Габриела Илиева > Recent Status Updates

Най-накрая се върнах към нея и тъкмо попадам на точен цитат. ".. нов сантимент, втълпена носталгия, се предаваше от поколение на поколение."
Някакси и тази книга е огледало на тия думи.
Бавно минавам през книгата, тематиката на Господинов хем я усещам, хем хич не.

Особена. С някакъв елемент на нереалност, който ми напомня на Вежинов, Бредбъри, чувствам се сякаш съм хванала някое книжле от поредицата на Библиотека Галактика на село. Не знам до колко ще си допаднем.

Не съм очаквала, че толкова относително кратка книга може да поиска (да, иска) от мен толкова време и, на моменти, усилия. Но по оня, хубавия начин.

И толкова обич, която знаеш, че е била истинска, и истории, които са били съвсем, съвсем истински.

Още от първата страница мога единствено да чета смълчано. С оная клиширана буца в гърлото. И да си мисля.

"Но всичко е там, в началото."
Все повече поглъща.

Няколко месеца по-късно се връщам към книгата и съм приятно изненадана. Особено след като веднага стигам до страхотна глава, свързана с творческото начало у човека и шаблоните на обществото ни - при положение, че иде реч за 1950. А иначе..
"Всички търсеха в бъдещето онова щастие, което сега им липсваше.(..)Ние сме способни на такъв апетит -казваше Самуел,- който и с торта от земята до небето не може да се задоволи."

Имам усещането, че влизам в поредния пасивен период на четене, но пък никога няма да спра да се впечатлявам от това как някои хора са способни да градят светове в умовете си.
Way to go.

Бавно, но славно.
Определено е по-обнадеждаваща, отколкото беше в началото. Има интересно заплитане на много истории, няма да я зарежа, искам да разбера защо е награден и избран романът от издателството.

Започнах я заради добрите отзиви, а и защото се оказа, че я имаме у дома, но за момента виждам просто клиширана завръзка. Дано предразсъдъците ми са грешни.

На ръба да се откажа от тази книга съм.. ама от някакъв проклет мазохизъм ще се постарая да я довърша.