Велислав Върбанов > Recent Status Updates

„Дъхът на планината бързо изстиваше, остро се чувстваше в него стипчивият, горчив мирис на горската шума, на зрелите треви, които ставаха твърди и бодливи. По високите долища сутрин край скалистите върхове на планината пропълзяваше лека прозрачна мъглица, която бързо изчезваше още при първите слънчеви лъчи. Късо беше лятото в планината и вече бе отминало.“

„И го уважавах, задето приземява поезията до всекидневните грижи.“

„Не ти трябва мафиотски филм. Покрай Готанда всичко се превръща в кино. Малко по малко действителността се губи.“

„Отидох в кухнята и си налях още едно уиски. Треперех като листо. Под мен тътнеше влакче на ужасите. „Всичко е свързано", беше казал Човека овца.
Свързано.
Изникваха какви ли не странни връзки.“

„Но тоя път преспанци не се криеха пo дюкяните си, не бягаха да се крият по махалите.Там бяха двата противника -гяури и агалари, стояха един срещу друг и се дебнеха. По дюкяните се приказваше изтихо, нямаше по улиците шум и провиквания, още по-тихо беше по турските кафенета. Ала и двете страни чувстваха, че между тях бе започнала решителна разпра. Затова беше тая сдържаност и от двете страни, но тя беше само външна.“

„Репортерът беше направил всичко възможно. Беше подготвил перфектно статията си, тя преливаше от справедливо негодувание - и беше безнадеждно старомодна.
Сгънах я, пъхнах я в джоба си и изпих още едно кафе.
Замислих се за собственика на стария „Делфин“. За Господин Несретен, роден без късмет. Изключено би било той да пробие в днешния ден и време.
- Старомоден! - казах на глас.“

„Загледан в дъжда, се замислям какво означава да си съпричастен, да си част от нещо. Някой да плаче за теб. От далеч, от много далеч. Всъщност от един сън. Колкото и надалеч да се пресегна, колкото и бързо да тичам, никога няма да стигна там.“

„Припряно се зарових в шкафчето и започнах да вадя предмет след предмет. Всеки от тях, независимо за какво служеше, ми се струваше чудесен и ми даваше утеха. Изпитвах такава потребност от компания и съчувствие, че трудът, вложен в направата на всеки един от тези предмети за масово потребление, ми се струваше проява на особено внимание лично към мен.“

„- Ама как, Лазаре... хюкюматът е насреща. Как ще му откажеш...
Позамисли се Лазар Глаушев - право беше, не ще се реши всеки да се противи на хюкюмата, макар и за най-дребна работа. Но му дойде нова мисъл:
- Сам човек, секи от нас поотделно нема да може да откаже, но като рече да откаже целият народ, никой не ще може да го принуди. Сички ще отказваме - и аз, и ти също, сички ще бъдем заедно.“

„В Лъдлоу, Джъд Крендъл седеше неподвижно до големия прозорец, пушеше, отпиваше от бирата си, мислено прелистваше страниците на своя албум със спомени от миналото и чакаше завръщането на Луис. Казваше си, че рано или късно приятелят му ще се прибере у дома, също като кучето Ласи от онзи стар филм.“

„Но времето минава и наслоява чувствата едно върху друго, както се наслояват цветовете на дъгата...“

„— Идвам като приятел — каза Пасков.
Но наистина ли бе произнесъл думата „приятел“? Очевидно на Луис му се струваше, че младежът говори на чужд език, който той разбира само защото насън стават чудеса; обърканият му разум се бе спрял на думата „приятел“, която бе най-близка по смисъл до онази, употребена от Пасков.“

„... се намираше на юг от Бангор и вдясно от Дери. Тук широката река течеше спокойно, сякаш потънала в мечти. Някъде в далечината Луис съзря очертанията на Хамдън и на Уинтърпорт; струваше му се, че може да проследи чак до Бъкспорт подобното на черна змия шосе 15, което се виеше успоредно с реката. Оттук се разкриваше изглед към обградената с гъсти зелени дървета река, към селските пътища и ниви.“

