, бе мамо...Докато извръщаше глава обратно, Силвия с периферно зрение мярна, че нещо не е наред. Наместо пътя, пред нея се изпречиха очертанията на голям черен джип, който летеше право към колата ѝ. Нито силно натиснатите спирачки, нито отчаяният опит да извърти волана успяха да избегнат трясъка на хрущящи ламарини и яростното впиване на колана в гърдите ѝ. Стисна очи и зачака трепетно съдбата си.
Някой настойчиво чукаше по вратата ѝ.– Добре ли сте? – на страничното стъкло се очерта лице на мъж.Силвия премигна няколко пъти и бавно излезе от унеса. В съзнанието ѝ изведнъж сякаш запищя аларма.– Тони? – почти истерично изкрещя, докато разкопчаваше колана си, за да може да погледне зад себе си.– Мамо, блъснахме ли се?Чистото му гласче ѝ донесе такова облекчение, че за малко да припадне. Пръстите не я слушаха, отне ѝ време докато успее да се откопчае и да погледне хубаво назад. Седеше си, затегнат с коланите и учудено се оглеждаше. В този момент в съзнанието ѝ малко по малко започна да се връща случилото се. Тя яростно отвори вратата и така блъсна надвесения над нея мъж, че той залитна назад.– Не гледате ли къде карате? – разкрещя се тя извън себе си.– Добре ли сте? – повтори той още веднъж. Лицето му бе пепеляво-сиво на цвят. Очите му я оглеждаха от глава до пети, търсейки евентуални следи от наранявания.– Не съм добре! – тросна му се тя. Нервно го избута с ръце и си проправи път до предната част на смачкания автомобил.Доплака ѝ се като видя пораженията. Бронята беше паднала, единият фар изцяло счупен, а ламарините на капака и на калника – сериозни нагънати. Някаква течност агресивно изтичаше от вътре. Започна трескаво да рови из счупените части, сякаш можеше да поправи сама пораженията с двете си ръце. Някак отдалеч чу гласа на мъжа:– И дете ли има в колата?Неадекватното ѝ съзнание не го регистрира, тя се наведе още по-дълбоко над мотора. Като че ли с беглите си познания по устройството на автомобила можеше да открие от къде идва течът. И още повече, да го спре. – Мамооо! – най-накрая викът на сина ѝ успя да пробие през нелепата мания и тя вдигна глава.Мъжът го беше гушнал високо в ръцете си.– Как смеете? – спусна се тя отново към него като разярена тигрица. – Тони, ела тук, мамо!– Успокойте се – мъжът направи няколко крачки към нея, заедно с детето, но то не пускаше врата му и той не прояви настойчивост да го откопчее. – Приятел, много сме изплашили майка ти май, а?– Ама блъснахме ли се? – повтори отново Тони, гледайки недоверчиво колите и възрастните. Малките му устнички трепереха сякаш се чудеше дали да се разплаче или да се разсмее.– Истинска, същинска катастрофа. Много яко, нали? – пребледнялото лице на мъжа някак успя да докара заговорническа усмивка.– И сега ще дойдат полицаите ли? – блеснаха очичките му.– Точно така, в истинска полицейска кола – потвърди мъжът. Чертите му бяха успели да се отпуснат и да добият все по-успокояващ вид. Само че, приятел, мисля, че малко сме изплашили майка ти. Ние, мъжете, не се плашим от катастрофи, но жените се притесняват повече. Мисля, че трябва да слезеш и да я гушнеш, за да я успокоиш, че всичко е наред.Силвия само гледаше безмълвно как непознатият успя да накара лицето на сина ѝ да се измени. От готовност да заплаче, той изведнъж доби смелост, дори пълната увереност, че трябва да защитава майка си в тази опасна ситуация. Скочи от ръцете на мъжа и обви малките си ръчички около кръста ѝ.Силвия не успя да сдържи сълзите си. Вдигна го високо и зарови лице в тъмната му пухкава косичка.– Мамо, само недей да плачеш като някакво момиче!– Няма, миличък – подсмръкна Силвия. – Хайде, моля те, сега да влезеш обратно и да си седнеш на столчето, докато изчакаме полицаите, защото е много студено навън.Докато водеше обратно сина си към задната седалка, Силвия забеляза, че от колата излезе още един мъж – по-млад и целият разтреперан.– Има ли пострадали?