Maria Stepanova > Quotes > Quote > Monica liked it
“От сто години вече се говори, че знак или проблем на нашето ново време е свръхпроизводството на визуален материал, замяната на тежките, натоварени със смисъл каруци на описанието с леките шейнички на изображението. Вярно, така си е, и въпросът дори не е в товара, който само в началото изглежда безтегловен. Въпросът е и в това, че в огледалния коридор на възпроизвеждането се губят не само мъртвите, но и живите.
Балзак е предвидил нещо такова и е отказвал да се снима, понеже смятал, че всяка нова снимка отсича или остъргва от него още един слой балзак и ако той позволи да му правят това, от него нищо няма да остане. (Или ще остане: мъглица, кочан, последен слой с дебелината на посмъртна маска.)
Но механиката на фотографията и не цели да съхрани съществуващото.
Преди век или два портретът е бил изчерпателно свидетелство и, с малки изключения, единствено – грубо казано, онова, което е оставало от теб (и вместо теб). Превръщал се е, така да кажа, в оправдание на живота, в негова фокусна точка и по силата на природата на този занаят е изисквал работа и от художника, и от портретирания. Поговорката „Всеки има лицето, което заслужава“ в епохата на живописта определено е отговаряла на действителността – за онези, които в класовата структура са имали право на необщо лице на паметта, то е било лицето на портрета.
Или, което е още по-важно, лицето на писмото. Основната част от мемориалното наследство е била текстуална, дневникова, епистоларна, споменна. От средата нa деветнайсети век балансът на писменото и визуалното се е нарушил, купчинката снимки е започнала да расте. Те са предявявали към паметта вече не „мен, какъвто съм“, а „мен в събота, облечена с черна амазонка“.
С изобретяването на цифровата фотография вчера и днес започнаха съвместно съществуване с небивала интензивност: както ако в сградата се е повредил сметопроводът и всички отпадъци от ежедневието завинаги са останали тук.
Страшно е това безсмъртие и още по-страшно е, че в него човек попада, без да го е искал. Онова, което регистрират сега снимките, не е нищо друго освен тялото на смъртта: онази част от мен, която е лишена от лична воля и избор, която всеки може да си присвои, която се фиксира и запазва без усилия. Онова, което умира, а не което остава.”
― Памяти памяти
Балзак е предвидил нещо такова и е отказвал да се снима, понеже смятал, че всяка нова снимка отсича или остъргва от него още един слой балзак и ако той позволи да му правят това, от него нищо няма да остане. (Или ще остане: мъглица, кочан, последен слой с дебелината на посмъртна маска.)
Но механиката на фотографията и не цели да съхрани съществуващото.
Преди век или два портретът е бил изчерпателно свидетелство и, с малки изключения, единствено – грубо казано, онова, което е оставало от теб (и вместо теб). Превръщал се е, така да кажа, в оправдание на живота, в негова фокусна точка и по силата на природата на този занаят е изисквал работа и от художника, и от портретирания. Поговорката „Всеки има лицето, което заслужава“ в епохата на живописта определено е отговаряла на действителността – за онези, които в класовата структура са имали право на необщо лице на паметта, то е било лицето на портрета.
Или, което е още по-важно, лицето на писмото. Основната част от мемориалното наследство е била текстуална, дневникова, епистоларна, споменна. От средата нa деветнайсети век балансът на писменото и визуалното се е нарушил, купчинката снимки е започнала да расте. Те са предявявали към паметта вече не „мен, какъвто съм“, а „мен в събота, облечена с черна амазонка“.
С изобретяването на цифровата фотография вчера и днес започнаха съвместно съществуване с небивала интензивност: както ако в сградата се е повредил сметопроводът и всички отпадъци от ежедневието завинаги са останали тук.
Страшно е това безсмъртие и още по-страшно е, че в него човек попада, без да го е искал. Онова, което регистрират сега снимките, не е нищо друго освен тялото на смъртта: онази част от мен, която е лишена от лична воля и избор, която всеки може да си присвои, която се фиксира и запазва без усилия. Онова, което умира, а не което остава.”
― Памяти памяти
No comments have been added yet.
