току що я прочетох

[Стефан]

"Мога да се движа извън къщи, научих се как да се държа като ме поздравяват: премерена усмивка, изненада, радост или любезност, като наблюдавам усмивките, жестовете и любезностите на другия. Изпробвах го в кооперацията, в асансьора. Което показва, че социалният живот е само преструвка, казах на карла, която ме поздравяваше. Тя твърди, че тази история ме прави циничен. Има си хас, ако не започнеш да мислиш, че всичко е комедия, можеш да се гръмнеш."

"Като слушах и другите песни, изглеждаше, че живота се движи по два коловоза, от едната страна военните бюлетини, от другата - непрекъснатият урок по оптимизъм и радост, раздаван с пълни шепи от нашите оркестри."

"Тайнственият пламък на кралица Лоана" Умберто Еко

Току що я приключих, още съм просълзен. Основната сюжетна линия не е трилър, не е приключения, както в останалите романи на Умберто Еко. По-близка е до есетата му, за да се опишат действията в нея са необходими не повече от две страници. Даже са много. Но по-важно е друго. В следствие на инсулт, героя е изгубил част от паметта си, помни всичко прочетено, но не и преживяванията си и за да си ги възвърне отива в дядовата къща в провинцията, където прекарва детството си, в което лакомо поглъщайки книги и комикси си създава архетипите, по които изживява живота си по-нататък. Връщайки се към тези архетипи: към детските си книжки, към епохата и нейната култура, постепенно връща и спомените си. Преосмисля живота си, едва сега разбира какво го е водило. Понякога осъзнаването на смисъла на живота го лишава от смисъл, защото я няма несъзнателната страст, която ни тласка - просто да го живеем.

Препоръка от мен: имах късмета да прочета този роман, след като съм прочел "Това не е краят на книгата", ако не сте чели и двете книги, по-добре първо прочетете "Това не е краят на книгата", най-малко за да разберете колко е лична. До голяма част "Тайнственият пламък на кралица Лоана" е биографична. Дядовата къща на героя в Солара е всъщност дядовата къща на Умберто Еко. В две различни вариации е разказана една история. В "Това не е краят на книгата" Умберто Еко я споделя в разговор с приятеля си Жан-Клод Кариер, в "Тайнственият пламък на кралица Лоана" я приписва на героя си. За разлика от Умберто Еко, героят не е писател, имал е опити към които е особено критичен, но пък е колекционер на книги като Умберто Еко и част от размислите за изданията с антикварна стойност също се дублират в двете книги.

Приятно интелектуална, със стотици препратки към други книги. Техника, която Умберто Еко, нарича в "За книгите" хипер-текстуална ирония, тя е типична за него, но с ремикса на "Апокалипсис" на Йоан, разчупен през детските културни архетипи надскача дори и себе си.

А тайнственият пламък...всички го чувстваме. Понякога по-силно, понякога по-слабо. Докато сме живи. И той ще ни изпрати.

Прекалено трогнат съм, не ми понася. Отивам да разходя кучето, дано ми мине.