– За щастие не – отговори му тя, докато притискаше детето към себе си и благодареше на всевишния за това. Очите ѝ се преместиха от единия на другия мъж. Едва сега успя да ги разгледа. Единият беше млад, някъде в средата на двайсетте, червендалест и с добродушно изражение. Мъжът, който някакси бе успял толкова бързо да спечели доверието на сина ѝ, далеч нямаше толкова добродушен вид обаче. Въпреки че видимо беше притеснен от случилото се, лицето му оставаше сурово. Дълбокият прорез на смръщеното му чело я накара да предположи, че е около тридесет и пет-четиридесет годишен, макар и в светлата му коса да не можеха да се забележат прошарени косъмчета. Заприлича ѝ на титан, колос или някакво такова митично същество. Не че беше чак толкова едър, но осанката му я накара да потръпне свито. И макар и да не ѝ беше до това, трябваше да отбележи, че този мъж всъщност има много красиви черти.След като първоначалният шок беше преминал и бяха установили, че пътуващите в колите нямат поражения, трябваше да се заемат с документалното уреждане на ситуацията. И да измислят начин как да изчакат в човешки условия пристигането на полицаите. Слънцето вече беше съвсем ниско и съвсем скоро щеше да се скрие, а с това щеше да настане истинският студ.– Моята кола почти не е пострадала – Игнат огледа падналата броня и счупеното предно стъкло на фара. – Но не съм напълно убеден, че вашата е в движение. Мисля, че това, което изтече, беше антифризът. Предлагам ви, докато дойдат полицаите, всички да влезем в моята кола, където мога да запаля парното.– Но във вашата кола... – започна веднага да протестира Силвия.– Вие стойте където искате, но държа детето да бъде на топло – сряза я той.Трябваше да признае, че е прав. Колата ѝ вече започваше да изстива, а кой знае колко още щяха да чакат. Не ѝ харесваше как този мъж се разпореждаше със ситуацията. Или пък ѝ харесваше, помисли си внезапно, докато помагаше на Тони да се качи в неговата кола. Толкова дълго се беше справяла сама с всичко в живота – дори и когато беше женена – че неволно ѝ бе станало приятно, че някой друг бе поел инициативата. – Еха, никога не съм влизал в джип БМВ! – възторжено се развика Тони.За толкова малко дете Тони познаваше завидно добре колите и марките им. Игнат неволно се усмихна на детския ентусиазъм. Но чувството за вина още го изгаряше.– Както виждаш, дори и БМВ-тата понякога се блъскат. Човек трябва много да внимава как ги управлява.Детето обаче беше заето да разглежда всички детайли по купето и да им се възхищава. Игнат усещаше странния, изпълнен със страхопочитание, поглед на Берхан. Изведнъж му стана страшно неудобно. Всички тези хора го гледаха с особен респект заради колата, която караше. Голяма работа. Как да им обясни, че за него това нямаше никакво значение! Това, което имаше значение, беше, че по някакво глупаво стечение на обстоятелствата не беше преценил добре платното и за малко не беше наранил – или недай боже, убил – жена и дете в другата кола, докато неговата бе останала само с изкривена броня, счупен фар и още няколко дреболии. Никак не се чувстваше горд от това.Жената седна заедно с детето на задната седалка. Игнат се вгледа как правата ѝ руса коса се беше свела върху любопитната детска главица. Защо ли мъжът ѝ я беше пуснал да шофира сама в този сняг и лед? Беше нежна и фина, изглеждаше му почти дете. Само тъгата, стаена някъде дълбоко в погледа ѝ, сякаш носеше отпечатъка на отминалите години. Може би беше на около тридесет, тридесет и малко. Дебелото зимно яке я покриваше цялата, но погледът му несъзнателно бе отскочил към тънките бедра над плътните зимни ботуши. Беше като някаква малка красива фея, а същевременно излъчваше особена сила и магнетичност. Сега обаче беше най-неподходящото време да оценява женските ѝ качества, скастри се набързо Игнат.– Накъде пътувате? – опита се да подхване обикновен разговор той. – Към Болярско – отговори жената. – Почти бяхме стигнали, но...