Велислав Върбанов > Recent Status Updates

„— И вие си въобразявате че ще й дам убежище — от Майка Тъма? Да не сте си изгубили ума?
— Сър, тя идва при вас не като командира на легиона, а като при учен, човек, дълбал в историите. Идва да помоли за знанието ви. Какво е това, което таи сега в себе си? Проклятие ли е, както твърдят съперниците й, или дар?“

„Песента на Лутиен пред Мандос била най-красивата, що е сътворявана някога от живи слова и в същото време по-скръбна песен светът не знае. Непроменена, нетленна, тя и до днес се пее във Валинор отвъд нашето мироздание и колчем я чуят, Валарите се нажаляват. Защото Лутиен преплела словата на две теми: за скръбта на Елдарите и страданието на людете... “

„... Ние знаехме всичко, което може да се знае, още преди да срещнем тези човеци, преди да създадем връзката си с разума на Ендър. Сега откриваме, че има толкова много начини да знаеш едно и също нещо, че никога не можем да ги научим.“

„За пръв път на Цинджао й мина през ума, че не всички на Път са толкова доволни от установения от боговете ред, колкото нея. За пръв път си даде сметка, че може да се окаже съвсем сама в решителността си да служи безропотно на боговете.
— Какво е Пътят? — попита Джейн зад гърба й. — Първо боговете, после предците, сетне народа, след това управниците, най-накрая личността.“

„Независимо колко души бе арестувала полицията под името Демостен, неговите писания продължаваха да излизат и винаги със същия глас — на съблазнителната логика. Не, колкото повече четеше докладите, толкова повече се убеждаваше, че Демостен е една личност и още е на свобода. Един човек, който знаеше как да запазва тайните си по невероятно умел начин.“

Мислих да си припомня само частта за Нуменор, но съм запленен и ще препрочета целия „Силмарилион“.

„Тревогата изостри чувствителността на Один. Сред Разсъждаващите съществуваше едва ли не извратена гордост от сравнителната им бедност на усещания. Усещането не се смяташе за функция на интелекта. Один беше най-Разсъждаващ сред Разсъждаващите, гордееше се със способността си да мисли, а не да чувства, но въпреки това сега разпростря колкото е възможно по-надалеч несъвършената мрежа на емоционалните си усещания...“

„Той казва, че името му е Дикенс. Всичко, което знам, е, че така се казва. Той твърди, че пише книга. Минах край вратата му, надзърнах и да, той наистина пишеше. И какво — да се втурна и да му кажа да не пише? Очевидно е, че той има нужда да пише книгата…“

„Автомобилът, например, най-непредвидено израсна в мощен, немислещ звяр и стана най-големият унищожител на душата в историята на човека. Той пристрастява момчетата към силата, разрушението и пак разрушението. А той въобще не е бил така замислен. Но така се е получило.“

„... Загар никога не бе разговарял кой знае колко с дребничкия бял плъх или с малката женска, която се суетеше около него и чертаеше картинки на нещата, за които той говореше. Загар харесваше практичните натури.
Но сега си помисли: „Той е капанджия! Също като мен! Той ходи напред, открива опасните идеи, мисли за тях, оковава ги в думи, прави ги безопасни и ни показва изхода.“

„Той никога не беше целял да е изумителен. Просто така се случи.
Усети, че нещо странно стана оня ден, точно след обяда, когато погледна отражението си в една локва и си помисли: „Това съм аз.“ Дотогава никога не беше осъзнавал това. Разбира се, беше трудно да си спомни как е разсъждавал, преди да стане изумителен. Струваше му се, че съзнанието му е било просто някакъв вид супа.“

Препрочитам преди сериала.

„... Те продължаваха в самозабрава да се ровят и да разглеждат скъпоценните предмети; той обаче много скоро се отегчи, седна на пода и с тревога взе да размишлява какъв ли ще бъде краят на всичко това.
„Готов съм да заменя десетки от тези скъпи бокали — помисли си Билбо — за една освежителна глътка от дървените чаши на Беорн!“

„... Но в някогашните честити дни, когато Дейл беше богат и процъфтяващ, те бяха много заможни и могъщи, имаха цели флотилии от лодки — едни пълни със злато, други с въоръжени бойци — и водеха смели войни, за които сега се носеха само легенди. Гниещите подпори на друг, по-голям град все още можеха да се видят около бреговете, когато водите на езерото се отдръпваха.“

„Билбо разбра колко хитро беше постъпил Гандалф. Прекъсванията само бяха засилвали интереса на Беорн към разказа, а желанието му да чуе всичко докрай го бе възпряло да прогони още начаса джуджетата като съмнителни скитници...“

„— Прибави и няколко яйца, любезни приятелю — извика подире му Гандалф, докато Билбо тичаше объркан от единия килер към другия. — Не забравяй студеното пиле и туршията!
„Той комай знае толкова по-добре и от мен с какви провизии са пълни килерите ми!“ — помисли си господин Бегинс, който вече беше напълно объркан и се питаше отчаяно дали насред собствената му къща не започва някакво най-ужасно приключение.“

„Никога не се доверявай на богатите. Те са по-коварни дори от бедните.“

„... Якоб разбра, че го е преценил правилно.
Мъжете, родени с всякакви привилегии, често горят от желание да се докажат, че през цялото време са ги заслужавали.“

„Беше удивително колко далеч можеш да стигнеш, ако се държиш така, сякаш мястото ти е там...“

„ – Още не съм виждала отварянето на портите към ада да доведе до нещо добро – печално поклати глава Вига. – Това ме кара да се чудя защо продължават да отварят тези проклетии.“

„Тя вече не беше сигурна дали казва истината, или играе роля.
Вероятно така беше по-добре. Така човек лъжеше най-умело.“

За пръв път се завръщам към роман още в същата година, в която съм го прочел. За мен „Изгревът в деня на жътвата“ е най-добрата книга за годината...

„Подземният свят на Анкх-Морпорк се отличаваше с такива мащаби, че обикновеният свят се носеше върху него като кокошчица, опитваща се да нахрани гнездо с пораснали щраусчета.“

„— Моят учител беше с мен, и неговият — с него — отвърна им Оджиън, когато взеха да го възхваляват. — Можах да задържа Портата отворена, защото той удържа планината неподвижна.
Те хвалеха скромността му и не го слушаха. Слушането е рядка дарба, а хората държат да си имат своите герои.“