„В думите му имаше надежда и утеха, които приканваха към смирение. Заедно с Мина почувствахме това и едновременно поехме по една от ръцете на стареца, приведохме си и ги целунахме. След това, без да кажем и дума, всички коленичихме заедно и като се държахме за ръце, се заклехме да бъдем верни един на друг.“

„Истинският смях е крал и той влиза, когато и както пожелае. Той не пита никого и не подбира подходящо време...“

„— Добрият сеяч ви казва така тогава, защото знае, но не и дотогава. Но няма да видите добрия сеяч да изравя засятото зърно, за да разбере дали той расте. Това е за децата, които си играят на земеделие, а не за ония, които го приемат като работата на живота си. Схващате ли сега, приятелю Джон? Аз засях зърната си, а Природата има своята грижа, за да поникнат...“

„Зле, Антиное, постъпи, когато удари бедняка.
Ако е старецът бог от небесни простори, горко ти!
Нерядко и боговете под какви ли не образи чудни
на чуждоземци се скитат от град на град, те обикалят
да наблюдават кои са злосторни, кои справедливи.“

„Залезът бе прекрасен и величествен със своите диплести, прелестно обагрени облаци, и мнозина се събраха на алеята по протежение на пропастта в двора на старата църква, за да се насладят на този разкош. Преди слънцето да потъне в черния масив на Кетълнес, издигащ се дръзко в западните небеса, заходът му бе белязан от неизброими облаци във всички цветове на залеза...“

„Къде приключва войната, поведена без ум и сърце?“

„Там по морави пасяха на Хелиос Хиперионов
широкочелите крави прекрасни, овцете му гойни.
Още в открито море аз от черния кораб долавях
ясното краве мучене и силното блеене овче,
идеше то из кошари. Тогава си спомних в сърцето
за ясновидното слово на тивския старец Тирезий
и на еейската Кирка, която ми строго поръча
аз да отбягвам земята на Хелиос — хорската радост.“

„Ти ако всичко разкажеш правдиво, тъй както се случи,
ще възвестя незабавно навред и на всичките хора,
че божество благосклонно ти вдъхва божествена песен.“
Рече така и запя Демодок по подбуда от бога.“

„Татко наш Зевсе и вий, богове вековечни блажени!
Благ, приветлив, милосърд отсега занапред да не бъде
ни един цар жезлоносец и сдържаност той да не знае,
нека с кораво сърце да беснее към всички подвластни,
че Одисея божествен не спомня си повече никой
мъж от народа, над който царуваше с бащина обич!
В остров далеч е захвърлен, от горест велика измъчван.“

„Свада жестока и тежка избухна сред други безсмъртни.
Пориви с разни подбуди гъмжаха в гърдите им вечни.
С грохот се счепкаха върло, гърмеше земята обширна,
стенеше с тътен небето безкрайно. В Олимп разположен,
Зевс го дочу и сърцето му в миг се усмихна със радост,
тъй като беше видял богове да се втурват във боя.“

„Тясно стълпени троянци нападнаха с Хектор начело,
който летеше подобно на камък заоблен по стръмно,
щом го откърти поройна планинска река от скалите,
след като с буйните струи основите им подкопае.“

„Викай, отдето минаваш, войниците будни да бъдат.
Всеки мъж срещнат зови по баща и по родово име,
всички почитай и с никого горд и надменен не бивай!
Нека сами се потрудим, защото от люлката още
Зевс олимпийски за нас отреди тая участ сурова.“

„Бог Аполон, сребролъкият, призрак измамлив създаде,
сходен напълно с Енея, със същите бойни доспехи.
Около призрака сбрани, троянци с ахейци взаимно
върху гърдите си в боя разсичаха волските кожи —
щитове кръгли, големи и щитове леки, крилати.
Феб Аполон заговори тогава на буйния Арес:
Арес убиец, във кърви оцапан, стени разрушаващ!
Няма ли този човек, Диомед, да прогониш от боя...“

„Устремно слезе Палада от стръмни била олимпийски,
тутакси стигна при гладките кораби в стана ахейски.
Там Одисея намери, подобен на Зевса по разум.
Той не докосваше черния хубавопалубен кораб,
тъй като мъка гнетеше ума и сърцето му гордо.“

„Друга прилична награда за мен пригответе веднага,
за да не бъда без дар сред данайци — това е нередно.“