– Има още само няколко километра до там, да. Имате ли каско? Доверена застрахователна компания? Моята кола е в движение, но за вашата мисля, че ще трябва да извикаме пътна помощ... – забеляза отчаянието по лицето ѝ и реши да намали темпото. – Между другото, казвам се Игнат.– Аз съм Силвия – неохотно промълви тя. – А това е Тони.– Берхан се казвам аз. Аз съм виновен. Игнат мен водеше към Болярско...– Стига, Берхане. Ако съм карал разсеяно, ти нямаш вина за това. Не знам как стана, наистина – той вдигна ръце, залят отново от огромно чувство за вина. – Мисля, че слънцето ме заслепи и съм взел завоя, навлизайки във вашето платно...– Всъщност – пое дълбоко въздух Силвия, – като гледам колите, май колкото вие, толкова и аз съм настъпила в насрещното. Обърнах се за секунда към детето и изглежда леко съм извила волана в този момент...– Като има да става беля, става за секунди. От Болярско ли сте? – попита Игнат.– Всъщност не, отивахме на гости – Силвия скърши пръсти. – Честно казано, още не знам какво да направя. След малко ще се стъмни, не мога да карам детето да пътува още три часа обратно до София с пътна помощ. Ако пък закараме колата просто до Болярско, това не решава въпроса как ще се приберем после... но ще го мислим.– Аз ще ви закарам! – решително каза Игнат.– Ще ни закарате? Но как? Ние изобщо не се познаваме...– Наистина ли ще ни закараш, чичо Игнат? – включи се отново и момчето и обърна грейнали очички към майка си. – Мамо, ще се возим в БМВ-то!– Тони, ние не се познаваме с господина и не можем да го молим за такава услуга – строго го смъмри Силвия. – Но не се притеснявай, ще намерим начин да стигнем до вкъщи и да си приберем колата.– Имам един приятел монтьор, от нашто село е – обади се колебливо Берхан. – Ще го питам дали може да погледне колата и да я скалъпи поне колкото да стигне на собствен ход до София. Стига да е възможно, той и до късно вечерта може да работи.– Аз трябва непременно утре да се прибера... – прехапа устни Силвия.– Той има и платформа, пътна помощ де, ако не стане, ще може да качим направо колата – добави Берхан.– При всяко положение, ще ми позволите поне да карам след вас по пътя за София, за да съм сигурен, че всичко е наред! – твърдо заяви Игнат.Силвия най-накрая вдигна глава и той срещна невероятните ѝ зелени очи. Внезапно усети как в стомаха го пробожда тръпка. Имаше нещо в изражението ѝ, нещо така плахо и уязвимо, което го караше да се чувства още по-виновен за това, че ѝ бе причинил всички тези неприятности. И за това, че в цялата ситуация той не можеше да се възпре да гледа към нея като мъж към жена – жена, която по някакъв необясним начин го интригува....Телефонът му зазвъня. Симона! Сякаш го бе хванала на местопрестъплението! Но какви глупости говореше? Той просто оказваше необходимата помощ на една жена с малко дете, изпаднали в беда на пътя поради неговата собствена глупост. Представи си обаче какъв залп от въпроси щеше да провокира това у Симона. Крадешком погледна към Берхан, към Силвия и към малкия Тони, които го наблюдаваха с любопитство. Не, не можеше да провежда такъв разговор пред тях. С решителен пръст дръпна червената слушалка и отказа повикването. Все някак щеше да се справи с изблика на истерия, който бе сигурен, че ще последва. – Вижте, полицейска кола! Чувате ли сирените? – посочи с пръстчето си надолу към лъкатушещия път Тони.Докато оправят цялата документация, Силвия вече ясно си даваше сметка, че трябва да е изключително благодарна на Игнат за това, че ги беше приютил в своята кола. Беше се мръкнало, навън беше станало поне минус пет градуса, а заплеснат в това да разглежда БМВ-то, Тони дори беше забравил, че е гладен. Междувременно Берхан беше повикал своя приятел и той внимателно качваше колата върху платформата, за да я отведе право в гаража на монтьора. Обещал беше да работи цялата съботна нощ, за да може автомобилът да пътува обратно към София в неделя следобед. Силвия се беше свила върху седалката, отпусната от приятната топлина в джипа. В ръцете ѝ Тони почти притваряше очи. Какъв необикновен ден! Но най-странното от всичко бе, че вместо да мисли за ужаса, който изживяха, в съзнанието ѝ все повече се оформяше идеята какъв невероятен късмет беше имала. На този път, при челен удар, можеше последиците да са много по-страшни. От мисълта, че детето беше с нея в колата, направо я втрисаше! Но нямаше наранени хора, а и щетите по колите бяха съвсем поправими. И най-вече, можеше в насрещната кола да се окаже някой пълен кретен, който да оспорва до безкрай, че вината е само нейна. Можеше да не е толкова отзивчив. Толкова любезен. Толкова красив. Очите ѝ леко се премрежиха, докато тайно наблюдаваше отражението му в огледалото. Дълбоката рязка между гъстите вежди сега беше изгладена и вече не ѝ изглеждаше толкова страшен. А очите – очите му бяха някакъв много особен цвят, нещо между синьо и сиво, дълбоко и изразително. Носеха необятността на морския хоризонт и топлината на напечена от слънцето речна скала. Очи, които пленяваха веднъж щом погледнеш в тях... Изведнъж те се повдигнаха и погледът му срещна нейния в огледалото. Силвия усети как се изчервява. Беше я хванал как го оглежда! – Къде е вашата къща, накъде да карам? – запита той делово след кратко мълчание.Изведнъж ѝ стана неудобно да му каже коя е баба ѝ. Беше споменал, че идват от Болярско, така че сигурно я познаваха. Сама не можа да си обясни какъв беше този порив. Предпочете да го оправдае с мотив за сигурност – все пак беше по-добре като непознат да не е напълно запознат с всеки детайл от живота ѝ.– Можеш да ни оставиш на площада, съвсем близо сме от там.– В този студ? Искам да съм сигурен, че ви оставям на топло и сигурно място!– Не, не, наистина, аз искам да мина първо през магазинчето, за да не отиваме с празни ръце. А и на Тони съм обещала да му купя шоколад, нали така, мамо? Страшно много ти благодаря, изобщо не беше нужно да правиш това за нас!– Напротив, нужно беше, и не само това – Игнат бръкна в джоба на якето си и протегна назад ръка, за да ѝ подаде визитката си. – Моля те, настоявам да се обадите утре!Все още несигурна за утрешния ден, Силвия не посмя да откаже. Честно казано, ако колата ѝ не беше готова, нямаше никаква алтернатива за прибирането си утре. А в понеделник трябваше да предаде документите за конкурса. Трябваше да бъде в София на всяка цена, ако не искаше тримесечен труд да отиде на вятъра... Игнат Островски, вгледа се тя във визитката. Управител, Аурора ООД. С какво ли се занимаваше? Какво значение имаше, скастри се тя набързо. Едва ли щеше да види повече този мъж в живота си.– Кажи ми телефона си – прозвуча резкият му глас.Силвия се почуди, но послушно му издиктува цифрите.– Тони, хайде, миличък, кажи довиждане на господата...– Чичо Игнат, утре ще се возим ли пак на БМВ-то? – побърза да се увери детето.Слаба усмивка пробяга по устните му. Е, майката беше доста резервирана, но в лицето на детето вече си беше спечелил истински приятел.– Щом съм ти обещал, непременно ще те повозя пак! Дори и колата ви да се оправи, ти винаги можеш да се возиш при мен!– Ихааа! Чао, чичо Игнат! До утре! Чао, чичо Берхан!Силвия криво се усмихна, измъкна детето от колата и се сбогува. Побърза да потъне в малкия селски магазин, макар и Тони да искаше още да маха след колата. Игнат не изглеждаше никак доволен от това, че не ги оставя пред вратата на някоя къща. Несигурният му поглед към Берхан обаче ѝ подсказа, че той има по-голям ангажимент към това да прибере приятеля си у дома. Какъв особен човек...
***
Можете да поръчате онлайн електронно копие на "Предсказанието" от Люси Елеазар в pdf, .epub или .mobi  или хартиено копие на:


* books@optimall-soft.com

* https://www.facebook.com/EleazarRomance/

* в книжарици Orange, Greenwich, Ciela  и други


***Други вече издадени книги от Люси Елеазар:
"За една нощ"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2018/12/2018.html

"Сърце от камък"
https://yastrebeleazarnovels.blogspot.com/2017/06/